Европа и Америка,
каквито ги искаме
Човек би казал, че преживяваме възраждане на голизма, но с две мънички разлики. Този път става дума не за славата на Франция, а за ядрото на Европа. И не толкова политическите, колкото интелектуалните лидери размахват хоругвите на една европейска идентичност, самоидентифицираща се срещу Америка.
Юрген Хабермас и Жак Дерида си приличат с Шарл Дьо Гол по това, че намират на улицата поощряването на проекта си, по-точно в нещото като обща воля на анти-военните и анти-Буш демонстрации в големите европейски градове на 15 февруари 2003 година.
Двамата философи се опират в аргументацията си на колега от тяхната гилдия - Имануел Кант. Те мислят, казва Дерида в началото, "в духа, ако не дори в смисъла на кантианската традиция". А Хабермас завършва текста си с "кантианската надежда за една световна вътрешна политика".
Това е и отговор на американския неоконсерватор Робърт Кейгън, който в известния си памфлет за американската мощ и европейската немощ иска да короняса Имануел Кант за цар на философията на Европейския съюз.
Кант не се интересуваше от кралете-философи, "защото притежаването на властта покварява неизбежно свободната преценка на разума", но той има заслужено място като мислител, предходник на Европейския съюз. Ами да, всички ние сме кантианци! Обаче във взаимнодопълващите се портрети на Кант, изградени от Хабермас и Кейгън, от интелектуалния неоголист и от американския неоконсерватор, трудно откриваме големия мислител на Просвещението. "Европейците, пише Кейгън, преминаха от хобсовия свят на анархията в кантовия свят на вечния мир." На кьонингсбергския философ едва ли му е минавало през ум, че ще тълкуват по този начин заглавието на неговото есе, иронично заето от табелата на една холандска странноприемница: Zum ewigen Frieden, "При вечния покой", т.е. мирът на гробището.
Не, двамата автори бъркат Кант с Русо. Имануел Кант беше издялан от друго дърво, доста по-твърдо от женевския мечтател за Аркадия. Кант знаеше не само че мощ съществува, но даже благодареше на природата за "несъвместимите различия, за суетата, пораждаща неблагоприятно съперничество, за незадоволимото желание да притежаваш и даже да владееш". Само "несоциализиращата се социабилност" на хората, т.е. разнообразието и разделеността, "антагонизмът" могат да извадят хората от идиличната Аркадия, в която "в пълно съгласие, скромност и взаимна любов, всички таланти биха останали завинаги скрити още в зародиш".
Ние сме кантианци. Както и Кант, ние искаме едно гражданско общество с върховенство на закона - световно, в своята завършеност - което обаче да остане завинаги незавършено и богато на конфликти, но преди всичко отворено. Една обновена Европа може да допринесе много за това, както Америка го извършва повече от двеста години.
Тази Европа ще има всъщност други черти, различни от тези, които Хабермас приписва на европейското настояще и бъдеще. Неговата Европа напомня на моменти Западна Германия преди цезурата на 1989 г. Без съмнение "опитът на тоталитарните режими от ХХ век" и "войнственото минало" свързват палачите и жертвите. Но наистина ли навсякъде в Европа религията е толкова аполитична? В Ирландия? В Полша? В Англия, където дори парламентът започва работа с публична молитва? "Еманципирането на гражданското общество от опеката на абсолютистките режими" не беше нито британски, нито италиански или швейцарски феномен.
Обновяването на Европа е една необходимост. Но то никога няма да дойде, ако се изхожда от прочутото самоопределяне на Европа като не-Америка или дори като анти-Америка. Всеки опит да се дефинира Европа като противна на Америка няма да я обедини, а ще я разедини. Това именно показа иракската криза. Хабермас тълкува демонстрациите от 15 февруари като единен отговор на европейските народи на "декларацията на лоялност към Буш", която осем държавни и правителствени ръководители, водени от Хосе Мария Аснар и Тони Блеър, бяха публикували малко преди това.
Това е заблуждаващо тълкувание в три отношения: първо, защото демонстрациите не бяха всъщност реакция на "писмото на осмината"; второ, защото това писмо, подписано от държавници - така добре познати с раболепието си, като Вацлав Хавел - беше повече израз на вярност към западните ценности и трансатлантическите отношения, отколкото към Джордж У. Буш; и трето, защото писмото възникна като реакция на самостоятелния ход на немци и французи срещу втора резолюция на ООН. Така ненадейният удар на "авангардно европейско ядро" не обедини Европа, а я разедини.
Не, моторът на европейското обновление трябва да бъде онова приложно Просвещение, което обединява Европа и Америка и което спечелва все повече хора и държави по света с успехите си и със силата на убедителността си. Кантовата надежда за една световна вътрешна политика е светлата страна на глобализацията. Като при това специфично европейските инициативи и постижения не бива да се забравят. Те могат да служат и за модел. Ще посочим само няколко от тях.
Към 1 май 2004 г. Европейският съюз ще включва 25 държави. Една мечта се осъществява петнайсет дълги (много дълги) години след първия пробив в Желязната завеса. Мнозинството от европейските държави, които векове наред водеха кървави битки, за първи път ще се включат равноправно към една и съща мирна политически и икономически общност. Такова нещо никога преди не се е случвало в Европа. Такова нещо едва ли има и на някой друг континент. Не трябва ли да изберем за рожден ден на Европа по-скоро 1 май 2004 година, който ни обединява, отколкото 15 февруари 2003, който ни разединява?
Друг важен принос на Европа е свързан с нейното разширяване: това са политическите критерии за страните-кандидатки, приети от Европейския съвет в Копенхаген през 1993 г. Тези "копенхагенски критерии" изискват преди всичко стабилни демократични институции, върховенство на закона, уважение към правата на човека и закрила на малцинствата. Към това се прибавят правилата на пазарната икономика, включително независимостта на Централната банка. С тези критерии, много повече отколкото с договорите си за основаване, Европейският съюз стана един модел за съграждане на свобода, чието приемане той изисква и от държавите - кандидатки за членство.
"Европейските режими на благосъстоянието, пише Хабермас, също дълго време служеха за пример." Всъщност, винаги е имало големи различия между страните, които си позволяват една скъпоструваща социална държава, и тези, които не могат да го направят, сред които днес трябва да изброим повечето от държавите-кандидатки от Централна и Източна Европа. Нова Зеландия и Канада (и някои щати на САЩ) са по-близки до "европейския социален модел", отколкото множество европейски страни. Все пак е вярно, че Европа е развила голямо разнообразие от (функциониращи повече или по-малко добре) варианти на демократичния капитализъм. Общото между тях е, че се стремят да изпълнят главната задача, формулирана от Адеър Tърнър: "Да се обединят динамичната икономика и освобождаващото действие на частното предприемачество с цел да включат всички в това общество; предвид факта, че само свободният пазар не може да го постигне."
Подобни принципи пак ни връщат към Кант. Това е "космополитното намерение" да действаме по такъв начин, че нашето действие да бъде мислено като принцип на едно световно гражданско общество с върховенство на закона. Пътят дотам изглежда дълъг, целта може да изглежда недостижима напълно, но самото намерение ни дава началната посока към това, какво да правим и какво да не правим. Не всяка оспорвана днес версия на Европейски съюз и не всяко правителство във Вашингтон са следвали тези максими. Те обаче описват Европа и Америка такива, каквито ги искаме и по този начин - тяхната обща цел.

Suddeutsche Zeitung, 5 юли 2003
Le Monde, 9 юли 2003


Ралф Дарендорф
Тимъти Гартън Аш

Превод от френски Христо Буцев

Лорд Ралф Дарендорф (1929, Хамбург) е член на Камарата на лордовете на Обединеното кралство. Държавен секретар в правителството на Вили Бранд в Германия. Бил е директор на Лондонското училище по икономика, ректор на колежа "Сейнт Антъни", зам.-ректор на Оксфордския университет...
Автор на 40-ина книги, между които "Класи и класов конфликт", "Общество и демокрация в Германия", "Жизнени шансове", "За Великобритания", "Съвременният социален конфликт", "Размисли върху революцията в Европа", "След 1989. Морал, революция и гражданско общество".
Лорд Дарендорф е емблема на съвременната либералдемокрация.

Тимъти Гартън Аш е британски историк, есеист и публицист. Преподава съвременна европейска история в колежа "Сейнт Антъни" на Оксфордския университет. Председател е на Уестминстърската фондация за демокрация, член на Европейската академия за изкуство и наука и на Кралското общество за изкуства, член на Берлино-Бранденбургската академия на науките, научен сътрудник в Института "Хувър". Сред по-известните му книги са "The Polish Revolution: Solidarity" (1983), "The Uses of Adversity: Essays on the Fate of Central Europe" (1989), "We the People: The Revolution of 1989 as witnessed in Warsaw, Budapest, Berlin, and Prague" (1990), "In Europe's Name: Germany and the Divided Continent" (1993) и др.