Дуетът Ангел Станков - Ружка Чаракчиева
Музикално-философски епос - така може да се нарече концертът, в който неотдавна прозвучаха трите сонати за цигулка и пиано от Йоханес Брамс в изпълнение на Ангел Станков и Ружка Чаракчиева в камерна зала "България" по повод 170 години от рождението на композитора. Изпълнителите свириха за първи път в ансамбъл, но този ансамбъл звучеше така хомогенно, сякаш двамата артисти цял живот са музицирали заедно. Огромният им опит като камерни изпълнители на сцената в най-различни формации е допринесъл за органичната спойка на двата им съвсем различни натюрела, обединени в случая от висшата интерпретационна идея за Брамсовата музика.
Онова, което отличаваше изпълнението, бе мащабният поглед върху произведенията, както и спонтанната естественост, без излишно утежняване, което често съпътства тълкуването на този композитор. Дълбочинните пластове в изпълнението не сугестираха във вид на "бездни", "зловещи пропасти" или "северни мъгли".
Акцентът беше поставен върху човешкото в тази музика, въплътено чрез диадата "драматизъм - лиризъм" в чисто музикален план. Простотата и искреността на изказа понякога са много по-ценни от отегчителното мъдруване, философстването и "разказване на легендарни събития" със средствата на чистата музика. Конструкцията на произведенията се изгради неусетно, без да възникне необходимост от поетапното й проследяване. Всяка част от съответния цикъл прозвуча в своя характер и звукова атмосфера. Темите, вместо да бъдат диференцирани една от друга, като че ли извираха една от друга. По този начин се даде осветление върху един характерен композиционен Брамсов принцип на разгръщане на музикалния материал - развиващата се вариационност.
Песенното тълкуване на много от темите намери паралел с авторската концепция, особено в Соната ор. 100 A dur.
Величественият трагизъм в Соната ор. 108 d moll, тоналност, много подходяща за финално произведение от поредица, дойде съвсем естествено след по-непринудените по характер сонати ор. 78 G dur и ор.100 A dur. Особен изпълнителски шедьовър беше бавната част във F dur от Соната ор. 100. Майсторски беше реализирана и появата на "Господин Синкоп" (образно-публицистичен термин на Нейгауз) на много места в клавирната партия, за да дооформи и дооцвети като пулсация и щрих характеристиката на провеждания по същото време в цигулковата партия тематичен материал. Верижният способ на "подаване" и "поемане" (характерен принцип при камерните и оркестровите творби) беше реализиран на базата на изострено взаимно слушане и следене.
Мотивните конструкции, от които израстваха цели построения, релефно се вграждаха и контрапунктираха с мобилните "течащи" пластове от фактурата, осмислени като непрекъснатост във времето. Идеята за обемна закръгленост на звука при Брамс вибрираше, създавайки впечатление, че музиката оживява в момента на изпълнението, а не се представя само ретроспективно като музеен експонат.
Пожелавам концертът, бидейки дебют на този първокачествен ансамбъл, в никакъв случай да не се превърне и в негова лебедова песен!

Михаил Славов