Между възраждането и упадъка
Тази статия не е писана по моя лична инициатива. Преди няколко седмици Юрген Хабермас се свърза с колеги от европейски страни с молбата да излезем, всички в днешния ден, с материал в някой от централните местни ежедневници. Като изключим броените съобщения, които си разменихме и в които Хабермас нахвърли в общи черти намеренията си, докато пиша настоящето, нямам представа какво точно ще кажат днес той и Жак Дерида (в материал от името на двамата, който ще се появи едновременно във "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" и "Либерасион"), Фернандо Саватер ("Ел Паис"), Джани Ватимо ("Ла Стампа"), Адолф Мушг ("Нойе Цюрхер Цайтунг"), Ричард Рорти ("Зюддойче Цайтунг"). Може би от съпоставката на различните мнения ще се роди дискусия. При всички положения Хабермас помоли приятелите и колегите си да се произнесат, за да се чуе думата и на европейски граждани по повод сегашното положение на Съюза и да се даде повод за размисъл на националните правителства и на онова (доста, но не достатъчно), което вече съществува като европейско управление. Като че ли сега е най-неподходящият момент за правене на прогнози за бъдещето на обединена Европа - разнобоят в позициите относно иракския конфликт разкри по-скоро колко Европа е разпокъсана, а влизането на нациите от европейския Изток в Съюза събра заедно стари демокрации, донякъде разположени да преосмислят националния си суверенитет, с по-млади, решени да укрепят новопридобитите си форми на държавна независимост дори с цената на съюзничества извън рамките на Европа. В тази панорама можем да твърдим, че, от една страна, наистина съществуват европейско съзнание и идентичност, докато от друга - ред събития въздействат центробежно на единството им. Хайде да вземем примера, който знам, че и Хабермас ще даде - фундаменталните принципи на така наречения западен свят: гръцката и юдео-християнската традиция; идеите за свобода и равенство, родени с Френската революция; самата модерна наука, възникнала с делото на Коперник, Галилей, Кеплер, Декарт или Франсис Бейкън; капиталистическата форма на производство; светската държава; римското право или Common Law; схващането за справедливостта, осъществима посредством класова борба. Тези най-типични продукти на европейския Запад днес вече не са просто само негово наследство, тъй като междувременно се утвърдиха, разпространиха и развиха в Америка, Австралия и, макар и не повсеместно, в много части на Азия и Африка. Днес без съмнение може да се говори за западна цивилизация (склонна да се отъждествява с налагащия се в процеса на глобализацията модел), но всъщност не тя е най-характерната черта за Европа. Същевременно вътре в самата западна цивилизация все по-често излиза наяве европейската ни идентичност. Тя може и да не се почувства, когато ние, европейците, посещаваме друга европейска държава, защото в този случай се задейства по-скоро детекторът ни за различия (същите, които в крайна сметка един миланец засича в Палермо или един калабриец - в Торино). Но едва встъпили в контакт с извъневропейска култура, в това число и американската, европейската ни идентичност се утвърждава. Случва се - по време на конференция, на приятелска вечер в международна компания, даже на екскурзия - ненадейно да усетим общност на възприятието, която ни кара да почувстваме по-близки гледната точка, държанието и вкусовете примерно на един французин, испанец или немец, отколкото тези на другите. Когато миналия декември философът министър Люк Фери* говори в началото на среща, посветена на мира, отбеляза (макар и да не беше изумително откритие, то бе направено по твърде драматичен начин), че вече е немислимо за един французин да си представи война срещу немците (и, разбира се, за един англичанин - война срещу Италия, или за един испанец - окупация на Фландрия), докато именно този вече традиционен тип конфликти и неприятелства са били норма през последните две хиляди години. Става въпрос за исторически нова ситуация, невъобразима преди петдесет години, която може още и да не е изкристализирала в съзнанието ни, но вече съпътства всяко наше действие, даже и действията на по-необразованите европейци, когато, без да си дават сметка, за да идат на почивка, спокойно пресичат граници, които техните родители са минавали единствено с пушка в ръка. Има безброй причини, поради които французинът продължава да се чувства различен от немеца, но и двамата днес имат зад гърба си общ опит, белязал както личностите, така и целите им нации - всички споделяме едно и също схващане за благоденствието, постигнато посредством синдикални борби, а не чрез нагаждания на индивидуалистичната етика на успеха; всички донякъде понесохме на плещите си краха на колониализма и загубата на съответните империи; всички сме минавали през диктатури, познавали сме ги, умеем да отличим симптомите им и всички (или поне повечето от нас) сме имунизирани срещу тях; всички сме преживявали война в родините си, ситуации на постоянна опасност, така че, смея да твърдя, ако двата самолета се бяха врязали в Нотр Дам или в Биг Бен, реакцията, разбира се, щеше да бъде на страх, болка и възмущение, но нямаше да добие потресеното звучене на американците, за пръв път в своята история засегнати в собствената си родина, и нямаше да се изрази в редуването ту на депресивен синдром, ту на инстинкт за незабавна реакция на всяка цена, което ги обзе. Като цяло, европейците имат много общо помежду си, радости и болки, гордост и срам, традиции, които трябва да отстояват, и угризения, които тепърва ще отработват. Всяка европейска държава, за разлика от други, е изживяла своята близост до някоя Азия или Африка, с която е поддържала ту отношения на обмен, ту на конфликт, но от която не е разделена с океани. Стига ли обаче всичко това за постигането на обединена Европа? Истината е, че не. А и доказателства за този недостиг получаваме ежедневно, независимо от еврото и обстоятелството, че ред държави изявяват горещо желание да станат част от общността: сякаш всички искат да встъпят в съюз, заради принадлежността си към който са склонни да се откажат от нещичко, но не от всичко, но пък с готовност предначертават нови конфликти (виж различните позиции около иракската война). Факт е обаче, че единението, което Европа не съумява да добие отвътре, сега ни бива налагано от еволюцията на нещата. По време на Студената война следвоенна Европа, разделена на Изток и Запад, бе принудена да живее под закрилата на други сили - Съединените щати и Съветския съюз - никоя от които не залагаше на карта своята съдба в Европа. Китай стана опасен съперник за Съединените щати едва след много време, през което трябваше да се пребори за вътрешната си стабилност и да се съизмерва пряко не с американците, а с руснаците; американците удържаха на безизходното положение в Корея и поражението във Виетнам, но основната си игра играеха в Европа и в Европа удържаха победа, когато съветската империя рухна окончателно. Поставени в центъра на тази игра, по-голяма от самите тях, европейските нации трябваше да настройват външната си политика според изискванията на двата блока, с които се идентифицираха, приемайки централизираната военна защита на НАТО или Варшавския договор. Ситуацията претърпя сериозни изменения след падането на Берлинската стена, но проблемите изплуваха на повърхността чак през последните години - да речем откакто стана ясен почти нищожният американски интерес към балканския въпрос. Веднъж надвили в петдесетгодишното съперничество, Съединените щати забелязаха, че имат нов неприятел, който не е конкретизиран териториално, но със сигурност е стаен в мюсюлманския свят - и средно-, и далекоизточния - така че именно срещу него насочиха военните си сили - от Кабул до Багдад и, кой знае, вероятно и по-нататък. Новото милитаристично начинание ги подтикна дори да изместят военните си бази, а и в НАТО вече не усещаха стабилност и опора (нещо, което се дължи отчасти на обстоятелството, че, що се отнася до арабския свят, по исторически и географски причини европейските държави не могат да имат отношение, съзвучно с американските интереси). Очевидно, голямото предизвикателство, пред което Съединените щати се канят да се изправят понастоящем, е срещата с Китай. Нищо не предвещава въоръжен сблъсък, но всичко говори за икономически и демографски сътресения. Достатъчно е да влезете в който и да е американски университет, за да се уверите, че стипендиите, изследователските места и лидерските позиции се разпределят все по-често сред азиатски студенти (не е само генетичният фактор, те са много по-подготвени от своите връстници с европейски произход да работят по осемнадесет часа на ден, за да напреднат в кариерата си). Американското научно развитие ще се дължи все повече не на европейски, а на азиатски мозъци, дошли от земите от Индия до Китай и Япония. Това ще рече, че цялото американско внимание ще се префокусира от Атлантика към Пацифика, така, както вече от години големите производствени и изследователски средища в самите САЩ се местят или изникват по калифорнийското крайбрежие. С течение на времето Ню Йорк ще се превърне в американската Флоренция - много повече моден и културен център, отколкото място, където се взимат епохални решения. Щатите се насочват все повече към статукво не на атлантическа, а на тихоокеанска държава, което във връзка с Европа означава нещо съвсем недвусмислено: ако през 20-те години средният wasp** мечтаеше за митичен Париж, новите американци, от които нещо зависи, ще живеят в страни, където дори големият атлантически вестник "Ню Йорк Таймс" въобще не стига (или може да бъде купен само на определени места, и то с ден закъснение). Ще обитават градове, където Европа ще бъде все по-неизвестна, а ако случайно ги заинтригува, няма да проумяват причинно-следствените връзки в този екзотичен континент, много по-отдалечен и непознат от Хаваите или Япония. При положение, че Америка измества вниманието си към Средния Изток и безграничната вселена на Пацифика, Европа може съвсем да загуби значение. И даже най-разпаленият привърженик на американците тук трябва да се съгласи, че САЩ няма да си загубят съня заради континент, който (колкото и да ги обвързват с него собствените им корени - но пък колко ли общо имат с Европа многобройните американци с име Перес или Чонг Ли?) отдавна не е застрашен от угрозата на нацистките танкове или на казаците, нетърпеливи да си напоят конете от светената вода на Свети Петър. Следователно Европа, оставена сама по силата на обстоятелствата (в съгласие с онова почти хегелианско правило, според което нещата се слагат така, както повели винаги рационалната действителност), или ще стане европейска, или ще се разпадне. Хипотеза като разпада изглежда нереалистична, но си заслужава да предположим и такава алтернатива - Европа или ще се балканизира, или ще се латиноамериканизира. И новите световни сили (току виж в далечното бъдеще Китай заеме предната позиция, която сега държат Съединените щати) ще са онези, които ще разиграват помежду си малките европейски страни според това дали им е изгодно (за просъществуването им като световни фактори) да си държат базите в Полша или в Гибралтар, или дори в Хелзинки или Талин, с оглед на полярните пътища. И колкото по-разпокъсана бъде Европа и по-неконкурентоспособно става еврото на международните пазари, толкова по-добре за тях (нима може да се вини една велика сила, че гледа преди всичко собствения си интерес?). Или пък Европа ще събере енергия и ще се заяви като Трети полюс между САЩ и Изтока (да видим дали Изтокът ще е Пекин или, Господ знае, Токио или Сингапур). За да се заяви като Трети полюс, Европа има една-единствена възможност. След като се е обединила митнически и валутно, ще трябва да намери начин и за самостоятелна, но обединена външна политика и собствена защитна система - била тя и символична, тъй като сред разумните перспективи пред Европа в никакъв случай не стои нашествие в Китай например, или въоръжено стълкновение със САЩ - която да й позволи да прокарва някаква отбранителна политика и да предвижда начини за скоростна военна намеса, които НАТО вече не може да осигури. Ще успеят ли европейските правителства да постигнат подобни споразумения? Призивът на Хабермас навежда на мисълта, че е невъзможно веднага да се поеме към гореописаната цел с една разширена Европа, в която влизат Естония и Турция, Полша и, евентуално някой ден, Русия. Но проектът може да се окаже ефикасен за ядрото от държави, поставили основите на Европейския съюз. В смисъл, че ако от това ядро бъде отправено предложение, полека-лека и други страни (може би) ще се присъединят към него. Утопия? Да, но здравият разум учи, че точно тази утопия е необходим изход от новата уредба на света. Или това, или нищо. Иначе казано, за да оцелее, Европа е обречена да си намисли общи външнополитически и защитни инструменти. В противен случай ще стане, моля да не се тълкува като обида, поредната Гвадемала. Това е смисълът на апела, отправен от някои европейски граждани към правителствата на континента, където са родени и биха предпочели да продължат да живеят, горди със своята принадлежност.

La Repubblica, 31 май 2003 г.

* Люк Фери - министър на образованието във Франция.
** White Anglo-Saxon Protestant, "бял англосаксонски протестант" (б. пр.).

Умберто Еко
Превод от италиански Нева Мичева

Проф. Умберто Еко (5 януари 1922, Алесандрия) преподава семиотика в Болонския университет. Световноизвестен специалист по естетика, визуална комуникация и когнитивни науки. Автор на "Отворената творба", "Трактат по обща семиотика", "Интерпретация и свръхинтерпретация", "Кант и птицечовката", "Как се пише дипломна работа", както и на романите "Името на розата", "Махалото на Фуко", "Островът от предишния ден", "Баудолино".