Черно-Белград
Ако бях казал на някого, че отивам в Белград на частно пътуване, за да чета в Сръбската народна библиотека, едва ли щях да му направя изобщо някакво, камо ли добро впечатление. Да ходиш до съседна страна, която вече не е ембаргова, и то с нетърговска цел, да си позволиш лукса да се правиш на интелектуалец, когато там още намирисва на барут и на CNN-репортажи за обеднения уран над "Белгрейд", без да си нито неуловимата Елена Йончева, нито редови журналист, нито политик, сигурно повечето хора ще те сметнат за шантав. Замислих се къде отивам.
По повод привличащата - и като място, и като емоция - чужбина в класиката ни, помним, е казано: "Какво бе ти за мене? - Нищо! - Една загубена страна." За българите Сърбия е всичко останало, но не и загубена страна. Не можеш да я прескочиш, не можеш да я подминеш. За добро или за лошо. Не искам да говоря за лошото, за него да говорят сърбите. Пък и достатъчно вече чухме.
Готвейки си багажа, в съзнанието ми взеха да се пресрещат различни реалии, свързани със Сърбия - цитати от автобиографията на Нушич, дублираните на сръбски филмчета на Уолт Дисни по тяхната телевизия, които помня от малък (така наречените "цртани филмови"*) и то във време, когато у нас най-популярен беше соцвариантът на "Том и Джери" - "Ну, погоди!"; филмите с Бата Живойнович, Оливера Маркович (тяхната Невена Коканова), Мия Алексич, Миодраг Петрович-Чкаля, днес практически забравени**, някои от хитовете на класическите им рок групи от 70-те, за които у нас беше официално забранено да се говори - "Биело дугме", "Парни валяк", "Диве ягоде", "Пекинска патка", Здравко Чолич и най-добрите - "Рибя чорба"***. Те свиреха (и продължават да свирят) истински рок - свободна музика, опозиционна спрямо Юго-Титовия привидно бохемски ред и еквивалентния му псевдокултурен "неосантиментализъм", излял се в заразителна чалга. Между другото заглавието на последния засега албум на "Рибя чорба" (2001) е най-точната метафора, която съм чувал за положението на сърбите през изминалите десет години - "Да пикаеш срещу вятъра" - в присъщия им (ни) леко вулгарен, но точен балкански стил. По-късно, в началото на 80-те, когато "Концертна дирекция" закъса сериозно, тук поканиха "Сребрна крила" - като че ли на някого те се сториха най-безобидни. После, както знаем, се заредиха чалгаджиите. Спомних си за пистолетите с капси, продаващи се по съборите и, разбира се, за "цигарените" дъвки. Всички тях също "сложих" в багажа и "затворих ципа".
Много ми харесва един цитат от статия във вестник "Ден" от средата на ноември 1905 г. под наслов "В Белград". Дописникът Д. Хр. започва репортажа си така: "На 5 ноемврий ний, представителите на българската книжовност и публицистика, потеглихме с конвенционалния трен за Белград". Колкото и ретро да звучи, и без специално да сме го търсили, на 22 юни вечерта ний (с жена ми) потеглихме със същия този "конвенционален трен" за Белград. Той се е запазил и се движи два пъти на денонощие. Нямаше как да не се сетя за легендарния "Ориент експрес", в който във версията на Агата Кристи някъде тъкмо в отсечката София-Белград става прочутото убийство на предрешения мафиотски бос, извършителите на което са също само предрешени като случайни пътници. Тъкмо се бяхме настанили в купето с надеждата, че никой няма да се качи при нас през нощта, когато около десетина минути преди тръгването вратата се отвори и мил глас с "конвенционалния" поздрав: "Добър ден!" ме накара да си вдигна погледа. Монахиня! С класическо католическо расо. След нея влезе по-младо "цивилно" момиче и двете се разположиха до нас. Поразговорихме се, оказа се, че сестра Маргарета е хърватка, от няколко години служи в католическата черква в село Бърдарски геран, а придружаващото я момиче е нашенка, потомка на банатски българи, също католици. Отиваха на хърватския остров Хвар, за да се лекува момичето от хроничен фарингит - въздухът бил много подходящ. Лека авантюра, която от медицинска гледна точка не обещава нищо, но сестра Маргарета твърдеше, че има Божие провидение и среднощните (тя ги наричаше сутрешни) разходки край брега на морето - около 3.30-4.00 часа - са най-здравословните. Имало само едно неудобство - когато за нея денят започвал, за много туристи и летовници предният още не бил завършил, та често се случвало да подритне, без да иска, някои от заспалите на плажа влюбени, пияни или просто изтърсаци и да съзре със срам остатъците от деня им. (Спомних си за това и няколко дни по-късно, когато установих, че единствената свободно продавана българска стока в Белград са презервативите!)
Е, примери и примери. Когато у нас инфлацията галопираше в края на 96-та - началото на 97-ма и течеше най-голямата зима на нашето недоволство, в Сърбия имаше аналогична ситуация - само че там студентите се бунтуваха срещу Милошевич и самият дребничък и свят патриарх Павле ги предвождаше, докато нашият Бог знае под коя манастирска лоза се спотайваше... В същото време тук посрещаха Мира Маркович като принцеса, книга й издадоха, а "доброто момче" Виденов я приемаше за радост на свой и за ужас на враг. По-късно пък един академик (покойник) ходи в нарочна мисия до Цариброд и бълва змии и гущери срещу България. Ако бе отишъл до Желюша с говежди вагони, можеше пътепис да напише, но тъмните стъкла на служебния мерцедес притъпяват погледа и всичко ти се вижда черно. Сестра Маргарета имаше лек акцент, но толкова вече се беше вживяла в ролята си на "българка", че говореше от позицията на родена тук - на сръбския митничар му отговаряше на български! По едно време я издири друг монах - отец Емануил от Русе, пътуващ за Италия (детска мечта, както се изрази). Само че когато мечтите се сбъдват, се случват непредвидени пропуски. Отецът се самоопредели като приятел на католическата църква, но беше предпочел да празнува по нашия календар - вси светии, вместо по техния - празник на светия престол. Тоест от въздържанието и невъздържанието бе предпочел невъздържанието. И, уважавайки светиите при свой колега-брат, на тръгване си забравил расото. Пътуваше по "долна дреха", която се казвала "подрасник" - долна, ама от коприна! Жалка гледка, но зрелищна. На Калотина му звънна GSM-ът, но той предупреди, че няма роуминг и с обажданията дотук. Е защо ви е този GSM, отче? - попита го католическата му сестра. - За парлама - отговори нашият, след което пресякохме границата.
Белград ни посрещна полусъбуден, леко вял, но решен да прекара достойно и днес. От юго-времената все това-онова се усещаше, но поповяхнало, позанемарено, само намеквайки за някогашния блясък на федералната столица, строена с много мисъл, с много любов и с много пари. Тогава всички им завиждахме, защото Югославия беше нашият "Запад", както ние бяхме "Западът" на руснаците. Разни хора - разни идеали. Но и обратното вече също е валидно. Каквито идеалите - такива и хората. Когато си бил много добре и изведнъж обеднееш и те унижат, ти проличава. Както пеят "Чорба": "Вместо любов, водихме война. Оставете ни, не се занимавайте с нас!". В този смисъл на нас като че ли ни е по-леко. За сърбите ние никога не можем да станем Запад - географията си е география, но на фона там все пак е видимо случилото ни се тук. Защото (засега) София изглежда по-добре. Казвам го, напълно съзнавайки, че за нашия читател това сигурно ще бъдат най-резервирано приетите думи от текста. Нито искам да кажа, че кметът ни е безупречен, нито че градът е някакъв образец, но манталитетът, нравите, лустрото, ако щете, дръпна. И Белград се старае - кафетарии, градинки, летен лъскав теферич, но по-вяло. Я дойде келнерът след петнайсет минути, я не дойде. Интериорът вътре съхранява соцвремената и наподобява средностатистическата "идеална" кръчма "Червено знаме" през 70-те и 80-те у нас. Всичко е все още държавно, цените навсякъде са еднакви, а стоките, ако сме честни - оскъдни. Пълно е, но с ограничен асортимент. И "Макдоналдс" работи, и големите фирмени магазини са там, но го няма настроението. А да лишиш сърбина от настроение, е все едно да го лишиш от същността му. Не че се предават, напротив - чувството за хумор (общо за нас и тях) е неизтребимо. Една от рекламите в "Макдоналдс", която обещаваше разхлаждане през летните жеги със сладолед, на сръбски гласеше: "Слатко да се смрзнеш"! Чужденци почти няма и на нас гледаха съвсем като на свои, без дори да се усъмнят, че може да не сме оттам.
И отново - черно-бяло. На фона на ударите по Белград (сградата на Генщаба на югоармията е един естествен "паметник" оттогава, вж. снимката) като отпор и на пук на всичко, изниква феноменът на графитите. Заснех един. След обичайни допотопни национализми като: "Сърбия - за сърбите" и "В Хага убиват сърби", изведнъж на Студентския площад N10 се четеше нещо, което първоначално и първосигнално си го преведох като: "Приятелски (настроеният) свят е силен", но всъщност значи: "И по-различен свят е възможен". И в двата варианта ми допада (вж. снимката).
Манталитетът е най-трудно променящият се, но в Белград общият ни Възрожденски проект, като цяло западно ориентиран, е пуснал по-слаби корени. Ориенталското, което не трябва да се схваща непременно като лошо, тук има и изнервящи, и весели прояви. По-популярното кафе е турското (в джезве), а вълшебната дума е "утре". "Днес" нищо не може да бъде направено или поне не влиза в техните разбирания. Не е сериозно някак да отидеш днес и още днес да свършиш работа.
Изобщо, ако Белград пази някакъв консерватизъм и той му се отразява добре, това най-вече се случва в културата. Нито една книжарница не е разрушена, разбутана, превърнала се на сергия. И има какво да купиш в книжарниците им. И преводна, и оригинална литература, и преводна, и оригинална хуманитаристика. Като им поисках нещо за театър и драма, ми посочиха цял рафт с нови и страхотни издания, а продавачът ми донесе още толкова от другаде - списания, алманаси, монографии, учебници, текстове. Вярно е, че на фона на нашите напъни да излъчим на всяка цена нобелист (като че ли литературата ни в миг ще порасне на няколко века), те правят нещо още по-глупаво. Само защото е роден в Сараево, техният действителен нобелист Иво Андрич никой не го признава. Андрич е нобелист без родина - и хърватите си затварят очите, и словенците, и черногорците. А и изобщо деликатно е днес в Сърбия да се говори за това откъде започва и къде свършва родината им - нашите покрайнини, за които толкова ни се зъбят, че ги наричаме така, са най-малкият проблем. Пък и никой няма претенции към тях. Кръвта вода не става, но както знаем, някой десетилетия наред имаше полза от това да се мразим със сърбите. Български книги там не се превеждат. Но затова пък пресата всеки ден говори за България и то не с лошо. Дори с лека завист - чули са, че пред нас се открива някаква европейска перспектива. (Един паралел. Минавайки по централния булевард "Теразийе", засичаме протестно шествие на железничарския синдикат, а отпред - лозунг: "Србия у НАТО, а железница у блато!") Още първия ден като пристигнахме, консервативният, но много по-премерен като език от българските си аналози ВАЦ-ов вестник "Политика" беше публикувал две статии - едната за реформите в българската армия, а другата, озаглавена: "Апостолът на свободата" и с анонс: "Кой беше Васил Левски", свързана с рождения ден на Апостола и придружена от негов портрет. А на 1 и 2 юли в Белградския драматичен театър (Београдско драмско позорище) предстояха дни на модерната българска драма. За тях никой не можа да ни даде информация. Попитах и за музей на Нушич. Оказа се, че няма. Но колежка от университетската библиотека побърза да ме успокои и да спаси честта на нацията: вижте, разходете се по "Скадарлия", минете покрай Народния театър, той там е живял, там е работил, все нещо ще прихванете.
Преди да си тръгнем за София, пак чухме песен на "Чорба". Пяха на централния площад заедно с други групи. Пак рок балада, пак тъжна. Този път текстът гласеше: "Сърбинът е луд човек, сърбинът е проклетник. Веднъж го убиеш, на него му се прииска втори път". И по-нататък: "За да си посипем главата с пепел, трябва още пепел." Само дано не изпепелим всичко с "доброто" намерение да се покаем. Добрите намерения обикновено водят към ада, хайде този път без нас. Така де, и по-различен свят е възможен.

София - Белград - София

Людмил Димитров


Гл.ас. д-р Людмил Димитров е преподавател по руска класическа литература в СУ "Св. Климент Охридски". Автор на монографията "'Четвероевангелие' от Пушкин. Опит за изучение на драматургичния цикъл 'Малки трагедии'" (1999), съавтор на академичния учебник "Руска литература XIX и ХХ век". Преводач на "Малки трагедии" от А.С.Пушкин (1996) и "Играта 'Уилиам Шекспир' или Тайната на Великия Феникс" от И.М.Гилилов.































* Рисувани филми.


** Глупав парадокс - попитах могат ли да се намерят някъде старите филми с Гойко Митич. Отговорът: бате Гойко бил хърватин и след разцепването на Югославия това бил въпрос от компетенциите на Загреб. Защо?


*** Имената в превод значат: "Бяло копче", "Парен валяк", "Диви ягоди", "Пекинска патица", "Рибена чорба"; те са "набори" на "Щурците" и "ФСБ" и за сърбите са същото, което са Кирил Маричков, Георги Минчев, Иван Лечев за нас.