Sursum corda!

Мила Бинке,

Представях си, че за 80-годишнината ти ще взема от теб интервю и ще те разпитам за ред още неизречени неща. Но ти така закъса със здравето, че не приемаш никого. Опитах вместо теб да интервюирам Христо или Светла. И двамата отказаха.
И ето, трябва да те представя пак през моя си поглед. След портретите, които съм писала за теб и заради които колеги на шега ме наричат "бинковед", опасявам се, че трудно ще избегна повторенията. Но сега ще се осмеля това представяне да бъде свързано със собствените ми преживявания. И за филмите ти няма да пиша по памет. Благодаря на Христо, че ми даде видеозаписите им, за да ги видя отново, от днешна гледна точка.
Познаваме се от средата на 50-те, но истинската ми среща с теб се случи в началото на 1958, когато в Студията за игрални филми (тогава беше на "Тулово") видях дебютния ти филм "Партизани" ("Животът си тече тихо..."). Той бе за мен потресение от прозренията за съвременността - още не бях я осмислила така, както вие с Христо. Последва ново потресение - от постановлението на ЦК на БКП за спирането на вашия филм и на "На малкия остров". Тогава не можехме да предвидим какви ще са последиците от това за развитието на киното ни, но имахме острото усещане за прекършен полет...
Не бяхме толкова близки, че да разбера какво е означавал този удар за теб и Христо. Ти се държеше храбро. Спомням си те от обсъжданията по време на националния театрален преглед през 1959, на който поривът към преосмисляне влезе в открит двубой с догматизма. Бяхме заедно в едно от окръжните журита (в Хасково). Била си на 36. Красива, с нежна кожа, с пламтящи черни очи и изящен профил, ти запленяваше с бързата си и точна мисъл, с яркото си и темпераментно слово. Представям си те като студентка по режисура в Театралната академия, когато на изпита по актьорско майсторство, в ролята на Любов Яровая, си влюбила в себе си - разказвали са ми - и студенти, и професори...
През есента на същата онази 1959 преминах от театъра към киното, в Държавния киноархив (по-късно БНФ), пак там, на "Тулово", където често се срещахме. Ти беше напрегната около завършването на "А бяхме млади". В бюлетините на студията те критикуваха за премногото дубли, чувах оплаквания от прекомерната ти взискателност и продължителността на работата ти, но пък какъв филм стана! Тогава си мислех, че произведение с такъв мощен поетичен заряд, внушителна кинематографичност и страстна искреност ще възхити всички... Чак след години ти ми разказа как излизането и на този филм е било под въпрос, как е била подготвена разгромяваща статия в "Работническо дело". Очевидно партийните инстанции са очаквали с Христо да се разкаете за "Животът си тече тихо..." и да се "реабилитирате", а вие всъщност бяхте излели болката си от обругаването на първия ви съвместен филм. За щастие, съветски кинематографисти, видели тук предварително "А бяхме млади", го бяха изискали за МКФ в Москва'61, където той бе удостоен със златен медал и нямаше вече как у нас да не му дадат най-престижни отличия. Дойдоха и Голямата награда "Старите обувки", и наградата на кинокритиката от МКФ в Картахена'64, Колумбия, и много още...
Дълго след това кинаджии в Москва ме питаха какво прави Бинка Желязкова. А аз, улисана там в дисертацията си, нямах представа какво преживяваш ти тук. Научих го по-късно: системно отхвърляне на всеки твой проект...
Едва след пет години ти разрешиха да пристъпиш към "Привързаният балон". Случилото се около него го зная главно от теб и е нелепо да го пиша сега. Но историята е толкова парадоксална, а и симптоматична за времето, че си струва да се напомни - за онези, които не я знаят (нали писмото ми все пак е отворено). И така, уж разрешили, а издигали пред теб всевъзможни прегради - дано сама се откажеш... Но ти като булдозер, според твоя израз, си ги сривала. Неистов е бил гладът ти за работа! И след като си превъзмогнала и технически, и административни препятствия (че и операция от апандисит в разгара на снимките) и си завършила филма напук на всичко, съветът го приема възторжено, както свидетелстват архивите. Това навярно е окуражило ръководството на кинематографията да го изпрати на Експо'67 в Монреал. Там именно се разиграва най-чудовищният абсурд: тъкмо когато филмът е купен за разпространение в Европа и Америка (а на колко наши заглавия се е случило това в чужбина?!), от България идва нареждане договорът да се анулира, като се плаща неустойка в долари. С това обаче парадоксите не свършват: отказана била и поканата от Венеция...
Да, Бинке, преборила си се с неимоверни трудности, но не и със завистта. Разтълкували на Живков, че именно той бил визиран в епизода с вдигнатото на ръце и с "Ура!" магаре. Разказвала си ми как при среща-обяснение с него си настоявала, че този кадър е алегория на глупостта изобщо. Зад вратата стоял Иван Башев и, когато си излязла, разтреперан те попитал как тъй си се осмелила да викаш и тропаш с юмруци по бюрото на Първия. И този ти филм бе замразен - за цели 22 години - с постановление на ЦК на БКП (1967), само че вече не официално публикувано, а разпратено като циркулярно писмо до културните институти. Партийната намеса бе станала по-притворна. "Ще направя така, че филмът ти хем няма да е спрян, хем няма да е пуснат" - ти е казал шефът на кинематографията и е наредил той да бъде прожектиран в едно кино за кратко, колкото да не минава за забранен. Не излезе обаче нито ред за него.
Очевидно вишестоящите бяха усетили метафората в образа на втурналия се към свободен полет и трагично разкъсан балон. Както и заразителността на този порив, преобразил селяните. Според постановлението те били изобразени "през призмата на песимизма", като "полудива тълпа". Нищо не се казваше за въведеното от теб Бяло момиче, а тъкмо то сигурно е възбудило най-буен гняв. Безмълвно, босо, безоръжно и безпомощно в бялата си като коприната на балона рокличка и в залутания си напосоки бяг, то бе алегория на несъгласния човек, своеобразна земна проекция на балона, също като него разстреляно накрая, само че от "своите". Чрез този образ, най-вече в епизода, където момичето, паднало в дълбока яма, е обкръжено от лаещи и говорещи с човешки гласове над главата му кучета, ти бе изразила собственото си усещане за преследване, за трагична безизходност. Момичето не продумваше - дали бе нямо или, като теб, обречено на мълчание? Чрез него ти бе изстенала не само болката си от преживяното, но както се оказа, и предчувствията си за предстоящото... Не само лично на теб. Задаваше се 1968, смазването на Пражката пролет...
Страхът на чиновниците от подтекста в "Привързаният балон" бездруго е бил примесен и с боязън от непривичната естетическа природа на филма, в която трагичното е споено с гротесковото, карнавалното, абсурдното. С тези жанрови преливания, с нарочно търсената еклектика ти още тогава бе прекрачила от модерността към постмодернизма. А с начина, по който бе одухотворила на екрана необичайния свят на Радичков, цялата налудност на мечтите и страстите у героите му, ти бе навлязла в тайнството на един стил, който след време придоби известност като "магически реализъм". Далеч преди Кустурица, с балкански темперамент и емоция, ти бе осъществила в киното онази "реалност, излитаща в небето", с която той покори света. Докато "Привързаният балон" си оставаше заключен...
Разказвала си ми за тормоза през годините след създаването му - най-зрелите, най-творческите, в които ти и Христо бяхте уволнени от киноцентъра. На въпроса: "От глад ли да мрат тези хора?", отговорът бил: "Да мрат". "От глад не умряхме, но страдахме от глад за истинска работа. Колко иззети идеи, замисли, прахосани години, пропилян живот..."
Помниш ли, когато през февруари 1989 бяхме заедно на кинофестивала в Берлин и там с огромен успех бе представен "Привързаният балон" (кой знае защо в паралелна програма, а в конкурса бе един наш "перестроечен" филм), на пресконференцията те попитаха дали и ти ще създадеш филм за "перестройката". Ти скромно промълви, че си го направила преди 30 години и че ти се иска сега да заснемеш филм за детството си. Тогава още не знаехме какво очаква киното ни. И този твой замисъл не се сбъдна, както и многото някогашни, за които си ми разказвала... Западните журналисти на Берлинале недоумяваха как тъй държавата-продуцент е финансирала филми, а после ги е замразявала, без да си възвръща парите. И как режисьори като теб, които са можели да донесат на киноизкуството ни международна слава, са били подложени на такава морална инквизиция...
Наистина от време на време примката около държаните под възбрана творци се поотхлабваше, особено когато шефството над културата бе поето от дъщерята на Първия, ласкаеща се от мисълта за престиж в странство. Най-сетне бе дадена възможност и на теб да заснемеш нов филм - "Последната дума" (1973), по твой сценарий. И той, разбира се, оправда очакванията за престижно представяне - бе селекциониран за Кан'74, където се състезаваше с филми на Пазолини и Копола, Саура и Фасбиндер и събра възторжени отзиви. Може би само предубежденията към страната ни и липсата на пари за реклама му попречиха да се нареди сред отличените. Но пък от МКФ в Брюксел'76 донесе наградата "Фемина"...
Действието му само условно бе разположено във фашистки затвор (условност, подчертана с великолепните рисунки на Лика Янко по стените на килията). "Бесенката", която директорът на затвора играеше с осъдените на смърт, и словесните схватки на Учителката с него бяха отглас на собствените ти сблъсъци с началници от всички равнища. Съдбите на героините преливаха от сюжетно и емоционално богатство, достатъчно за няколко филма. Но ти разрешиха само един и ти бе отбрала сюблимните мигове. В резултат кулминациите връхлитаха една след друга върху зрителя, поддържайки напрежение на най-висок градус. В оценките си за филма тогава кинокритиката ни използва глаголи като "заразява", "покорява", "замайва", "атакува", "зашеметява", "заслепява", "разтърсва"... А режисурата ти определяше като "форсирана", "ударна", "юмручна"... На някои филмът ти изглеждаше претрупан, екзалтиран, бароков.
"Какво пък - казваше ти, - барокът също е интересен стил!". Нима можеше да обясниш, че този емоционален експлозив, този шок за зрителските сетива, е резултат на близо шестгодишното ти мълчание, на струпаните нереализирани визии, на нагнетените вълнения, на изречените само във въображението ти пламенни монолози?... А дали не и на страховете ти, че този филм може да се окаже наистина "последна дума", че няма да ти разрешат следващ?
Следващи имаше - цяла трилогия по сценарии на Христо Ганев, а помежду им - два твои документални, отново спрени. И филмите от трилогията бяха многократно цензурирани и прекроявани, но веднъж добрали се до екран, пак донесоха международно признание. Изпратен на МКФ в Москва'77, "Басейнът" се бе очертал като претендент за златен медал, но агитацията на български представители против него е свела медала до сребърен.
"Голямото нощно къпане" бе селекциониран за "Особен поглед" в Кан, а "Нощем по покривите" бе удостоен със "Златна ракла" на Международния фестивал за тв филми в Пловдив'88...
И тези ти три филма бяха заредени с мисловно и емоционално напрежение, със задълбаване в екзистенциални дилеми. Но изповедността и призивността на "А бяхме млади" и "Последната дума" постепенно отстъпваха пред аналитичността. Повиците се заменяха с неспокойни питания.
Всъщност вие с Христо още с "Животът си тече тихо...", първи сред кинематографистите от Източния блок, бяхте поставили началото на тези питания, далеч изпреварвайки полските "филми на моралното безпокойство". В онези отколешни времена на най-строги изисквания за оптимизъм си бяхте позволили да оставите финала отворен - мрачен и потискащ с покрусата на вчерашните партизани. С художническата си интуиция бяхте докоснали универсалната тема за самотата и отчуждението, преди филмите на световните киномислители да са стигнали до нас. Нещо повече - дори преди създаването на по-голямата част от тях. Загребали веднъж пласт от тази тема, продължихте да разравяте, за да стигнете до трагични прозрения за нравствения вакуум в духовното битие на съвременника.
Едни от най-изнурителните ти разкопки в тази посока бяха двата документални филма, заснети през 1981 в сливенския женски затвор: "Нани, на", посветен на бебетата, родени и отглеждани в затвора, и разтърсващият "Лице и опако". Ръководството на затвора те е допуснало да снимаш, надявайки се навярно, че по повод помилването във връзка с 1300-годишнината на българската държава, ти ще направиш пропагандни и нравоучителни филми. Твоята позиция спрямо затворничките обаче е била друга: "Идвам при тях не за да ги съдя, нито да ги порицавам. Порицани бяха от всички и най-сурово - от най-близките..." Търсила си да се добереш до доброто и в най-закоравелите души. И си успяла да преодолееш неприязънта, враждебността, като си заговорила за децата... Заснетите и записани от теб "изповеди" са трудни за проумяване - кога сълзите са искрени, кога лъжливи... Разказът на една от затворничките за отрязаните ръчички на детето й не ти давал мира и ти си се вдигнала посред зимна виелица чак до Русе да видиш детето. Заснела си го - ръцете му здрави. И пак се връщаш и питаш: "Защо излъга, Бахрие?" А тя си държи на своето... Дали това е била поредната й измама, дали наистина е загубила представа за реалността? "Човекът е тайна, която трябва да се разгадае - бе цитирала ти в задкадровия текст Достоевски - и ако я разгадаваш цял живот, не казвай, че си изгубил времето си". Навлизайки все по-дълбоко в преизподнята на човешкото падение и страдание, бе стигнала до срещи с жени, убили децата си. След заснемането на една от тях те изнесли на носилка от затвора. Какво ли ти е струвал този филм? А колцина са го видели? След промяната, наистина, двата ти документални филма бяха излъчени по БНТ, но някак си незабелязано. Не съм видяла отзиви за тях...
Не само това обаче ме кара да се спирам на "Лице и опако". Като гледам сега отново и него, и "Нощем по покривите", откривам връзката между тези твои последни филми. Тя е не само в сюжетната линия с освободената затворничка и порасналия й син, който не желае да я види. Струва ми се, че работата ти в документалистиката е дала отражение и върху стила на "Нощем по покривите". Вместо ярката метафорика от предишните ти филми, в него се усеща стремеж към по-аскетична режисьорска изява - усилията ти са насочени предимно в дълбочина и към овладяване размаха на сагата. Ако по-ранните ти филми с изригващите и бушуващи в тях емоции напомнят гейзери, "Нощем по покривите" се възприема като пълноводна река... И отношението ви с Христо към героите, някои от които са неразгадаеми, амбивалентни, е многоизмерно. Каквото бе твоето към затворничките... Филмите ти винаги са оставяли на зрителя пространства за размисъл и самостоятелни изводи. В "Нощем по покривите" тези пространства са още по-широки. Днес, 15 години след създаването си, той изненадва със заложените в него пророчества. Дори да бе само алегорията за озверяването на питомните животни...
Тук не е възможно да обхвана богатството нито на филмите ти (блестящата работа с актьорите, фантазията в разкадровките, предварителното чуване на музиката в режисьорските ти сценарии), нито на личността ти. Дори не споменах за дейността ти като председател на българската секция на Международната федерация на жените кинематографистки, в чието ръководство бе избрана при учредяването й в Тбилиси през март 1988, в разгара на "перестройката". Вярна на себе си, ти не се втурна към изяви зад граница, а съсредоточи усилията си в грижи за момичетата от дома за девойки в Ловеч, над който нашата секция бе поела шефство.
И се изненада, когато по-късно, през 1996, видя своя снимка върху корицата на излeзлия в Унгария на английски език сборник "MovEast" - твоето лице се бе оказало лицето на киното от Източна Европа. А аз, да си призная, бях радостна и заради това, че в сборника бе поместена моята статия за одисеята на "Привързаният балон". И тя, и другите, посветени на теб, които написах след 1989, бяха донякъде компенсация за онова, което не бе възможно да публикувам в пространния ти портрет, поместен в книгата ми "Български кинорежисьори" (1984).
През всичките изминали години съм се питала откъде ти, с крехкото си здраве, си намирала сили за такава мъжествена съпротива срещу Злото. В представите ми трагедийността, излъчваща се от филмите ти, и трагиката, съдържаща се в принудителната недоосъщественост на творческия ти потенциал, се сливаха във взаимно обусловено единство. И най-изумителното е, че ти не се отчая, не изпадна в резигнация, а продължи напред с девиза на древните римляни "Sursum corda!". "С "Горе сърцето!" ние ще потърсим и дано открием онази нравствена опора, която ще ни помогне да спрем това епидемично изстудяване, изчезване, излиняване на човешките чувства, за да запазим личността цялостна, чиста, силна...", бе казала ти в едно интервю по повод на "Голямото нощно къпане".
И нека навръх юбилея се обърна към теб точно с този твой девиз: "Бинке, горе сърцето!"

Твоя Недка (Крънзова-Станимирова)



Бинка Желязкова на 80