Дупка в завесата
25-ят московски международен кинофестивал бе по число юбилеен, но по атмосфера - делничен. В известна степен това е правилно: 44-годишният празник най-накрая реши да бъде делови.
Той си имаше много достойнства: както никога досега, авторитетен състав на журито, добра организация на прожекциите и сравнително акуратна работа на пресцентъра. Имаше съдържателни паралелни програми: "8 1/2 филма", "Панорама на световното кино", но и конкурс, претендиращ за най-слабия в историята на фестивала. Открит с претенциозния филм "Разходка", той до края се мяташе между откровен провал и яка посредственост, докато на екрана не блесна единственият му истински коз - руският филм "Коктебел" на талантливите дебютанти Алексей Попогребски и Борис Хлебников.
... Едновремешният интерес към фестивала, уви, не само не се върна, но потъна още по-дълбоко в Лета - залите бяха полупразни. И няма да рискувам да обяснявам това с недостатъчна информираност или с факта, че московският филмов маратон отдавна не играе ролята на дупка в "желязната завеса" и че зрителите ще видят основните му заглавия в кината или на касети - ако не днес, ще го сторят утре.
Москва сериозно изостава от световните киностолици заради общата зрителска апатия. Причините са и естетически, и икономически - хората изгубиха навика на ходят на кино, а телевизията ги приучи да гледат на филмите като на вид дъвка или рекламен спот. И безкрайните опашки, характерни за фестивалните кина в Торонто, Берлин или Монреал, сега на московчани биха изглеждали екзотика или каприз. Изходът от тази неразбория е един: в страната да се създадат условия за по-голяма подкрепа на културата, а не само на вулгарната комерсиалност.
Фестивалът също така ясно ни показа, че в Русия вече няма кинематографична общност. Има прекрасни режисьори, актьори, оператори, има студии, но няма съюз на събратята по професия, няма солидарност и истински интерес един към друг. Разбира се, важна роля за това изиграха катаклизмите в Съюза на кинематографистите и неговият същински разпад. Но фактът си е факт: в основната фестивална зала липсваха нашите звезди и майстори; руските кинематографисти вече не са нито гостоприемни домакини за чуждите си колеги, нито техни любопитни зрители. А при отсъствието на активна филмова общност, ММКФ все повече наподобява лична акция на неговия знаменит президент, което несъмнено повдигна авторитета на фестивала, но същевременно му придаде привинциален оттенък. Рехавите западни звезди започнаха да идват не в страната на Айзенщайн и Тарковски, където работят десетки прекрасни режисьори и се снимат стотици великолепни актьори, а все едно в имението на Михалков - той ги приема и на сцената на "Пушкинский", и на Червения площад, който украси с поляна от алени макове (на Kendzo - бел. ред.) и изобщо демонстрира самочувствие на търгаш...
Когато Кането Шиндо - колосът на световното кино, авторът на "Голият остров" и трикратен призьор на Московския фестивал - излезе да получи наградата си за принос в киноизкуството, партерът, запълнен предимно с чиновническа номенклатура, не само не стана (както непременно щеше да постъпи преди десет години), но и почти не ръкопляска - малцина от присъстващите знаеха кой е този човек...
Няма как да не си спомним руганите навремето фестивали, чийто мотор бе шеметно талантливият и изобретателен тандем Сергей Соловьов - Александър Абдулов: и повече хрумки в акциите имаше, и филмите несъмнено бяха по-добри.
Най-лошото е, че на този фестивал с просто око можеше да се открие влиянието върху неговите решения. Както стана известно, всички селекционери до един са отхвърлили провала на Алексей Учител "Разходка", но филмът не само своеволно бе включен в конкурса, ами и откри фестивала.
25-ят ММКФ окончателно се сбогува не само с девиза от съветско време "За хуманизъм в киноизкуството...", а и със самата традиция да се поддържа хуманистичното кино и да се отрича онова, което разчита на тъмните инстинкти на тълпата. Филмите "Къщата с 1000 трупа" и "Да спасим зелената планета!" са вакханалия на безсмислено кървави атракциони, каквито съвсем доскоро беше невъзможно да си представим на московски екран. Появата им за мен не е прогрес - от година на година фестивалът не представя приоритетите на руското общество или важните течения в световното кино, а само личните вкусове, пристрастия и натрапчиви идеи на селекционерите. Това стана толкова очевадно, че, знаейки състава на комисията, можем предварително да отгатнем стиловия и тематичен диапазон на афиша: за идеите е тясно, за инстинктите - просторно. Сред селекционерите има забележителни познавачи на киното, ала поне засега не успяват да върнат престижа на фестивала; все едно, че го няма на картата и развитите кинодържави неохотно дават филмите си тук.
Московският фестивал няма никакви шансове да повлияе на екранната съдба на дадено заглавие, но пък ще го лиши от възможността да вземе награда от друг, по-влиятелен конкурс. Показателен пример е италианската екранизация на братя Тавиани по "Възкресение" на Лев Толстой - независимо че взе злато в Москва (2002), филмът така и не се появи на руски екран, което, разбира се, няма да вдъхнови нови смелчаци да се пробват на ММКФ. Очевидно по тази причини в програмата отсъстваха цели киногалактики: Южна Америка, Азия с Китай и Хонконг, Африка и Холивуд в пълен състав.
Килването е очебийно, но ъгълът му нараства така бързо, че има опасност да обърне лодката. Да си спомним, че на миналогодишния фестивал, освен "Възкресение", се състезаваха "Чеховски мотиви" на Кира Муратова, "Кукувица" на Александър Рогожкин, "Допълнението" на Кшищоф Зануси, "Тържеството на Едерман" на Фриц Ленер - все филми, които биха били чест за всеки конкурс. Сега сме свидетели на рязък спад; сякаш фестивалът изведнъж грохна след конвулсивното втурване напред и излетя като въздушен балон.
Този спад ни го обясняват с нестабилното финансиране, заради което тазгодишният фестивал се подготвял в последния момент и вече без надежда да се събере силна колекция от филми и гости. Възможно е. Но от друга страна, ММКФ, макар и вече ежегоден, продължава да си живее в предишния двугодишен режим - така и не се научи да подготвя следващия си конкурс още от сутринта след тържественото закриване.
И ето: да не гледаме на фестивала хубаво кино по време на свобода е направо комплимент към проклетото минало. Желязната завеса вече я няма, а дупката е запълнена. Поради непотребност. И не се вижда нищо.

Валерий Кичин