Борис Христов - мигове наяве
Когато неотдавна тръгвал към България, Илия Лозанов корепетитор в Академията за култура и изкуство "Борис Христов", трябвало в последния момент да добави още около пет килограма към багажа си. Франка Христов настоявала да отнесе в България богата пелерина от тъмно кадифе с бляскава червена подплата. Пианистът, който от ноември миналата година работи с младите певци в Италия, я представи пред почитателите на великия бас, събрани в родния му дом, за да почетат паметта му. Поводът бе десетилетието от смъртта му.
Не беше известно в коя точно роля Борис Христов се е загръщал в това наметало, превърнало се днес в реликва. Но надделяха предположенията, че "принадлежи" на Мефистофел. Донякъде идентифицирана, пелерината успокои гънките си, полегнала върху рояла. Духовете също се поуспокоиха, за да се настроят към илюзията за безсмъртието. Филмът на Людмил Трифонов, уловил някога "Мигове от сцената и живота", за пореден път се опита да компенсира отсъствието на "мигове наяве". Малцина са тук онези, които са гледали Борис Христов в оперна постановка. Парадоксът е, че не малко са хората, които могат да разказват за него така, сякаш са го гледали и общували с него. А повечето от разказите са в сегашно време. Отчасти този феномен е разгадан в анализите, вплетени във филма. Според европейската оперна критика - онази, която е слушала, но е имала привилегията и да гледа Борис Христов - енергията на образите, изградени от него, идва от умението му чрез вокал и пластика да рисува и реалното, но и измамното и привидното. И така да постига многоизмерно присъствие - да влиза в кожата на героя си и същевременно да го наблюдава отстранено.
Всеки има свой начин да съхранява паметта за Борис Христов. Асен Найденов обичаше да откроява качествата на голямата личност от сърцевината на един спомен в неаполския театър "Сан Карло" с пет паметни спектакъла на "Борис Годунов". Тогава разбрал, че Борис Христов - набеденият за заядливец в отношенията си с диригентите - е всъщност прецизен артист, който дори на репетициите играе като на премиера.
Георги Робев беше убеден, че онова, което най-много ги е сближило във великото време на записите на Литургия доместика в храма "Александър Невски", е убедеността, че малкото време на човека, отредено му от Бога, е определено да се труди. Природната дарба и дарбата да овладееш даденото от Бога са двата стълба, които издигат Борис Христов до Големите. "Когато прослушвам свои записи - разказваше Георги Робев, - колкото и да ги ценя, обикновено съм бесен. Слушам ли Литургията с Борис Христов - отпускам се и се наслаждавам." Верният му приятел Любен Живков живее с писмата - истински дневници на времето, изписвани сякаш на инат с "е двойно" и "ер голям" след съгласните в края на думите. Младите певци, които днес учат в академията в Рим или тепърва ще оживяват възобновения от Министерството на културата софийски дом на Борис Христов, предстои да водят своите диалози с легендарната личност, чийто енергиен заряд стига за поколения напред.
Захвърлил пелерините на своите герои, дали там, горе, Борис Христов се чувства в някаква роля? Сигурно отговорът би повторил казаното преди 14 години в телефонно интервю за "Култура":
"Сега в момента? Неее! В момента съм свободен. Неописуемо е чувството на човек да се наслаждава на отдих, да прави нещо без програма. Но това усещане и наслаждение идва благодарение на сравнението, на непрестанното редуване. На зареждането с енергия, а след това на отдаването й за нещо полезно."
Все пак хубаво е на земята да остане и някаква материалност - като тази къща. Или като пелерината на домакина, която гостите благоговейно погалваха на тръгване, а една жена се наведе и я целуна. И в жеста нямаше нищо патетично.

Елена Драгостинова