Разрез в окото
Надали може да се намери друг млад режисьор, който така да докарва изпълнителите до крайни емоционални състояния, както Каликсто Биейто. В Кардиф той демонстрира това в невероятно комичната постановка на "Така правят всички", която именно поради своята комичност отразяваше съвременното трагично усещане за живота. По същия начин преди две години с Калдероновия "Животът е сън" той постигна сензационен успех в Единбург... А с поставянето на "Варварските комедии" на Вале Инклан това лято, отново в Единбург, Каликсто Биейто затвърди репутацията си на творец на "силов театър", доведен до пределите на своята телесност.
Suddeutsche Zeitung, 25 август 2000 г.


- Господин Биейто, откъде идва насилието в оперните и театралните ви постановки?
- Правя това, което откривам в пиесите. И в реалността. В "Трубадур" от Верди има откъси, които са пълен кошмар. И аз съответно ги показвам така - като най-големия ужас, който може да си представи човек.
- Има масови изнасилвания, мъчения, екзекуции, циганката Азучена я карат да яде мръсотии.
- При "Трубадур" винаги съм бил напълно сигурен, че това е верният път - да се покаже как насилието и лудостта на хората разрушават поезията. Насилието е вездесъщо и в реалността. Модерните войни не са толкова чистички, колкото ни залъгват по телевизията. В края на Втората световна два милиона немкини са били изнасилени от руснаци. Бабата на мой приятел, която тогава е била вече много стара, на 70 или някъде там, е била изнасилена от двама млади войници. На 70 години! Тук вече не става въпрос за сексуалност! Интересно ми е да показвам на сцената такава бездънна притъпеност на чувствата. Ако я има в пиесата!
- Веднъж казахте, че постановките ви са като наркотични делириуми. Не ви ли се налага постоянно да увеличавате дозата, за да функционира театърът ви?
- Не. Нямам такива притеснения. Всяка постановка изисква нови идеи, нови образи. Операта трябва да е огледало на обществото. Тя е фантастична възможност хората да наблюдават себе си. Накрая те трябва да се замислят: Господи, значи това се случва в Афганистан, в Ирак, в Конго или където и да е другаде. Операта е невероятно емоционална. Музиката се свързва с картините на сцената и се получава страшна ударност.
- Но операта изисква и много добре отработени умения.
- Естествено. Трудно е да пееш. И все пак пеенето излъчва голяма непосредственост. Пеенето е като викането. То предизвиква емоции у зрителите, но и размисъл. Интересува ме тази истинност в отработеното. Аз съм за правдива игра на сцената. Фикция е, но е реална. Естествено, че Азучена не яде мръсотии наистина. Само се прави.
- Намирате ли винаги толкова безстрашни актьори?
- Не. Трудно е да се играе така. Трябва да си убедителен, въпреки всички съпротиви. Когато предложих на изпълнителката сцената с мръсотиите, тя се замисли за кратко и каза: Добре, ще опитаме. Описах й точно какво става в сцената и й казах: хайде, хайде, хайде! Направи го! Направи го да изглежда истинско! И се развиваше все повече, все по-добре и по-добре. Когато някой казва на сцената "Обичам те", трябва да можеш да му повярваш. Певците трябва да са освободени и да владеят много добре телата си, да не се страхуват. Тогава сцената става рай и можеш да правиш всичко: можеш да ядеш лайна, можеш да обичаш, можеш да мразиш брат си...
- Най-големите оперни звезди не биха приели вашия начин на игра.
- Втората си опера поставих с Роберто Аланя и Анджела Георгиу, "Бал с маски" от Верди. Анджела още първия ден ми каза: Идеите ти са пълна глупост. Аз се изсмях. Да не би да трябваше да променям идеите си заради нея? Казах й: Не можеш да пееш Микаела с чантичка на "Москино", тя е бедно момиче. А тя ми отговори: Защо ми ги разправяш тия? Ти си глупаво момче! Така през цялото време. Много беше весело.
- Искате ли да направите хората по-добри с вашия театър?
- Вижте, обичам струнните квартети на Бетховен. Като ги слушам, после се чуствам по-добре. Това е, което може да направи изкуството.
- Вие искате да държите огледалото пред обществото, за да види то колко е противно. Вие сте моралист.
- Обичам Монтен. По-скоро съм скептик, отколкото моралист. Понякога преставам да вярвам в хората. Но после пак започвам да чувствам, че човекът е нещо много хубаво. Това е моето противоречие. Не съм нихилист. Пълно черногледство би било ужасно.
- Но в края на вашия "Дон Жуан" не остава никаква надежда. Няма дори ад. Дон Жуан е прободен най-хладнокръвно от спътниците си.
- Вярно е. Адът си го създават хората сами, той е тяхно творение. Ние създаваме ада и рая. Не вярвам в Бога, със смъртта свършва всичко. Но вярвам в рая, който сами си създаваме. Вярвам в любовта. Аз обичам например жена си.
- Но вашите герои почти никога не намират спасение в любовта.
- Въпреки това в постановките ми има една много специална сила, една голяма жизнеспособност. И една много келтска меланхолия. Родът на баща ми има келтски корен, произхожда от Галиция. Там и кравите гледат много меланхолично.
- Кога загубихте вярата си в доброто у човека?
- Това се учи при йезуитите. Те те научават на нищо и на никого да не вярваш. Бях на три години, когато ме дадоха в тяхното училище. Много строго възпитание, което е добре, защото научаваш много неща; но което е и лошо, защото е много схоластично. Имаше много потискащи ни неща. Но имаше и театър и ние играехме всяка седмица. Испански пиеси, но и Шекспир, "Сън в лятна нощ". Поставяхме дори Вивалди. Един от учителите ни искаше да направи нещо като опера от "Четирите годишни времена".
- И вие сте играл дърво.
- Аз бях снега.
- Какво друго научихте там?
- Какъв е човекът. Йезуитите посяха в съзнанието ми анархията. Защото ме предизвикваха да противореча. А това беше много добре.
- Там ли загубихте и вярата си в Бога?
- Йезуитите те научават да разсъждаваш сам. А когато се научиш да мислиш, много лесно разбираш, че в Бога не може да се вярва. В някой, който има привърженици, които искат да те обърнат във вярата и после се опитват да те изнасилят. Сексуалността естествено беше табу, но някои от свещениците се опитваха да злоупотребяват сексуално с момчетата. Един опита и с мен. Аз се развиках: не, не, не, спри, спри, спри! Бях дете, може би на десет години. Наистина тъмен период.
- Биеха ли ви в училище?
- Малко да. Веднъж директорът удари главата ми в чина. Кръвта не спираше да тече и директорът се уплаши не на шега. Тази сцена се появява и в моя "Дон Жуан".
- Движещата сила на вашите герои е сексуалността. Името на наркотика е тестостерон. Мъжествеността обаче постоянно ни се губи. Удоволствието е нещо, за което само медиите твърдят, че го има. Или в Испания не е така?
- Не, не. И в Испания всичко е вече само brainfucking. Аз работя с екстремни образи на сексуалността. Сексът като стока за бързо консумиране, сексът като ярък експресионистичен жест. Секс има навсякъде, по телевизията, в рекламите за парфюми или за маргарин, навсякъде. Само на сцената хората не искат да виждат секс. Искат да запазят операта като някакъв вид рай. Аз искам обаче да развълнувам хората с поезията на насилието, със секса, с историческата и политическата ситуация в моята страна. Това е, което хората очакват от моя театър. Такова очакване обаче крие и рискове. Ако то се използва като инструмент на маркетинга, ставаш пак част от системата, която всъщност искаш да критикуваш. А аз не искам да бъда продукт. Искам да остана лоялен спрямо пиесите, които поставям, и спрямо мислите си.
- Но бруталната атмосфера на предградията, която цари в постановките ви, не е ли също изкуствен продукт?
- Това го има в действителността. "Кантунес" на Барселона. Там са наркотиците, там са бардаците.
- Защо подобно обкръжение толкова ви вдъхновява?
- Не знам. Може би защото искам да знам какъв е животът в действителност. Там живее един мой чичо, алкохолик. Веднъж като дете излязох с него. Беше по обед. Отидохме в един бар и той изпи двайсет мартинита с джин.
- От германска гледна точка Испания е красива страна за почивка. Във вашите постановки тя прилича на преддверие към ада.
- Испания е страна с велика култура. Казвате, че била преддверие към ада, а аз ви казвам, че това е влиянието на експресионизма, който у нас започва с Гойя. Моят "Трубадур" е много повлиян от Гойя. Можеш чак да го помиришеш. Светлината е от Гойя, насилието, гримасите, гротескното. Гойя не означава да облечеш актьорите в исторически костюми и да репродуцираш картините. Гойя е вид душа, дух.
- В разрухата на предградията по-ясно ли се вижда кои са определящите сили в едно общество, отколкото сред буржоазните кръгове?
- Да. Но и буржоазното общество е пълно с насилие. Малко ли съпруги биват убивани от мъжете си всяка година! Темата за домашното насилие нараства като гноен цирей. Колко убийства от ревност, изнасилвания, блудства с деца се случват всяка седмица! Това беше темата в постановката ми на "Макбет". В така нареченото нормално семейство е пълно с дълбоки пропасти.
- Но когато хората отиват на опера, те не искат да ги занимават с такива неща. Те тъкмо от това бягат.
- Може и така. И за това си има съответни произведения. Например Росини. Там можеш да забравиш действителността, да се отпуснеш и да се чувстваш добре. Но Верди е нещо друго. Той е бил полемик и неотстъпен критик на обществото. Например в "Травиата", която ще правя в Хановер. Да идеш на опера на Верди, да седнеш и само да си мислиш "Колко е хубава тази музика" - това е невежество.
- Има ли нещо, което не бихте показали на сцената?
- Не. Оперният занаят е все още много консервативен, там има граници за преминаване. Което е фантастично. То означава свобода. Въображението е единственото оръжие, с което разполагаме. А то не познава граници. Не бива да спираме фантазията, трябва да я живеем. Тогава можеш да полетиш. Аз не съм лекар, който трябва да спазва граници в общуването си с хората. Аз само поставям опери.
- Но и в това има граници, традиции.
- Такъв е животът - обновление и прогрес! Когато в Барселона изгоря театър "Лисео", после го построиха по съвсем същия начин. Господи! На какво прилича това?! Трябва ни нещо ново! Това искам да предам на сина си - манталитета на прогреса.
- Чувствате ли се отговорен за последствията от постановките ви? В Хановерската опера 3500 души прекратиха абонамента си, не на последно място и заради вашата работа.
- Не искам, а и не бива да мисля твърде много за това. В Хановер новото ръководство промени художествената линия. И е съвсем нормално да настъпи и прелом в публиката. В Испания на постановките ми са реагирали по най-налудничав начин. Имало е хора, които са ме нападали в ресторанта. Но има и много, които обичат моя театър. И вярвам, че те преобладават. Любовта е по-велика от омразата.
- Изпитвате ли удоволствие от поклоните след премиерата?
- Не, изобщо. Страхувам се да излизам пред завесата. Но трябва да понасяш реакциите, иначе певците ще кажат, че си шушумига.
- Много от зрителите мислят, че и вие сте като героите ви на сцената. За тях сте садист и изнасилвач.
- Не, не съм садист. Може би понякога във въображението си, но никога не съм го изпробвал. Скоро при мен идва една журналистка от "Ел Паис". Отначало беше много разочарована, като ме видя. Очакваше някой, който крещи, налива се с бира през цялото време и повръща зад облегалката на фотьойла. Аз съм си съвсем нормален - имам жена, обичам детето си, обичам родителите си, семейството е от огромна важност за мен.
- И точно тази буржоазна идилия непрекъснато атакувате. В "Трубадур" китарата на Манрико става на парчета в един изблик на гняв. Брат ви не свири ли на класическа китара?
- Да. Завършекът на тази сцена е автобиографичен. Баща ми и аз понякога се шегувахме с брат ми и му казвахме: Ще вземем и ще ти строшим китарата в стената. Дрънкането ти ни лази по нервите. Но естествено сцената има нещо общо и с Испания. В моята страна китарата е важен инструмент. Да счупиш публично китара е екстремен жест.
- Не е ли смесица от любов и омраза онова, което ви свързва със страната ви, със семейството ви?
- Това са нещата, които са ме формирали. Бащата на майка ми е бил пияница. Биел е децата. Никога не съм говорил публично за това. И баба ми го е напуснала. През 40-те години в Испания! Можете да си представите колко тежко решение е било това за нея. Отишла е в полицията и е казала: Мъжът ми ме бие и се опитва да изнасили децата. Майка ми не знае, че аз знам за тези неща, но баба ми ми ги е разправяла. Когато я викал баща й, майка ми всеки път е напълвала гащите, толкова се страхувала от него. Използвал съм го в една сцена от "Макбет".
- Майка ви интересува ли се от работата ви?
- Да, много. Смята го за голямо изкуство, но казва, че понякога й идва в повече. Веднъж баща й отвлякъл трите си деца и никой не знае какво се е случило през тези три дни. Когато се докоснеш до такива неща, се изправяш пред хаоса, пред тъмна пропаст, от която ти се завива свят. Родителите ми искаха да се отърват от това минало. Баща ми много държеше на образованието и културата. Даваше луди пари за книги. Той поощри музикалното ни образование.
- Вкъщи слушахте ли класическа музика?
- Да. Баща ми обича италианския репертоар. В неделя сутрин винаги ходехме в парка, където един оркестър свиреше сарсуела. Фантастично беше. В сарсуелата се говори да добри хора, за добрите им души. Това беше ключовото преживяване в моята любов към музиката. Напълно налудничаво е, когато хората ме обвиняват, че с постановките си ще разваля операта. Обичам операта повече от всичко.
- Лесно е да си представи човек, че може да работите и в киното. В постановките ви има много препратки към киното.
- Вярно е. Аз съм от поколението, което е силно повлияно от визуалното. Когато поставям, около мен трябва да има снимки, за да подхранват фантазията ми. Когато подготвях например "Манон" от Масне тук, във Франкфурт, на няколко пъти гледах "Казино" на Скорсезе. Фантастична е тази връзка между удоволствието и парите!
- Много хора казват, че сте Тарантино в операта.
- Глупости. Всъщност има само един филм на Тарантино - "Криминале". Много е забавен. Но моето насилие отива много по-далеч. Скорсезе ми е по-интересен. Той наистина се занимава с темата за насилието.
- А Бунюел?
- Чрез него открих напълно нова гледна точка към света.
- Прочутата сцена от "Андалуското куче": бръснарско ножче реже окото. Така ли въздействат вашите постановки?
- Да, точно. С удоволствие бих го направил - радикалния разрез.

в. "Ди цайт", бр 26/18 юни 2003

Разговора водиха Кристоф Зиймес и Клаус Шпан

От немски Ирина Илиева

Каликсто Биейто е роден през 1963 г. в Миранда де Ебро, Испания. Неговите представления "Казимир и Каролина" по Хорват (1994), "Амфитрион" по Молиер (1995) и "Крал Джон" по Шекспир са отличени с най-големите награди на критиката в Испания. През 2000 и 2001 г. получава признание в Единбург и Залцбург съответно за "Варварските комедии" на Вале Инклан и "Макбет" на Шекспир.
От втората половина на 90-те се изявява и като оперен постановчик: "Лунният Пиеро" на Шьонберг в театъра Люре в Барселона, "Кармен" на Бизе за фестивала Пералада (1999), "Така правят всички" на Моцарт за Уелската национална опера. Особено нашумяха неговите "Бал с маски" на Верди (в Барселона), "Дон Жуан" на Моцарт (копродукция на Държавната опера в Хановер, Английската национална опера и театър "Лисео", Барселона) и "Макбет" на Верди (Пернер, Залцбург).
Каликсто Биейто е един от най-прочутите и търсени испански режисьори, задължително присъствие на големите театрални фестивали, от 1999 г. директор на Театър Ромеа в Барселона, понастоящем и мениджър на Националната трупа за класически театър в Мадрид. Най-новата му изява е от май 2003 година, когато заедно с брат си Хосе Луис Биейто представи спектакъл по музика на Пиацола.

Разговор с
Каликсто Биейто