Кислород: прекият път

По стълбите пред Университета, по улица "Витоша", по стълбите в подлеза до "Св. София" и на разни други места човек може да види надписи "кислород". Че е акция, акция е, но каква, пита се минувачът, ако изобщо ги е забелязал. Че не е политическа акция, не е. Градът със сигурност има нужда не само от нов кмет. И продължава да се чуди каква, защото не е свикнал на естетически жестове в града, в който живее, дори в столицата, чието пространство изглежда често доста унило. Случайно се оказва пред Театър 199 и ги вижда отново. За да констатира, че такова е и новото заглавие на представлението, на което го канят: "Кислород" от Иван Вирипаев.
Излиза, че са го водили. Поставили са му "трохи" по пътя към "дома" на акцията. Влиза. И на сцената се появява Део. Жив. "Ето това е акция", си мисли той и адреналинът се покачва. Део използва своето време "за шоу", както го прави и в предаването си - автентично, самоиронично, разказва случка от деня си, без дистанция, с талант да внуши, че ако не сте му приятел, вече сте, защото купонът всъщност е общ. Но представлението все пак набира скорост с включването на двойката Радена Вълканова и Николай Мутафчиев. Вирипаев има слабост към огледалните имена в двойката. В пиесата "Валентинов ден" това са Валентин и Валентина, "сдвоени", неразделни и когато Валентин вече не е между живите, а Валентина празнува 60-я си рожден ден. В "Кислород" са Александър и Александра, Саша и Саша. Всъщност идеалната двойка са двата бели дроба. Затова и те са основните метафорично-действащи лица. Те са двамата бели танцуващи, без които няма кислород. Момчето и момичето, за които става дума.
Когато заедно с разпада на надеждите за надеждни проекти и визии, заедно с разрухата на цяла една култура се оказва, че са се разклатили и християнските морални императиви, скрепващи живота на хората, когато животът не е нищо и може да бъде посечен с лопата, за да се диша, нищо не е останало. И тогава отчаянието е тежък, перманентен махмурлук за цяло поколение. Затова младият руски драматург Вирипаев е подредил 10-те монолога-диалога на двойката, рефлектирайки, коментирайки десетте божи заповеди. Вътрешните цитати и перифрази от руската класика са парчетата от неговия свят, сред който е все по-трудно да се намери собствен изход. Освен органичния - кислород. Или необяснимия - любов. Казано накратко, представлението се обръща към поколението, израснало сред руините на "блока", чиито проблеми не само в посткомунистическа Русия, но и в останалите бивши източни страни са сродни и голяма част от което, както казват някои наблюдатели и социални изследователи, живее като под анестезия.
Галин Стоев поставя текста фронтално, леко агресивно, бих казала документално, без да се интересува дали това е ново и особено "театрално"... Важен е ефектът. Важно е въздействието върху публиката да е силно. И не бърка. Двамата актьори, особено обсебено Николай Мутафчиев, са до края в акцията. На финала дори тръгват отстрани по столовете, атакувайки залата. Тази квазидокументалност цели да активира, да ангажира публиката с казаното, със споделеното от сцената, с един неизречен въпрос: "На вас стига ли ви кислорода?"
Има и такъв изпитан, добър път в театъра, прекият път към една публика, която точно в театралната зала може да намери мястото, където вижда себе си по-ясно.

Виолета Дечева













Реплика
от ложата

Кислород от Иван Вирипаев. Постановка Галин Стоев. Костюми Людмила Тенекеджиева. Музика Емилян Гацов. Участват Радена Вълканова, Николай Мутафчиев, Део. Театър 199.