Ареалността на тялото

Жан-Люк Нанси е един от най-влиятелните френски философи на последните десетилетия и ако досега беше представен на български изключително бегло, то може да се каже, че преводът на "Cоrpus" дава на българския читател възможността за истинската първа среща с големия мислител.
"Cоrpus" на Жан-Люк Нанси не е философия, не е само философия и това е най-философският жест, който може да предостави мисълта, която се е заела да претегли тялото. Защото "Corpus" е корпус от писания за тялото, "проточваща се номенклатура на телата" (с.60), която поема риска да говори за онова, "за което не може да се каже нищо повече", но и по силата на една парадоксална логика, за което "не трябва да спира да се говори" (с.63). Защо да е толкова трудно да се говори за тялото, нима няма толкова страници, толкова книги, които са вършили това, говорили са за тялото? Ала там винаги вече тялото се е изплъзнало, останал е знак, вписал наместо тялото някакъв смисъл. В писмеността тялото се вписва само отписвайки се и тази граничност полага трудността пред мисленето. Отписването на тялото е един от модусите на неговото съществуване, което е характеризирано с движението навън. Навън: тялото се разпростира и в това разпростиране, единствено в него, то е себе си, но себе си като излизане от себе си, постоянно различие със себе си: "auto=ex=тяло" (с.44). Навън: това движение извежда и основната призма, през която се докосваме до телата - докосването. "Да се докосваш теб" (с.47) е изразът, който представя чрез една неграматичност "себе си" като друго, "себе си" като винаги отворено към другото и другото като твое. Но докосването е и абсолютната прекъснатост, единичност; докосването е невъзможността за докосване. Разпростирането, из-ложението, което са телата, определя и тяхната ареалност в двойния смисъл на определена повърхност (area) и на липсата на реалност или суспендираната реалност на раздaлечеността. Ареалността оттук трябва да се мисли като тотално разширяване на хоризонта на съществуването.
"Corpus" е реплика към цяла една традиция, която идва поне от Аристотел и стига поне до Хайдегер и Мерло-Понти. "Corpus" е и реплика към една философска съвременност чрез постоянния си диалог с двама от най-големите мислители от 60-те години до днес - Дерида и Дельоз. Ала въпреки че току-що казаното би следвало да води до внушението за обремененост, която да затруднява безкрайно четенето на корпуса на "Corpus" от не-философи, Нанси е избягнал този риск чрез поредния парадокс. "Corpus" е нечетима, но четивна. Нечетима не само заради многото алюзии, а заради самата материя, с която се занимава - мисленето на телата, но и мисълта като тяло. Последното прави необходимо едно различно използване на езика, който е разкрит в своята телесност чрез излизането вън от себе си. Но именно странността на езика прави книгата по-четивна от много други философски трудове и определено много по-вдъхновяваща. И това е четивност в самата нечетимост, в най-сложните гънки на мисълта. Несъмнено възможността за превод е била поставена на изпитание, но брилянтното разгъване на заложбите на българския език, което извършва Боян Манчев, запазва вдъхновителната сила на "Corpus" така, че книгата да въздейства силно на всеки, който е привързан към опита на мисленето.
"Corpus" е по някакъв начин средищна книга и по отношение на останалите творби на Нанси. Тук се преплитат основни за мисълта му теми като тези за нетворящата общност, сингуларността, невъзможният опит на свободата, ритъма и синкопирането; през тях често са въвеждани и полетата, от които ще бъде изваждано тялото - освен философията, това ще са психоанализата, литературата, политическото, етическото, религиозното, естетическото.
Книгата започва с един прекрасен предговор от Боян Манчев, който въвежда читателя в странностите на проблемното поле, което Нанси очертава. Нуждата от подобен предговор е двойна - от една страна тя е породена от факта, че френският мислител все още не е познат в България, а от друга страна самата книга предполага една предварителна крачка, за да не бъде схваната изцяло вън от контекстите, които я обуславят по един или друг начин. Предговорът е изпълнил тази двойна нужда, но е направил и още нещо - отворил е място за разговор върху "Corpus", за дискусия, която да се случи тук и сега, на български. И с това този предговор ни докосва и по странен начин ни прави съпричастни към онова, което ще се случи, вече се е случило, се случва и има място като мисъл за тялото.

Дарин Тенев





Нанси, Жан-Люк.
Cоrpus

Превод от френски Боян Манчев.
Издателство ЛИК.
София, 2003.