Нашият дом Европа
Програмата, под чийто знак протече мандатът на Романо Проди като председател на Европейската комисия, може да се сметне за успешно изпълнена. Съюзът се разшири с десет нови държави, така че стана неизбежно да се заеме с постоянно отлаганата до момента задача да си изработи Конституция и структура оттатък пределите на многостранните договорености, направлявали развитието му през изтеклите десетилетия. Сиреч - процесът навлезе в заключителната си фаза (очакват се само парламентарни ратификации и народни референдуми в отделните страни). И тъкмо сега възникна опасността от нещо, което нямаше как да бъде предвидено - разширяването да бъде съпътствано от своего рода "разминаване" на европейската единност. Като че ли, за да могат да пребивават заедно без търкания и спорове, толкова многобройни и нееднакви в ред аспекти страни имат нужда от структура, в която да са заложени възможно най-широки граници на тяхната автономия. Но те практически обезсмислят дори най-простичките федерални обвързаности помежду им, за които се очаква да послужи европейската конституция. С това се обяснява лесно доловимата неувереност у мнозината, които - от всички политически посоки - заявяват ентусиазъм от перспективите пред Съюза. Някои виждат в разширяването (такова беше и намерението на Проди) онзи решителен тласък, който ще доведе до по-конкретно сплотяване на Европа и ще я превърне в признато и влиятелно действащо лице на световната политическа сцена; други се надяват, че именно преходът от петнадесет към двадесет и пет страни-членки ще принуди Съюза да ограничи чувствително "федералните" си амбиции, като остави с години още да преобладава т. нар. междуправителствен принцип, който е водещ досега в по-голямата част от важните политически теми и който изисква единодушие във всяко по-значимо решение (отбрана, данъчна система, външна политика, правосъдие...).
От позицията на тези си ограничения, федералното бъдеще на Европа - условие, което всички признават като необходимо за нейното авторитетно присъствие в международен план - изглежда повече или по-малко обезкуражаващо. Но може би няма повод за униние, защото в самите договорености, които досега управляваха институциите на Общността, е посочен инструментът, който може да се вкара в действие при добра политическа воля, а именно - механизмът, наричан "Европа на две скорости". Същият, който понякога предизвиква негодувание, защото сякаш се опитва да установи неприемливи разделения (държава от серия A и от серия Б), докато всъщност често се прилага твърде успешно - например при приемането на обща валута. Както е известно, само част от страните-членки на Съюза са и част от еврозоната, а вън от нея останаха гиганти като Великобритания. И въпреки това еврото, къде по-добре, къде по-зле, сработи и, макар и да не е точно каквото си го представяхме, проблемите му далеч не зависят от британското неучастие, а се дължат главно на обстоятелството, че зад гърба си няма истинска федерална икономическа политика. Методът на двете скорости би могъл - а според мен и трябва - да бъде приложен с още по-голямо основание при установяването на по-тяснофедерални структури, преди всичко в областта на външната политика, отбраната, стопанското развитие. Естествено, само като предварителен вариант на отношения, които в бъдеще ще обхванат всички членове на общността и като експеримент, проведен от групата на предните позиции, към която въз основа на резултатите от него другите евентуално ще пожелаят да се присъединят.
Съществува ли изобщо европейска идентичност? Представата ни е изкривена от нашето историческо наследство. Всички ние сме потомци на национални държави, които винаги са мислили самите себе си (не задължително по "реалистичен" начин, но при всички положения в термините на общоприетата социална реторика) като родини по "оръжие, език и вяра", тоест - като легитимирани от "природни" дадености във волята си за единство и независимост. Подобно "национално" самосъзнание е немислимо за Европа. Обратно, това, което ни очарова в проекта за Европа като цялостен политически субект, е именно пълното отсъствие в него на "природни" основания, които да я разполагат в рамките на някакво национално съзнание. Единството, което подобава на Европа, е културно единство, най-вече в смисъла, в който тази дума противостои на "природно".
При все че за нашата европейска принадлежност не виждаме (и по-хубаво, че не ги търсим, защото това би означавало регрес към националистичния ХIХ век) естествени мотиви или "органични" културни принадлежности, като език, раса, земя и религия, трябва да разпознаем и да опитаме ясно да дефинираме причините, поради които (главно напоследък) все повече усещаме европейската си същност като различие, нещо по-важно дори от участието ни в проект в развитие като Европейския съюз. Вероятно тъкмо чрез дефинирането на нашето различие ще успеем да определим европейската идентичност, без която дори пределно сериозните прагматични съображения, тласкащи ни към изграждането на федерална Европа, ни изглеждат слабовати и прекалено неубедителни, за да предизвикат споделен политически ангажимент извън кръга на пряко заетите с подготвителните работи институции.
Около тези прагматични съображения, разбира се, няма спор - преди всичко стои онази необходимост, подтикнала бащите-основатели на първата европейска общност, тази на въглищата и стоманата, ЕОВС*. Първо ЕОВС, после Общият пазар и накрая еврото послужиха за избягване на военни конфликти между страните от Стария континент и направиха от Европа по-конкурентоспособна и богата икономическа зона. Но прагматичните съображения, тези, свързани с интересите, не са достатъчни. Интересите, които политиката трябва да съвмести, често са диаметрално противоположни, дотолкова, че за да се стигне до споразумение, е нужна и "инжекция душевност", тоест етично решение, което не се ограничава с изчисляване на плюсовете и минусите за отделните страни в стопански или дори екзистенциален план. Тоест: трябва ли сега да търсим нещо аналогично на патриотичните ценности отпреди и от ХIХ век, благодарение на които са се формирали националните държави със своята независимост? И да, и не - няма защо да изнамираме "естествени" или "органични" ценности на "изконната" си принадлежност, трябва по-скоро да се огледаме за ценности, които да се наложат не само за целите на функционалната рационалност, но и да мотивират етико-политическия ни избор (при това не само с оглед на повече или по-малко незабавната изгода от него). Въпросните ценности, от които да се вдъхновим, в много смисли можем да открием, като анализираме причините на усещането си, че сме европейци, независимо от всички "природни" различия, които ни делят.
Европа vs. САЩ. Няма как да премълчим последните събития, свързани с англо-американското нашествие в Ирак. Думите на Ръмсфелд, че има една стара Европа, която заслужава да бъде оставена извън играта, защото е неспособна да върви в крак с промените като новата, различна от другата Европа, към която се числят страните, склонни да участват в коалицията на "прилежните" сътрудници на САЩ, ни възмутиха. Не само заради нашето реално първенство - към "стара" Европа спадат тъкмо някои от държавите, допринесли за зараждането на самата идея за Европейски съюз (нейните автори със сигурност не са нито от Великобритания, нито от Испания или Полша) - истината е, че ни скандализира преди всичко фактът, че администрацията на Буш си позволява да решава от името на Европа да игнорира Франция, Германия и Италия на политици като Де Гаспери и Спинели, и така да се надсмива над европейския дух такъв, какъвто сме свикнали да си го представяме. Онова, което Ръмсфелд и Буш наричат "Европа", се разпознава по ценности, които не чувстваме като наши, следователно, по принципа на противодействието провокира у нас съзнанието за нещото, което в крайна сметка Европа е.
Преди всичко - списъкът може да се състави в ред, който да отразява нееднаквите индивидуални и "национални" чувствителности - между Европа и Америка има радикална разлика що се отнася до пропорцията свято - светско. Знаем за религиозните корени на североамериканското общество, знаем каква тежест имат Бащите Пилигрими и тяхното дирене на абсолютната свобода на религиозно вдъхновеното съзнание. Но във версията на Буш и неговите приятели тази дълбока и "освобождаваща" набожност на американския дух стигна дотам да се изразява в идея като "Бог с нас", чието доказателство, предполага се, е американското икономическо и военно надмощие.
Различният и може би по-препатил светски дух на Европа крие и различно усещане за държавата и нейните задачи. Бихме могли да опростим всичко, като кажем, че в ДНК-то на Европа се съдържа и ген на "социализма", от който САЩ нямат и най-бегла представа. Има сериозни исторически причини за това разминаване - в Съединените щати централността на местните управления, щатско-областни и федерални, е дошла "впоследствие", след "пионерски" форми на самоорганизация. Институцията държава е, на различни равнища, по-скоро "търпяна", отколкото смятана за активен фактор в съвместния живот. От училището до здравеопазването и бизнеса, преобладаващата ориентация на американското общество се състои в отвързването на ръцете на частниците и в тяхната самоорганизация. Сигурно не е изключено това крайно "свободолюбиво" разглеждане на институциите да се дължи и на изобилието на пространства (физически в това число), с които досега са се ползвали американците. Европа, натоварена с бремето на своята история и все по-бедна откъм свободни пространства за живот, не успява да мисли държавата само по американския "спомагателен" начин. И най-свободомислещите сред нас осъзнават, че пространството за свободна конкуренция реално не може да се овладее без силното регулиращо присъствие на публични институции. В това се състои генът на "социализма", който, независимо от всички неблагополучия на реалния социализъм, Европа пази в културния си фонд. Едно от логичните последствия е, че в европейските общества (републики, които се раждат, детронирайки монархии, например) още от самия си зародиш обществената конкуренция - при това не само "спомагателно" и "допълнително" - бива регулирана от публичните институции. Вероятно оттам иде и един типично европейски порок - европейците очакват всичко, или почти всичко, от властите. Но оттам иде и едно по-малко дарвиновско възприятие за съвместния живот. Нещо като по-"бавно" разбиране на "развитието", което в САЩ започна окончателно да добива вида на изключително количествен идеал и да се отразява негативно на индивидуалното търсене на щастието, което по принцип се числи към основните човешки права.
Ако продължим, както неминуемо ще се случва все по-често в бъдеще, да размишляваме над нашето европейско и неамериканско самоусещане, неизбежно ще стигнем до откритието на различен мироглед, на различно схващане на "добрия живот", на различни екзистенциални проекти. Също и до избистрянето на програма за демокрация, в която участват всички, по-гъвкава и освободена от йерархиите, които (почти) задължително се налагат в общества, където естествените различия не само не биват изглаждани от държавата, а и целенасочено се култивират и използват за целите на "развитието" на системата. Именно по причини, логично свързани със зачекнатите по-горе дълбоко значими за съзнанието на европейците теми, ние, както би рекъл Кроче, "не можем да не се наречем европейци", но и едновременно с това, и главно, защото сме различни от преобладаващия в днешно време дух на американското общество. Дано тази разлика се превърне във вдъхновение за политика, способна да даде на Европа достойнството и тежестта, на които има право в международната политика.

La Stampa, 31 май 2003 г.

* Европейска общност за въглища и стомана, институция, основана през 1951 г. в Париж с участието на Франция, Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург по инициатива на тогавашния министър на външните работи на Франция Робер Шуман (б. пр.)

Джани Ватимо
Превод от италиански Нева Мичева

Джани Ватимо (1936, Торино) специализира при Карл Льовит и Ханс Георг Гадамер в Хайделберг. От 1964 преподава естетика, а от 1982 е професор по философия в Торинския университет. Редактор на "Rivista di estetica", гост-професор в много университети в САЩ, вицепрезидент на Академията за латинска култура. Джани В`атимо интерпретира херменевтичната онтология, подчертавайки позитивната й връзка с нихилизма на Ницше и метафизиката на Хайдегер. Ключовото му съчинение "Краят на модерността" ще се появи на български през октомври т.г. с марката на ИК "КХ".
Като член на Партията на европейските социалисти проф. Джани В`атимо е депутат в Европейския парламент.