Краят на историята на киното
Дори е неловко да се прави равносметка на Московския фестивал. Мъчно ми е за селекционерите начело с Кирил Разлогов. Още по-мъчно ми е за журито. Към финала, разбира се, все пак нещичко се появи, но парадоксът на сегашната ситуация е, че жури от екстра категория се сблъска с филми от най-откровената категория Б. И никой не е виновен. Работата е там, че членовете на журито са хора от миналия век, когато всичко беше по-другояче, включително киното и мястото му в човешкия живот. А филмите в конкурса бяха днешни, приложни и вторични, пък и други - с болезнено рядко изключения - просто не се снимат. Но на фестивали все пак не става дума за "Матрицата" или "Терминатор", а за нещо по-трайно или поне съотносимо със същия този човешки живот. Но кой ще даде своето "болезнено рядко изключение" в бедната, нещастна Москва? Единствената грешка на Кирил Разлогов е, че програмата е съставена на принципа "от всички направления". Направления също вече няма, както впрочем и режисьорски имена или поне такива, чийто произведения са трайни. Има само отделни случайни успехи, чиято поява обикновено не е по собствена воля (режисьорска, сценарна или продуцентска), а по стечение на обстоятелствата. Точно това всъщност селекционерите чудно ни демонстрираха в извънконкурсните програми. Там присъства например Михаел Ханеке, който преди две години ни порази с "Пианистката", а сега направо се провали с "Времето на вълците". Дени Аркан обратното - след няколкогодишен застой ни зарадва с "Нашествието на варварите". Макар че то е продължение на "Залезът на американската империя", заснет от него миналия век. Така че "звездата" на фестивала, прословутият траш-ужас "Къщата с 1000 трупа" по някакъв начин е дори добър с манифестацията на днешното отношение на хората към киното - безоценъчно и малко гнусливо.
В конкурса обаче нямаше никакви манифестации. В него беше милият и наблюдателен ирански филм "Танцувайки в прахта" (награда на руската кинокритика) за съхраненото благородство във всяка закоравяла душа, ако се потрудиш над нея, както се случва с ловците на змии в пустинята. Но освен екзотичния материал, във филма няма нищо ново. В конкурса беше и не по-малко милият датски филм "Скагерак" (наградата на ФИПРЕССИ) на бившия "догматик" Серен Краг-Якобсен. Той разказва за щастието и неговата лека ирония през приключенията на доста разпътна бременна блондинка. Сценарият е наистина свеж, остроумен и ексцентричен, но макар и на места предизвикателен, филмът по никакъв начин не ни убеждава да видим блондинкиното щастие в друго, освен в евтината утеха. Присъстваше и по-малко милото, но все пак наше роуд-муви "Коктебел". Никак не е срамен дебютът на Алексей Попогребски и Борис Хлебников - елегично пътуване пеш до Крим на баща и син, много прилична игра на таткото (Игор Черневич) и отново наблюдателна камера. Но в крайна сметка в този дебют толкова нищо ново няма, че и сюжетът се губи ("Трябва да се пие по-малко! Децата са цветята на живота!"). Филмът трудно би могъл да се определи другояче, освен като киноскица.
Какво още? Тим Рот отработва своя имидж в костюмната роля на Кромуел в английския "Да убиеш краля"? Та нима той не направи същото в "Роб Рой" миналия век? И кой ли не е гледал костюмното английско кино - психологически неглупаво и сюжетно достоверно?... Накрая буквално ти прилошава от всичките дамски клевети по отношение на обикновения живот, секса и бандитизма в "На камилата й е по-лесно" на актрисата Валерия Бруни Тедески, получила шанс да режисира.
И така, всичко е направено професионално, но да имаше поне една истинска идея. Накратко, когато Франсис Фукуяма е писал знаменития си памфлет "Краят на историята", виждайки голямото човешко щастие в личния живот (в либерално и толерантно общество), той е предвидил доста неща. Само дето не е знаел колко бързо хората пощуряват от либерализма и толерантността и започват да губят индивидуалност, а заедно с нея - и човешки облик.
Московското жури, за разлика от Фукуяма, вече знае всичко. Независимо че "Божествен огън" е за това как Лорка оживял след разстрела и преживял още много години в лудница, без никой да подозира, като цяло не заслужава Гран при. Мелодрамата доминира и губи равновесие в културния контекст. Затова пък смисълът на филма е очевиден - безусловната ценност на отделната човешка личност. Същото се отнася и за "Да спасим зелената планета!" с наградата за режисура - весел и шашав режисьорски дебют за края на вечността. Вярно, както обикновено се случва в дебютите, Чан Чжун Хван е искал да каже всичко, та всичко, и това води до дисхармония. Затова пък Чан Чжун Хван се откроява като отделна личност. Същото се отнася и за японката Синобу Оотаке и иранеца Фарамаз Гарибян. Журито деликатно ни намекна какво да правим по-нататък в нашата си килия.
На следващия Московски международен кинофестивал ще е достатъчно филмите да се селектират крайно субективно. Деветнайсет или девет, но те би трябвало да са любими на хората, които ги избират. Да бъдат искрено любими на тези, на които им е гласувано доверие да избират. Доверието никога не е безлично.

Екатерина Тарханова