Живот в капан
Небойша Глоговац (1969) бе един от основните гости на VIII фестивал на европейските копродукции. Освен че има репутацията на най-талантливия и търсен в киното съвременен сръбски актьор, той притежава огромен опит в театъра, както и изяви в тв продукции. Началото на кариерата му е още през 1986 в сериала "По-добър живот" (47 епизода, реж. Александър Джорджевич и Михайло Вукобратович). Оттук насетне киното и театърът имат приоритет в изявите му. След фамозния "Вуковар" (1994, реж. Боро Драшкович) идва и първата му наистина голяма роля - войникът Богдан Билогорац в продуцирания от Любиша Самарджич "Предумишлено убийство" (1995, реж. Горчин Стоянович). Невероятен фурор - Небойша Глоговац става най-търсеният сръбски актьор сред по-младите. През последните 3-4 години почти няма успешен сръбски филм без негово участие: "Буре барут" (1998, реж. Горан Паскалевич), "Хотел Белград" (1999, реж. Андреа Стака), "Светкавици" (2001, реж. Радивое Андрич), "Бумеранг" (2001, реж. Драган Маринкович), "Т.Т. синдром" (2002, реж. Деян Жечевич)... У нас гостува с филма "Нормални хора" (2001, реж. Олег Новкович), в който изпълнява главната роля.

- Ролята ви в "Нормални хора" (на мълчалив шофьор на линейка, "регистриращ" житейското безвремие в последните дни от режима на Милошевич) напомня тази на Никълъс Кейдж в "До краен предел" на Мартин Скорсезе. От друга страна, зад гърба си имате две "таксиметрови" роли (в "Буре барут" и в "Хотел Белград"), препращащи към младия Робърт Де Ниро в "Шофьор на такси". Следвате ли именитите си колеги откъм методи за навлизане в определена роля, т.е. преди снимки отдавате ли се изцяло на усвояването на шофирането на линейка или такси, както е известно, че постъпват Де Ниро и Кейдж например?
- Не. Не съм се замислял за този начин на "влизане" в определена роля. Още повече, че в "Нормални хора" линейката не бе толкова определяща. Можех да бъда и в пожарна кола или пак таксиметров шофьор. Режисьорът, разбира се, избра това превозно средство. Така или иначе, на него му трябваше обикновен човек с редова "длъжност" в обществото, т.е. някой, който изкарва скромни, но редовни пари - достатъчни, за да се храни, да се облича, да прави малки подаръци, въобще да води що-годе нормален живот.
- Неведнъж в интервюта сте споделял, че харесвате похватите на Ли Страсбърг и сте своеобразен следовник на неговата школа. В този смисъл трудно ли ви беше да влезете в ролята на единствения уж "нормален" персонаж в "Нормални хора"?
- Не бих казал. Наистина моят начин на живот трудно се съотнася с този на героя ми, но методите на Страсбърг ми допадат именно защото развиват системата на Станиславски, а не я преповтарят сляпо. Не отричам Станиславски. Напротив, всеки актьор има какво да научи от него. Но и всички школи са нищо в сравнение с таланта и желанието на актьора да се "претопи" в образа. Без тях нищо не става.
- "Нормални хора" е доста странен филм. Не сме свикнали да гледаме подобни сръбски заглавия - мракът в него е всепоглъщащ, смехът е елиминиран, хората са марионетки на злото...
- Да, така е. Това беше и причината да подходя с огромно удоволствие към тази роля. Самият аз не мога да квалифицирам филма, не съм критик или какъвто и да е било специалист. Неговият автор Олег Новкович обаче категорично го определя като "поетичен неореализъм". Склонен съм да му вярвам. (Смях, след това със сериозен глас.) Харесват ми всички персонажи - все хора от едно гето, от една черга, които се опитват да бъдат нормални, да установят, макар и малък, смислен баланс в разрушения си живот. Историята, разбира се, би могла да се случи навсякъде, дори в Лондон, Париж или Ню Йорк. Но в Белград е друго, специфично е - спомените за войната и бомбардировките са все още пресни-пресни, хората са извънредно потиснати, всеки от героите е сякаш стегнат в менгеме... Не мисля, че филмът дава някакъв отговор или изход от това положение. Просто такъв в реалния живот все още няма. Действието се развива през 2000 година, но сега не е много по-различно. Този тип хора имат същите проблеми, дават същите "отклонения". Филмът е илюстрация именно на кризата на индивидуалности. Живот, от който искаш, но не можеш да избягаш. Хванат си в капан. Ако може днес да се говори за "сърдити млади хора", то това са точно те - всички се познават, ходят в едни и същи кафенета, клубове, терзаят ги едни и същи въпроси: Кой съм аз? Къде се намирам? Какво се очаква от мен? За какво мечтая? Защо не мога да бъда нещо по-различно?... Оттук и заглавието на филма - "Нормални хора". Много е точно. Но най-голямото попадение на Олег Новкович, според мен, е визията на филма - много опростена, неочаквана.
- Съдейки по известните ви роли, няма начин да бъдете определен като комедиен актьор. Сигурно е трудно да си намирате подобни драматични изяви в кино като сръбското?
- Като студент бях много смешен. Играех изключително в комедийки и дори ми беше излязло име на голям зевзек. После изявите тръгнаха в съвсем друга посока. Когато се опитваш да пробиеш където и да е, нямаш голям избор. Сега, разбира се, никак не съжалявам. Изградих си стил на работа, пък и хората ме свързват с определен тип. Едва ли не са решили, че такъв съм и като човек - примерно тихичък, мисловен, не си отваря устата излишно... Това, виждате, съвсем не е така. Но на мен определено ми доставя удоволствие.
- Ами "Светкавици"? Стопроцентова комедия, в която вашият герой е един от най-ефектните и запомнящи се...
- Много се зарадвах, когато Раша (Радивое Андрич) ме покани. Той е страшен пич! (Игра на думи - оригиналното заглавие на филма "Munje", освен като "Светкавици", би могло да се преведе и като "Пичове"). С него се работи изключително леко и приятно. Купонът на снимачната площадка е нонстоп. Пък и персонажът много ми хареса - сам по себе си предразполагаше към смях в огромни количества. (Небойша Глоговац изпълнява ролята на фалшив полицай, крънкащ трева и пиене от всички - бел. а.). В този смисъл мисля, че е много важно човек от време на време да излиза от обичайното си амплоа. Просто защото, ако играеш често едни и същи типажи, има реална опасност да загинеш като талант.
- Абсолютно сте прав. В последните години у нас наблюдаваме именно тази актьорска "болест"... Особено сред по-младите артисти. Не стига, че няма много филми, ами и едни и същи типажи се изпълняват от едни и същи лица...
- В Сърбия не е по-различно. Разбира се, имаме някои актьори, които го правят изключително добре. Например Мики Манойлович, Бранка Катич, Лазар Ристоски... Сами по себе си са достатъчни, за да привлекат публика, а и хората вероятно ще се разочароват, ако ги видят да се "напъват" в нещо нетипично за тях.
- Имате ли кумир в професията си?
- "Кумир" баш нямам. Възхищавам се на таланта на много колеги: например Робърт Де Ниро, Шон Пен, Никълъс Кейдж, Джон Малкович и т.н., но няма някой, на когото да подражавам.
- Не споменахте нито едно сръбско име...
- А, няма проблем - Бата Живойнович, Сърджан Тодорович, Никола Койо, Любиша Самарджич... Мога да продължавам безкрайно. Мисля, че поне с актьори можем доста да се гордеем.
- Как мислите, с коя от ролите ви публиката ви свързва най-пряко? Като се спомене името Небойша Глоговац, хората за кой филм се сещат веднага според вас?
- За "Предумишлено убийство", разбира се. И е напълно естествено да бъде така - създаден по бестселъра на Слободан Селенич, филмът беше блокбастър в Сърбия, много прожекции, телевизионни излъчвания, реклама... Е, разбира се, не е само това - "Предумишлено убийство" беше много важен за тогавашното самосъзнание на сърбина по време на война: две любовни истории по време на две войни (през 1992 и през 1944). Като се замисля, чистото селянче Богдан, натикано в дяволската война на Милошевич, си остава любимата ми роля. "Буре барут" пожъна по-голям успех, особено в чужбина, но там участието ми е по-малко. Трудно е да изпъкнеш, когато около теб са актьори като Мики Манойлович и Лазар Ристоски.
- Това ли е причината да нямате роля във филм на Кустурица?
- (Смях). Ами не знам. Надявам се някой ден и това да стане. Емир Кустурица е невероятен майстор, един от малкото живи големи режисьори. Така че нормално е всеки актьор да мечтае да се снима в негов филм.
- Изявявате се на три поприща - кино, театър, телевизия. Към кое от тях подхождате с най-голямо желание?
- Безспорно към театъра. Смятам, че за един актьор това изкуство дава най-големи възможности за изява, за импровизация, най-голяма свобода. С две думи, можеш да дадеш най-много от себе си. Разбира се, не пренебрегвам екранните си изяви. Напротив, отнасям с не по-малко любов към това изкуство. И то предоставя възможности: например играта с лице, близките планове и т.н. Но съм оставил сърцето си в театъра. Докато телевизията е нещо, през което всеки, доброволно или не, преминава. Както навсякъде, така и у нас, в телевизията пари се изкарват най-лесно и най-бързо. Бих добавил, и с най-малко талант...
- Как гледате на предприемчиви и мобилни личности като Любиша Самарджич например: цял живот актьор, изведнъж - влиятелен продуцент, а в последните години - и режисьор. Блазни ли ви подобна съдба?
- Любиша Самарджич е изключителен актьор, но за мен вече е пенкилер. Не знам как успява, откъде тази енергия... Той, разбира се, не е единственият пример. Моят близък приятел Зоран Цвиянович също успява да съчетава две професии - актьорска и продуцентска. И бих казал - твърде успешно. Мисля, че първата му изява като продуцент беше проектът "Светкавици". Радивое Андрич използва факта, че Зоран има доста популярна физиономия и му предложи да се заеме с намирането на пари. И той се справи. Освен това, прави страшна роля във филма (крадец-наркоман, действащ под маската Дядо Мраз).
- Роден сте в Босна, в Требине. Живеете в Белград. Не мога да не ви попитам за преживяното през 90-те години...
- В Босна няма поле за изява. Киното, телевизията, театрите - всичко е съсредоточено в Сърбия. Колкото до войните, които преживяхме, просто вече не знам какво да кажа.
- Как си обяснявате например факта, че в периода около натовските бомбардировки в Югославия филмопроизводството не намаля - напротив, бяха създадени редица великолепни филми, които и тук гледахме. Склонен ли сте да свържете този факт с конкретна национална черта?
- Всички бяхме като натъпкани в едно семейство. Знаем, че войните никога не са донесли добро на никого. Много млади хора не искаха да отиват на война. И аз, естествено, не исках да се бия. И така всички се свързваме с филма като с наша съдба. Просто това е нашата реакция срещу нещо голямо и ужасно, което ни засяга пряко. Ние в Югославия винаги сме се обединявали около теми, които ни топлят, които ни задвижват и ни дават шанса да направим един филмов разказ, на който по-късно другите да се възхищават. Изкуството само по себе си е голям риск и в нещастието се раждат големите дела. Според мен обаче най-страшни за нас са последствията от този период, който някак преживяхме.
- Вие лично по какъв начин ги усещате?
- Например преди три години, когато бяхме на Берлинале с режисьорския дебют на Любиша Самарджич "Небесна кука", стана голям скандал. Публиката хареса филма и го аплодира дълго, дори на прожекцията присъстваше лично директорът на фестивала Морис де Хаделн. Но на следващия ден министърът на културата на Германия в едно изказване оспори достойнствата на "Небесна кука". Мисля, че това беше преднамерено политизиране и напомняне откъде все пак идва филмът. Естествено, това повлия на журито и останахме без награда. Все пак Германия беше една от страните, бомбардирали Сърбия...
- Смятате ли, че в копродукции като "Ничия земя", носител на "Оскар" 2002, е шансът на малките кинематографии?
- Мисля, че няма правила. Добър филм се ражда и за 100 000 марки, ако има екип, който е уверен и е готов да се жертва, който няма да цели голям бизнес, а ще направи нещо, което ще бъде художествено и естетическо удоволствие.
- Сега върху какво работите?
- За последно се снимах в края на миналата година, във филма "Държава на мъртъвци". Този проект се проточи доста време поради смъртта на режисьора - великия Жика Павлович. Наложи се филмът да бъде завършен от Динко Туцакович. Оттогава съм се отдал на любимия ми театър. Разбира се, очаквам предложения и предполагам, че скоро ще ме гледате в някой филм, с който отново ще посетя България.

Разговора води Олег Константинов


Олег Константинов е студент III курс "Кино и телевизионна режисура" в НБУ.
Разговор с
Небойша Глоговац