Унижение или солидарност
Както можеше да се прочете в американските вестници, от устата на съветничката по вътрешна сигурност на президента Буш произлиза паролата: на Русия ще бъде простено, Германия ще бъде игнорирана, а Франция ще бъде наказана. Все едно дали Кондолиза Райс действително е употребила тези думи - те изразяват поведението на правителството на Буш спрямо онези нации, които не се включиха в коалицията срещу Ирак. На всяко разногласие между други държави и Вашингтон от Белия дом се гледа не като на достойно за уважение различие в мненията, а като на противене от страна на мошеници и глупци да се оставят да бъдат водени от мъдрите, далновидните и добронамерените.
Кондолиза Райс (някогашен ректор на моя университет) е много култивиран и образован човек - ето защо е още по-невероятно тя да мисли за европейските правителства в подобни прости шаблони. Но нейният възглед, че Америка е призвана да упражнява абсолютен контрол над международните дела, се съгласува с онази парола, която й се приписва в американската преса. Навярно тя си мисли, че хора като Йошка Фишер и Доминик дьо Вилпен - макар и двамата да не са нито глупци, нито мошеници - трябва да бъдат унижени публично, за да се гарантира един стабилен световен ред. Тъй като тази стабилност предпоставя хегемонната позиция на Америка да остане безспорна.
Още по-обезпокоителен от язвителния тон, който задават съветниците на Буш, е всъщност фактът, че ръководителите и външните министри на европейските правителства не са се отказали от старите си лоши привички. Те се състезават за благосклонността на Вашингтон. След толкова много десетилетия на зависимост, водачите на Европа изпитват големи затруднения да не измерват вече успеха на своята външна политика със степента на приятелското си отношението към имперската велика сила. Продължат ли обаче да постъпват така, за Вашингтон ще бъде лесно да ги употребява един срещу друг и в крайна сметка да ги доведе до това да се надпреварват като първолачета за благоволението на учителя.
Юрген Хабермас и Жак Дерида призовават Европа "да използва своята тежест на международната сцена и в рамките на ООН, за да балансира хегемониалния унилатерализъм на Съединените щати". Ако държавниците на "европейското ядро" възприемат призива на Хабермас и Дерида и действат, концентрирани върху своята независимост от Вашингтон, правителството на САЩ ще направи чудеса, за да мобилизира общественото мнение в Америка против тях. Отказът да се признае доктриналният авторитет на Америка се разглежда от повечето американски медии като знак за морална слабост. И Вашингтон ще напрегне всичките си сили, за да разедини членовете на ЕС и да възпрепятства превръщането на куража на европейското ядро в пример за останалия ЕС. Тъй като последното нещо, което Вашингтон желае, е една Европа, чието единство и самостоятелна сигурност я правят способна да постави под въпрос американската хегемония. Следователно, ако гражданите и правителствата на европейското ядро постъпват така, както се надяват Хабермас и Дерида, Вашингтон ще приложи всеки трик, за да ги вкара отново в релсите, а това означава: те с готовност, както по-рано, да оставят вота на своите държави в ООН да се диктува от решенията на Райс и нейните колеги в Националния съвет за сигурност. Тъй като съветниците на Буш предусещат, че никога нямаше да бъдат в състояние да спечелят американската общественост за подкрепа на войната срещу Ирак, ако ЕС беше сплотен - т. е., ако правителствата на неговите държави-членки единодушно и настоятелно бяха отхвърлили авантюризма на Буш.
Но ако гражданите и правителствата на Европа сега не използват момента, ако не се опълчат последователно срещу американския унилатерализъм - така, както те демонстрираха това на 15 февруари - то Европа сигурно никога повече няма да играе решаваща роля при бъдещото устройство на света. Правителствените ръководители на Франция, Германия, държавите от Бенелюкс, Италия и Испания не могат да отлагат решението: или ще приемат унизителното настойничество, което Вашингтон се надява да им наложи, или ще се освободят от него, като предприемат външнополитически инициативи, на които Вашингтон, потресен, ще реагира с негодувание.
За американците, които бяха ужасени от готовността на своите съграждани (както и на Демократическата партия) да одобрят войната на Буш срещу Ирак, би било трагедия, ако европейските държавници се примирят с американския унилатерализъм. Защото, ако Вашингтон действително накара Германия да умолява да не бъде игнорирана, а Франция да умолява да бъде пощадена от наказанието, то следващия път, когато някой президент на САЩ отново се впусне във възмутителна военна авантюра, повече няма да има отпор от чужбина, който да се възприеме сериозно. Помнейки позорните последици на последното въставане против Вашингтон, европейските правителства едва ли ще искат пак да наредят на своите представители в ООН да поставят под въпрос нови американски инициативи.

Денят ще дойде

Позицията на правителството на Буш, че един дългосрочен pax americana, чиито условия се диктуват само от Вашингтон, е единствената надежда на света, предполага, че Съединените щати никога не бива да позволяват някой да се опълчи срещу тяхната военна сила. На тази претенция е даден експлицитен израз в меморандума "Националната стратегия за сигурност на Съединените щати", в който недвусмислено се казва, че "нашата армия ще бъде достатъчно силна да възпре потенциални противници да предприемат военно въоръжаване с надеждата да надминат по сила Съединените щати или да се изравнят с тях".
Напълно е възможно в бъдеще даже и президенти, излъчени от демократите, да запишат в своята програма тази претенция за перманентна хегемония. Защото сплашващият тон, зададен от правителството на Буш, би могъл да се превърне в тона, към чието следване да се видят принудени всички бъдещи кандидат-президенти, за да изглеждат "силни" и "решими" във воденето на "войната срещу тероризма" (един обрат, който отсега нататък ще служи като извинение за всичко, което американското правителство би искало да подхване). Даже мъже като сенатора Кери и губернатора Дийн (най-вероятните кандидати на демократите за президентските избори през идната година) може би ще се огънат под този натиск, макар че разбират онова, което президентът Буш не разбира, а именно, че нито една империя не съществува вечно. Двамата сa достатъчно предвидливи, за да знаят, че икономическото и военно превъзходство на Америка е по необходимост преходно - така, както със сигурност са и достатъчно предвидливи, за да предполагат, че упорството за военно надмощие ще доведе рано или късно до конфронтация с Китай, с Русия или и с двете - една конфронтация, която би могла да завърши с атомна война. Но това знание вероятно не е достатъчно, за да ги подтикне към промяна на посоката на американската външна политика.
Следователно остава единствено Европейският съюз, който може да проправи пътя за една алтернатива на Вашингтонския проект за дългосрочен pax americana. Докато режимите в Русия и Китай са все още крехки, на техните властници ще се налага да се концентрират прекалено много върху осигуряването на собствената си власт и върху вътрешнополитически проблеми, за да могат да си задават въпроси относно възможно най-добрия курс за света като цяло. Тяхната неприязън към арогантността на Вашингтон ще остане мълчалива. И те могат да си позволят да изчакат, докато настъпи собственото им време - денят, в който ще разкрият на Вашингтон, че могат да застанат срещу неговата военна сила. Ако Америка се противи на знанието, че рано или късно този ден ще дойде, и ако Европа не направи някакво усилие да предложи един алтернативен проект за световния ред, тогава сигурно всичко ще си остане по старому. Тогава отново ще преживеем онази констелация, която властваше по време на Студената война - атомни сили, всяка от които призовава другата първа да унищожи своите ракети.
Скоро в повече от дузина държави правителствените ръководители ще държат пръста си върху червеното копче. Да се вярва, че чрез сплашване Вашингтон можел да държи завинаги в шах всички тези властници, би било безразсъдно; и все пак това безразсъдство, както изглежда, се налага. В "Националната стратегия за сигурност на Съединените щати" никъде не се споменава като цел атомното разоръжаване, а само неразпространението на атомни оръжия. "Неразпространение" означава, че само режими, признаващи хегемонията на Америка, имат право да притежават атомно оръжие. Този документ се опитва да ни залъгва, че опасността от атомна конфронтация била приключила с края на Студената война. Ако беше така, то американските и руските подводници, всяка от които е въоръжена с достатъчно бойни глави, за да унищожи по десет мегаполиса, вече щяха да дремят на дъното на океана за поколения напред.
Във времето преди правителството на Буш американските държавници имаха навика да правят поне формално признания, че pax americana бил само преходен стадий по пътя към по-добър световен ред. Повечето от тях осъзнаваха, че американската хегемония е спомагателна конструкция, която трябва да функционира, докато би станало възможно нещо по-устойчиво - нещо като едно ООН без право на вето, което би функционирало като глобален парламент, съоръжен с една постоянна мироопазваща военна част и способен да наложи световно разоръжаване. (Веднъж чух един бивш републикански външен министър да казва, че в полза на атомното разоръжаване би жертвал значителна част от американското самоопределение.) Обаче за Буш и неговите съветници представата за едно засилено по подобен начин ООН е изпълнена с непотребен идеализъм, тя е равнозначна на отказ да се обърнеш към реалността и не е нищо повече от романтично оттегляне в света на мечтите.

Да мечтаеш абсурдни мечти

Ако от проектите за нов международен ред, резултат от съгласуваност между правителствата на европейското ядро, се очаква изобщо да имат някаква полза, то те ще трябва да бъдат изпълнени с онзи идеализъм, за чието запазване Америка е станала очевидно неспособна. Европейският съюз ще трябва да покаже на света една визия за бъдещето, на която Вашингтон ще реагира с презрителна подигравка. Той ще трябва да внесе предложения за преработване на хартата на ООН и за ръководна роля на ООН в една програма за световно атомно разоръжаване. Той ще трябва да мечтае мечти, които изглеждат абсурдни за републиканците. Но както Хабермас и Дерида подчертават, някои от неотдавнашните мечти на Европа вече са станали реалност. Те имат право, когато обявяват, че през втората половина на ХХ век Европа е намерила решение за преодоляването на националната държава. Европейският съюз - такъв, какъвто е, и то още преди ратифицирането на обща конституция - е вече осъществяването на онова, което политиците-реалисти смятаха за ненужна фантазия. Ако през първата четвърт на ХХI век съзнанието да бъдеш гражданин на една обединена европейска държава пусне корени също така, както това е станало през първата четвърт на ХVIII век със съзнанието на гражданите на Америка, то светът ще се намира на добър път към една глобална федерация. След Хирошима в такава федерация е било съзирано единственото дългосрочно решение на проблема, създаван от атомните оръжия.
"Защо", питат Хабермас и Дерида, "Европа... да не се изправи пред следващото предизвикателство, а именно да прокарва един космополитен ред на базата на международното право и да го защитава срещу конкурентни проекти?" Всъщност, защо не? Така в края на краищата би могъл да се спаси светът, така би могло да се постигне онова, което остава недостъпно за американската политика. В най-добрия случай "Стратегията за сигурност" на Америка може само да отложи катастрофата. Тя може да удържи нещата най-много за едно или две поколения напред. Ако изобщо някога би имало момент, в който общественото мнение трябва да принуди политиците да бъдат по-идеалистични, отколкото им изнася, то този момент сега е настъпил. Поради всички онези причини, които Хабермас и Дерида назовават, гражданите на европейското ядро се намират в най-добрата позиция да упражнят такъв натиск.
Ако 15 февруари се разбира, както се надяват Хабермас и Дерида, като "раждането на една европейска общественост", като началото на новото съзнание за обща европейска идентичност, то това ще даде на всички нова представа за онова, което е възможно политически. Един такъв разцвет на ново идеалистично самоопределение би предизвикал ехо в целия свят - както в Съединените щати и Китай, така и в Русия и Бразилия. Той би ни измъкнал от задънената улица, в която сме попаднали в момента. Той, доколкото мога да преценя, е почти единственото, което би могло да има тази сила на въздействие.
Апологетите на Буш в американските медии ще отминат с пренебрежение апела на Хабермас и Дерида, определяйки го просто като нов пример за изпълнен със завист и зареден с неприязън антиамериканизъм, който периодично се връща при европейските интелектуалци. На подобно възражение би липсвала всяка основа. Двамата мъже са извличали полза от техните многобройни и продължителни посещения в САЩ и са добили дълбоко и принципно разбиране за политическите и културните постижения на Америка. Те много добре осъзнават ролята на Америка в световната история като първата от големите конституционни демокрации, а също и онова, което Америка е направила за Европа след Втората световна война. Те признават, че идеалистичният Уилсънов интернационализъм в Съединените щати е бил това, което в края на краищата е довело до създаването на Организацията на обединените нации. Те знаят, че унилатералистката арогантност на правителството на Буш представлява нещастен случай, който не почива на историческа необходимост - не е нито неизбежен, нито израз на нещо, което е залегнало дълбоко и непоправимо в американската култура и общество.
Както в Европа, така и в Америка има милиони хора, които виждат ясно, че претенцията на Америка за перманентна хегемония въпреки всичко, което е направила за каузата на човешката свобода, е ужасна грешка. Американците, които осъзнават това, се нуждаят от всяка помощ, която могат да получат, за да убедят своите съграждани, че Буш е повел тяхната държава по погрешен път. Консолидацията на Европейския съюз като здрава, независима сила в световната политика ще се оцени от тази част на общественото мнение в Америка не като зареден с неприязън антиамериканизъм, а като напълно подходяща и достойна за поощрение реакция на опасността, която сегашната насоченост на американската външна политика представлява за света.

Suddeutsche Zeitung, 31 май 2003

Ричард Рорти

Превод от немски Тодор Полименов

Проф. Ричард Рорти преподава литература и философия в Станфордския университет. Централна фигура на съвременния философски неопрагматизъм и идеолог на постметафизичната култура. На български е познат с книгите "Случайност, ирония и солидарност", "Философията и огледалото на природата", "Да постигнем нашата страна. Левичарски поглед върху Америка на ХХ век".
За Америка би било трагедия, ако Европа не се противопостави на Вашингтон