История с развален часовников механизъм
Историята се пише, тя се и чете, но с нея могат да се правят и много други неща: историята се изучава, изопачава, преправя, забравя, припомня, премълчава, пренаписва, употребява, манипулира, анализира, интерпретира... Користно или безкористно, с нея се занимават учени, политици и хора на изкуството - някои с талант, други без. Общият интерес към миналото често събира такива хора, за да създадат нещо за лична или обществена полза. Съвместната им работа нерядко е съпроводена от конфликти, полемики и скандали. В киното ни това се е случвало многократно, а когато темата е борбата за освобождение на Македония, историци, псевдоисторици, кинематографисти и висши държавни чиновници по правило влизат в люти битки, в които, ако не се пролива братска кръв, както някога в името на Македония, то се нанасят тежки морални щети на всеки, дръзнал да изрази лично мнение, без да се съобразява с това какво, колко, как и от кого е позволено да се говори за историята на Македонското движение.
И ето че сега се задава честване на 100-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание.
Българската национална телевизия, която навремето дълго се колеба да излъчи телевизионния вариант на "Мера според мера", огъвайки се под натиска на партийната цензура и обслужващия я персонал от псевдоисторици с високи титли, сега реализира осем документални филма за водачите на македонската съпротива и повери този филмов проект на известния кинодокументалист Атанас Киряков, предоставяйки му сценариите на двама историци: Тодор Петров (за Дамян Груев и Михаил Герджиков) и Светлозар Елдъров (за Гоце Делчев, Яне Сандански, Борис Сарафов, Иван Гарванов, ген. Иван Цончев и Иван Татарчев).
Филмите са готови, но ето че още преди срещата им с публиката, в атмосферата се долавят смущаващи прилики със ситуацията около "Мера според мера" преди 22 години.
Някога срещу режисьора Георги Дюлгеров и актьора Руси Чанев (съсценарист и изпълнител на главната роля), както и срещу целия екип на "Мера според мера", се надигна възмутена група видни историци, които обвиниха филма в изопачаване на историческата истина (сякаш имаха монопол върху нея); в принизяване на четниците и техните водачи (чийто статут на светци е фиксиран веднъж завинаги); в отклонение от българската литературна норма в речта на героите (които говорели на език, трудно разбираем за българския зрител...); в национален нихилизъм (защото във филма до саможертвата и идеала за обединение е намерило място и братоубийството в македонската съпротива).
Тези ковчежници на българската история натрапваха своите клишета върху изкуството, настояваха творците да се съобразяват с редактираните им версии за историческите събития, писмено призоваваха ЦК на партията да спре изтичането на премълчавана дотогава историческа информация към зрителите, недорасли, според тях, да я осмислят.
Фактите се разделяха на удобни и неудобни. Това лишаваше историческия анализ от естествения му стремеж към обективност. Така историческата наука се превръщаше в пропагандна машина, която притискаше филмовото творчество, отнемайки му съкровеното право на субективност.
Този механизъм беше свел старата и новата ни история до определен брой устойчиви клишета, които киното ни беше длъжно да онагледява под зоркия контрол на добре платени исторически консултанти. Дългите списъци с техните имена се изписваха наравно с имената на филмовите създатели.
В това отношение "Мера според мера" се оказа едно голямо изключение. Георги Дюлгеров и Руси Чанев бяха дръзнали да направят своя филм без съветите на еминираните историци (останали съответно и без обичайните си хонорари).
Оттогава са изминали повече от 20 години, но за някои хора, каже ли се Македония, пак светва червено, часовникът им спира, съзнанието им блокира. Днес историкът Светлозар Елдъров вече дори не е само консултант - той е автор на шест от сценариите за македонските водачи и в духа на старите навици не е съгласен с режисьорския прочит на Атанас Киряков. Този път обаче видният български историк не може да разчита на колективната подкрепа на своите събратя. Между историците ни винаги е имало и истински учени, но за разлика от преди, техните заглушавани някога гласове днес могат да се чуят. Ситуацията се промени и с това, че междувременно Македония получи статут на независима държава. Освен това, днес светът е изтръпнал пред вълната от тероризъм и атентаторите не се възприемат като герои. Това неизбежно променя и гледната точка към историята. Но не и за г-н Елдъров.
Като самотен кръстоносец той тръгва срещу режисьора с познатите обвинения, че той си е позволил отклонения от неговите сценарии; че е поканил писателя Георги Данаилов за обогатяване на характерите; че във филма за Гоце Делчев е използвал думи на Яворов, които не са цитирани в сценарния текст; че зад кадър звучат македонски песни, които историкът познавал само като "кръчмарски"; че във филма Яне Сандански не говорел литературен български език... Това са само част от упреците на сценариста към режисьора и изпълнителния продуцент, съпроводени със заплахи за съд. Не помогна и разяснението от "Филмаутор" за правата на режисьора в киното, където сценарият е само отправна точка за режисурата.
Парадоксът е, че Атанас Киряков всъщност твърде лоялно се е придържал към предоставения му сценарен текст, който сам по себе си съдържа основни факти около живота и делото на участниците в Илинденско-Преображенското въстание. Филмите са по-скоро просветителски, информацията се поднася в добре премерен ритъм. Красиво заснетите пейзажи от местата на събитията (великолепна работа на оператора Ванцети Радев!), съчетани с македонски песни, предлагат паузи за размисъл в претовареното с факти действие. А и нали за тази свята Македония с нейните планини, поляни и езера, възпяти с толкова страдалческа мощ във фолклора на този край, кръстосван от четите, е била цялата тази отчаяна борба, всичката тази любов и саможертва.
Но и това го нямало в сценария. Художествен съвет, свикан по спешност в БНТ да се произнесе по обвиненията на сценариста, нарече тези поетични отклонения "кичозни клипове" и подкрепи абсурдните претенции на сценариста филмите да се преработят плътно по скучните му сценарии, в които има фактология, но няма образи, няма авторско отношение към героите, към богатството на техните личности, към противоречията в характерите им, към отчаяния им авантюризъм и понякога безразсъдната им смелост, която ги е тласкала и към подвизи, и към непростими грехове...
С минимални промени и допълнения в текста под редакцията на Георги Данаилов, Атанас Киряков предпазливо се е опитал да засили човешкото присъствие на портретираните личности, да ни обвърже по-емоционално с трагичната им съдба.
Питам се какво би станало, ако Атанас Киряков, документалист с доказан талант, богат филмов опит и безупречен професионализъм, би дръзнал да направи тази серия от филмови портрети по мярката на собствения си темперамент и познание за човешката природа. Тогава ярките образи на македонските водачи биха взривили екрана със силата на характерите си в една безнадеждна историческа ситуация, удавена във вражда, братска и собствена кръв. Герои от антична трагедия! Ако до Софокъл или Шекспир бе стоял по един Елдъров, светът едва ли щеше да узнае много за драмата на личността в историята, видяна през очите на изкуството.
Защо ние знаем повече за ирландската съпротива и нейните водачи, самоотвержено отдадени на идеята за ирландска независимост и заедно с това прокълнати като атентатори и терористи, а героите на Илинден да останат напълно неизвестни извън границите на България, дори след отбелязването на 100-годишнината от тяхната отчаяна саможертва? Защото не може със свита от страх душица да пишеш сценарии за герои, изгорели от треска за свобода.
Идеализирането на тези герои с плахо споменаване на грешките, заблудите и авантюрните им методи на борба само принизяват мащабите на личностите, оглавили македонската съпротива. Именно белите и черните стихии в душите им дават представа за истинския обем на тяхното могъщо присъствие в българската история.
Едностранчивата идеализация обрича подобни проекти на провинциализъм, сякаш се правят за неразвита племенна публика, която има нужда от периодично подгряване на самочувствието, а не за граждани, които заслужават да знаят повече за своята история и за личностите в нея, такива, каквито ги виждат просветени историци и талантливи артисти.
Подобен филмов проект би трябвало да постави революционните водачи на Илинден в контекста на историята, но заедно с това и в контекста на съвременното мислене за историята.
Атанас Киряков би могъл да се справи с подобна трудна задача, ако имаше подкрепата на Инициативния комитет за честването на въстанието, на ръководството на БНТ и на колегите си в художествената комисия там, на всички, които бяха запознати с мъките по реализацията на тази документална поредица.
Но дори само в усилието си да одухотвори сухия сценарен текст и да извади от скучната учебникарска информация образи, с които емоционално да обвърже зрителите, режисьорът срещна апатия и страх от усложнение.
Няма да повярвате, но в цялата тази маниакална кампания срещу готовите филми сценаристът се хвърли, припомняйки при сядане и ставане, че е близък с президента и жена му - които може и да не подозират в какво ги забъркват.
Лошото е, че тази жалка стратегия на сплашване работи. От режисьора се искат поправките, които той трябва да направи, за да развали филмите, които е създал. Някога неподчинението в подобни случаи се наказваше от партийната цензура със спиране на филми и лишаване на режисьорите от правото да снимат за дълги периоди от време. Сега официално цензура няма, но презастраховката на институции и отговорни личности парализира здравия разум и ръждясалата пропагандна машина отново тръгва със скърцане срещу иначе изповядваната от всички свобода на творчество. Някога наказанието беше забрана за работа - днес могат да те осъдят да плащаш, докато си жив, заради абсурдни претенции на някой, който няма представа как се пише сценарий и как се прави кино, но се познавал с президента... Пази Боже такива хора да продължават да се грижат за паметта на героите в българската история...
Ако на някой му е спрял часовникът, трябва ли всички да сверяваме нашите с неговия?...

Светла Иванова

Светла Иванова е авторитетен български кинокритик. Завършила е немска филология в СУ (1970) и кинознание във ВИТИЗ (1978). Била е редактор в сп. "Български филми", в. "Народна култура", основател и главен редактор на сп. "Летература", аташе по културата в Берлин (1998 - 2002).