Задача за ваканцията
Вече месец на бюрото ми лежат три книги - и трите излезли наскоро: "Поражението" на Константин Илиев, "Разруха" на Владимир Зарев и "Лъжата. Жан, Иван и другите" на Тошо Тошев. Вън от разликите в съдържанието и темите им, вън от литературните им достойнства (макар че за третата понятието "достойнство" едва ли би могло да бъде употребено), трите заглавия са сами по себе си емблематични. Поражение, разруха, лъжа - едва ли в момента има по-точни думи, с които да се опише състоянието на обществото.
И като емоционален капак на мрачните ми мисли в миналия брой на "Култура" колегата ми Христо Буцев написа сърцераздирателен текст (казвам го без капка ирония). През историята на една жена-интелектуалка, продала гърба си за тестове на козметични продукти, той някак си разказа драмата на няколко унизени поколения и раздялата им с илюзиите на прехода.
Да, през последните години се наложи да се разделим с доста илюзии... Защо обаче, вместо до просветление, това доведе единствено до униние и ожесточение?
Буцев се опитва да го обясни чрез биографични фигури - той говори за "новия мит, който допуска и оправдава постоянната смяна на социалните роли в интерес на просперитета на личността и обществото", а също с постоянното разклащане на авторитетите, включително и авторитета на знанието.
Драмата, според мен, е не толкова в наличието на подобен мит (да, има го!), а по-скоро в обстоятелството, че сами си го произведохме, никой не ни го е натрапвал; и въпросната смяна на социалните роли сами си я въздигнахме до универсален ключ към успеха в новата ситуация. Общо място в началото на прехода беше лекарят да стане таксист, а инженерът да лепи плочки. Захвърлените стари социални роли, колкото и по времето на социализма да бяха приблизителни и неефикасни, съвсем закърняха и след време станаха абсолютно неупотребими. Пиететът към образованието, за който страда Буцев, сами си го отменихме. Така де, плочкаджията и таксиджията и тогава, и сега сигурно вземат повече пари от съответния лекар или инженер. Това е, така да се каже, едната страна на въпроса.
Другата е, че краят на колективните митове за общ щастлив живот не предизвика следващата крачка - преоценката на персоналните. Ето тук някъде, струва ми се, се крие проблемът на жената, продала гърба си. И не само нейният.
Поколенията (включително и моето), израсли и реализирали се донякъде по време на социализма, в голямата си част не си дадоха сметка, че някогашните им лични символически капитали - знание, образование, среда - могат да се валидизират в новата ситуация, но след известна "преработка". Че те могат да бъдат осребрени, дори удвоени и утроени само при положение, че малко им се помогне, малко се "обогатят". Например с повече дисциплина; или с повече работа; или с повече интелектуално усилие този капитал непрекъснато да нараства... Докато не се освободим от личните си илюзии, че всичко, довлечено от стария живот, работи по същия начин и днес, че сме толкова умни и важни, колкото бяхме тогава, ще страдаме безмерно.
Тоест, грешка, огромна грешка е да се отказваме от старите си символически капитали. Грешка е обаче само да лежим върху лаврите им, да се опитваме да ги експлоатираме безкрай, без да наливаме нищо ново в тях; без да се опитваме да ги организираме и дисциплинираме. А заедно с тях и себе си. Как обаче това да се случи днес, след 13 години заблуди, е задача за ваканцията.

Копринка Червенкова