Нещо от Веса
Когато Веса почина, мислехме, че ще посещаваме често дома й, просто за да поседим отново в нейната синя стая, не там, където се пренесе малко преди края, а при сина и снахата, ще гледаме снимки и ще четем забраняваните й от цензурата есета... Може би ще пийнем някоя чаша водка и ще оставим една недопушена цигара да издими самотно в пепелника. Тя си отиде така внезапно, както и влезе в живота ни - беше малко над петдесет, а изглеждаше с десет години по-стара, със строгите си костюми и изоставена на произвола на възрастта коса, с ниския, предразгавял от тютюна глас, по-скоро сопнат, отколкото женствен, с проницателния си поглед, разголващ и оценяващ, с дребната си стегната фигурка, в която прозираше смущаващо укротена чувственост. Понякога слагаше някое шалче за цвят, а също и червило, но това не променяше отречението й от суетата, впрочем и от живота.
Когато дойде във вестника като зам. главен, май никой не й симпатизираше. И защо ли? Това предполагаше още един диктат след онзи на башръководителя, спуснат при нас не за да се церемони с културата, а да я вкара в пътя, който три месеца не научи фамилиите ни, а всички бяхме "именити автори", и ни викаше: "другарю" и "другарке", и още: "Ще ми отговаряш с "да" и "не"!" Веса също не се обръщаше към никого поименно. Но от самото начало почтено предупреди: "Не помня имена". Затова пък помнеше повече, отколкото ни се искаше, и взискателността й към текстовете беше безпощадна. Колкото и да внимавахме и изглаждахме грапавините, все намираше някой досаден пропуск, особено мразеше "то"-то в конструкции като "то тогава"... Дори не помня как се сближихме. Тя, Копринка, Буцев и аз. И кога решихме, че пред нея, дошла при нас с благословията на ЦК, можем да говорим всичко - от историите на Екатерина Велика и Распутин до тези за приватизираната улица на Милко Балев. Христо много искаше да я закара в къщата си в Панчарево, но Веса оглушаваше моментално, щом станеше дума за там. Знаехме, че е загубила големия си син при някаква злополука в езерото, но не смеехме да я питаме кога и как е станало, при някои хора раната е така свирепа, че те инстинктивно са отрязали всички пътища към източника й, мълчанието ни сближаваше, другото щеше да ни раздели. Веднъж я заварих почти неузнаваема, разбалансирана, гледаше ме, но погледът й беше обърнат навътре, трескав и тревожен, каза ми: "Днес се случи нещо..." И разправи как срещнала една от онези циганки-врачки, не могла да я отмине и чула такива неща за себе си, че просто загубила контрол. Жената й рекла и за самотното легло, и за навика й да седи вечер на бюрото, подпряла чело с ръка, и за... някаква много лична случка, която няма как да си е измислила. Знаех, че има предвид онова нещастие и не ми даде сърце да се обадя.
Когато Леа Иванова за последен път пя в стария цирк, една вечер отидохме с Веса и достолепната вдовица на актьора Стефан Пейчев, която заработваше като коректорка във вестника, да я видим и чуем. Представлявахме колоритна компания - бивша ремсистка, буржоазна дама и аз по средата - ни риба, ни рак. Шапитото се натъпка като на боксов мач, цигареният дим можеше да умори дори пушачите, но пък имахме маса почти до подиума и това, че седяхме, ни спасяваше от припадък. Леа излезе в цялото си великолепие, върху парализираната ръка бе преметнала ефирен шарф, очите й обгърнаха залата с онзи любовен поглед, който казваше: "Аз съм ваша, но и вие сте мои!", усмивката й заля публиката като прожектор, никой в този миг не виждаше застарялата, ранена лъвица, възторженото ръмжене наоколо можеше да означава само едно: стадото мъжкари се втурваше след несравнимата самка. Леа пееше със слаб глас, осланяше се на речитативите, едва пристъпваше - а някога бе равна на Жозефина Бекер!, но от цялото й същество се излъчваше магията на вечната жена, повика един-двама, след тях скочиха десет и се случи онова, което само тя успяваше да постигне - всеобщата радост и освободеност, пълна освободеност от оковите. След спектакъла я посетихме в гримьорната, изглеждаше изтощена, но дружелюбна, предложи ни кока-кола и обеща да направим интервю.
Мисля, че у Веса тази вечер остави незаличим спомен. Често се връщахме към него, а ако имаше две по-различни по природа жени, това бяха тя и Леа. Всъщност само можех да гадая какво се крие под обичайната й сдържаност. Страстен темперамент, въображение, детински захлас пред неизпитаната лудост...
Нямаше нужда да си изгражда авторитет, той влезе във вестника заедно с нея. Имаш дар слово, но като хората с остра самопреценка, го използваше пестеливо. Достатъчно беше да си отвори устата на планьорките и ставахме само в слух. Мнението й се зачиташе безпрекословно, все едно дали го споделяхме или не, защото знаехме - каквото и решение да вземе, ще поеме и отговорността.
В деня, когато си подаде оставката с гръм и трясък, и аз като всички останах втрещена. Поводът? Почти не си го спомням. Имахме право на някакви свободни дни около задаващия се празник, тя се нае да ги издейства пред Главния, а той й креснал: "Какво си въобразяваш? Аз командвам тук!" Веса дори не изчака развитието на събитията. Взе си палтото и шала и напусна завинаги. На следващия ден се видяхме в градинката пред Градската галерия. Нямаше смисъл да я уверявам, че с удоволствие бих я последвала. Тя ме изпревари: "Аз мога да си го позволя. Остават ми няколко месеца до пенсия. Ти си зависима от икономическата машинка..." И точно от този момент станахме близки. В съботите и неделите винаги я намирах вкъщи, днес си мисля колко егоистично е било от моя страна да я занимавам със своите работи, тя беше невероятен слушател, никога не се уморяваше и отегчаваше по средата на някоя страшно важна за теб приказка, чудех се как съм могла да изпитвам такъв респект в миналото, такава боязън от дръпнатия й нрав. Всъщност и сега не преминавах границата. Онази тънка, невидима черта, която при някои хора непрестанно напомня за неприкосновеното лично пространство. Това не ни пречеше обаче да се чувстваме добре заедно. Веса стягаше самостоятелната си гарсониера, за да се отдели от младите. И не защото не се разбираше с тях, тъкмо обратното. Безпокоеше я високото кръвно, но продължаваше да пие кафе и да пуши цигара от цигара. Попита ме искам ли да избера с нея един велтър за пода в кухнята. Разбира се, в синьо, каквито бяха и калъфите на скромната й гарнитура. Избрахме го. Остана да го купи. И вече не я видях. Заминах на море, а като се върнах, някой ми каза: "Разбра ли за Веса Куцарова?" "Какво?" - попитах разсеяно. "Починала е. Инсулт."
Била в новото си жилище, където още нямаше телефон. И я намерили късно, страшно късно. Сигурно в кошмарите си всички самотници си представят такъв край. Изпитвах непреодолимо чувство за вина. Не защото можех да бъда до нея в този последен час, а защото нямаше дори да знам, че е последен.
Наскоро след това преписвах тефтера си с телефонните номера. И срещу името на Веса записах един парцел, където никога не я посетих.

Олга Шурбанова