А Бог във всичко това?
Театър "Сфумато" от България радикално преосмисля "Братя Карамазови". Това е апокалипсис по Достоевски. От повечето спектакли, представени на това издание на фестивала "Пасажи" в Нанси, ще запомним усмивките, хумора, известно съучастничество с публиката. Но нищо подобно от българския театър, който се потапя в японското буто ("Заспало куче"), който хореографира Колтес ("Нощта преди горите") или който се вдъхновява от великолепното творчество на Достоевски ("Долината на сянката на смъртта": "Альоша" и "Иван" по "Братя Карамазови"), този театър от София - град, носещ името на мъдростта - не е направен, за да забавлява. Край на развлечението, да бъде заклинанието. И питането става чрез взривяване отвътре на оригиналното произведение.
От "Братя Карамазови" драматургът Георги Тенев и режисьорите Маргарита Младенова ("Альоша") и Иван Добчев ("Иван") са запазили, според израза на българския философ Калин Янакиев, само "един несюжетен диалог, в който всички, говорейки един на друг, всъщност говорят през този конкретен друг на трансцендентността".

Трансцендентност

Това, което дълбоко смущава, е, че тук не сме в афекта и емоциите. Това е театър, студен като смъртта. Или по-скоро като мъртвеца, светеца Зосима, в бдението на когото участва цялата фамилия Карамазови. Покойник, който - о, върховен срам - започва да мирише лошо и тласка всеки да излезе от нямата си бяс, за да се отдаде на изповед.
Янакиев е точен, като казва, че героите на Достоевски са "пресипнали" в прекия смисъл, тоест затворени в една непоносима немота, от която излизат само за да провокират Бог и "да го задължат да се появи, за да отговори - през бурята", както е отговорил на Йов.
За да изискваш това изкупление или това проклятие, очевидно трябва да си в тотално страдание, в пълна безизходност. В каквото несъмнено е бил Достоевски, когато е писал този последен роман, в който непрекъснато се обръща към "трансцендентното".
В този смисъл, за сметка на нишката на историята, изборът на българския драматург дълбае в сърцето на същността. Той радикализира словото на автора, но също го и осветлява, кара ни да докоснем с пръст патетичните му духовни състояния.

Челюст

Както винаги при театър "Сфумато", формата, много изпипана, е в служба на същността. Картините са великолепни: бдението над мъртвеца, каруцата със сеното, символизираща леглото, което си застила сладострастието, голямата маса на Иван, която се сгъва като челюст на насекомо.
Играта на актьорите, която преминава през истинско разголване на душите и понякога на телата, е изключителна. Те са сякаш обитавани от демоните на съмнението, на отчаянието, на екзалтацията, на жестоката ярост и на блаженството.
Оказва се, че ако безсмъртието не ни е основен проблем като зрители от самото начало, можем да останем извън този метафизичен спектакъл. Да вкусим неговата оригиналност, но не и неговата неотменност. Леко стъписана, публиката, след известна пауза, дълго аплодира играта. Но без викове, свиркания и онези гръмогласни възгласи "браво", които доказват, че то е в симбиоза с други спектакли. Този спектакъл ще се запомни като НТО, неидентифициран театрален обект.

в. "L'Est Republicain", 17 май 2003

Жерар Шабю
Превела от френски Рада Баларева