Висоцки
Вечерните шумове в къщата утихнаха като прибрал се прилив от морски бряг. Тишината легна в стаята, стана спокойно като в храм. Чакала дълго часа на самотата, жената пусна грамофона с плочата на Владимир Висоцки. Какво пееше Висоцки?
... Както се случва на война, единият летец, летец с късмет или без късмет, бива ранен във въздуха и, останал без въздух, отлита в невъзвратимото време на отвъдните селения. Той пада по корем пред райското летище, но не пълзи, но не пълзи, но не пълзи, заспива и не се пробужда. И това е добре, и това е по-добре. Там той е добре...
... Както се случва на война, другият летец, летец с късмет или без късмет, се приземява на земната твърд невредим, случайно оживял и живее, и живее без вкус към живота, измъчен от укора на другите, че е оживял, наверно вмест някой друг, който не се е завърнал.
Думите на Висоцки са като гъста кръв и капките им падат тежко... Аз се върнах, върнах се, върнах се - а той не успя. Аз случайно се върнах, върнах се. Аз се извинявам, че съм цял. Но аз не съм молил никого за случайния си шанс, не съм се стремил към завета на тила, не съм се крил в ничия топла пазва, не съм пил чай с господа. Случайно се приземих, приземих се - за нещастие се приземих.
И като слушаше сдържания вопъл на гласа му, жената с ужас си помисли, че той непременно е трябвало да умре, Висоцки - че с този глас не може да се живее дълго. Изникнала кой знае как и защо, ужасната мисъл я вцепени и тя реши, че повече не трябва да слуша плочата, най-добре да я начупи на парчета, пращайки по дяволите Висоцки и съвестта му. Не ли поради същата мисъл, тя не можеше да препрочита Достоевски, който разболяваше душата й. Бягство! Бягство ли беше това? Вчера си избягал от Достоевски, днес искаш да избягаш от Висоцки, а утре от кого? От себе си? Къде?
Ето ги улиците на твоята душа, изпотъпкана от груби нозе. Ходиш по тях всеки ден като навите пружина на детска играчка. И какво виждаш?
Върви с главата надолу млад и зелен свят, още не стигнал предела на омъдряването. Върви с краката нагоре стар и препатил свят, минал предела на омъдряването. Вървят ловко като акробати на гъвкав лист, изучили възможните му варианти в шсола за цирково майсторство. Виждаш ги в себе си, изумен, че те се чувстват добре с преобърнатите си души, че са добре, че са много добре, че са толкова много добре, че чак не е на добро. Мислиш: къде да избягаш от тези акробати?
Млада жена й се бе оплакала, че е безсилна да се справи с фарисеите около себе си, че просто не може да търпи демагогските им лица, артистично подвижни от пресметливи усмивки и фалшиви думи, с които се кланят на този или на онзи, според случая и интереса. "Знаеш ли вече в какво ми е надеждата - каза тя, - почнах да се моля на този, който не съществува, да изпрати на земята един втори Христос, ако ще да е още по-измислен от измисления в библията, който да изгони с камшика си фарисеите от храма на живота."
Мислиш: къде да избягаш от тези фарисеи?
Къде да избягаш, ако си решил да не пиеш чай с господа, тъй като си атеист и не вярваш в богове?
Къде да избягаш, ако си решил да не топлиш душата си в ничия пазва, тъй като си гнуслив и не понасяш миризмата на чуждо бельо?
Къде да избягаш, ако си решил да не бягаш в тила, тъй като още имаш кураж и ненавиждаш дезертьорството?
Не плочата на Висоцки, това е много лесно - да начупиш себе си на парчета, все тая! Няма къде да избягаш. И не бива. И никак, никак не бива. Такова удоволствие не трябва да доставяш на никого. Гледайки вътре в себе си, ще си казваш: болката трябва да стои, плесен няма да я покрие. Раните трябва да кървят, мехлем ще се намери за тях. Висоцки трябва да се слуша, нека разтърсва душите ни. Нека и неговият, и нашият гняв се цеди като гъста кръв през стиснати устни: който има уши, ще чуе; който има очи, ще види; който няма сетива, ще бъде за негова сметка. Ако не днес, утре!
И като си каза, тия думи, тя легна да спи. Присъни й се небесното летище, където бе долетял летецът на Висоцки. Той беше паднал по корем пред райските врата, но не пълзеше пред нозете на небесното божество. Беше заспал и не бе се пробудил. И му беше добре, и така е по-добре.
Къде те отвежда песента на Висоцки? - вътре в теб. Насаме с нея, тя ти казва много за твоето човешко време. Напомня ти някогашни угризения и сегашни прегрешения, скарва се с теб и стоварва на плещите ти огромна болка. Каква? За какво? Не е ли за това, че си жив? Че си оживял случайно, няма значение кога и от какво - живият винаги е жив слуайно. Даваш ли си сметка понякога, че някой друг би могъл да живее по-смислено вместо теб. Мъчи ли те съвестта, ако я имаш? Или стискаш скъпернически себе си в шепа и се страхуваш да не разлееш нищо от себе си за каквото и да било, за когото и да било? А това не е добре, това не е никак, никак добре - та чак не е на добро.
Ето къде ни отвежда песента на Висоцки.

Веса Куцарова