Талантът се ражда
на неочаквани места
- Бих искал да започна с въпроса за вашите ранни години. Роден сте в Баку в Азербайджан, на бреговете на Каспийско море. Какво си спомняте за своите ранни години там?
- Имам откъслечни спомени за това време. Напуснах Баку, когато бях на 4 или 5 години. Родителите ми ме взеха в Москва от Баку. Но си спомням много добре нашия апартамент, спомням си много добре нашето пиано. На 4-годишна възраст в Баку вече свирех на пиано и там за първи път композирах една Полка за пиано и баща ми я записа. Мога да ви кажа, че това беше много лоша музика, но може би за 4-годишен беше "О кей!". Бях привикнал към звука на челото и пианото, защото майка ми и баща ми репетираха у дома. А имам и няколко снимки, когато съм бил на 4 месеца: баща ми ме сложил да спя в калъфа на челото вместо в креватчето! Имам снимката, на която съм в калъфа на челото. И така тръгна моят път в живота.
Когато родителите ми излизаха от къщи, оставяха сестра ми да ме гледа и ни предупреждаваха за всякакви опасности, като казваха, че циганите могат да дойдат и да ме вземат.
През целия си живот съм обичал да се връщам в Баку. Сега ходя всяка година - давам майсторски клас там - и Баку е много близко на сърцето ми, защото мама и татко много го обичаха.

- Някъде казвате, че вярвате, че баща ви е бил по-добър челист от вас. В какво отношение той би могъл да бъде по-добър?
- Да, да. Знаете ли, кълна се в Господ, че баща ми беше феноменален и въпреки това не беше знаменитост. Той беше първият професионален преподавател по чело в Консерваторията в Баку. Беше толкова скромен, че не искаше нищо за себе си и не се хвалеше. Въпреки че неговата 50-годишнина не беше отпразнувана заради войната, много от великите руски музиканти написаха писмо, в което казват, че 50-ият рожден ден на този феноменален артист трябва да бъде отбелязан. Но разбира се, в последните две години от живота си, по време на войната, той беше евакуиран в Оренбург с цялото семейство. Беше по-добър челист от мен във всяко отношение. Но вие, разбира се, знаете, че баща ми почина, когато бях на 14 години: ако можех да чуя баща си днес, може би щях да мисля различно. Но тогава той беше идол за мен. И съм много щастлив, че още е мой идол.
- Беше ли вече създадена съветската "система" за музикално обучение със специалните музикални училища по времето на вашето детство?
- Трябва да кажа, че най-хубавото нещо в Съветска Русия беше образованието, особено образованието по музика. Ако децата имаха някакъв музикален талант, те можеха да посещават музикална школа безплатно. Музикалното образование беше много дълго. Беше нормално във всеки голям град да има няколко музикални училища отделно от нормалните основни училища, а децата оставаха в тези музикални училища 7 години. После продължаваха в средните училища още 5 години и след това в консерваториите (каквито имаше във всички големи градове) за още 5 години. А в Московската консерватория можехте да продължите и още 3 години аспирантура: общо 20 години! Това е добра система.
- Винаги сте имал уникално звучене. Това беше ли съзнателен стремеж във вашето обучение?
- Да, знаете ли, за мен беше най-важно да разбера, че имам нужда от 100 или може би 200 различни звука за челото. Когато погледна една партитура, дори когато чета партитурата без инструмента, аз се опитвам да разбера каква емоция е имал композиторът, когато е пишел тази композиция. Защото за мен композицията е като сценарий на емоциите и чувствата, които изпитва авторът, докато пише музиката.
Когато Бенджамин Бритън ми изсвири своите композиции на пиано за първи път или дори когато и Шостакович или Прокофиев ми свиреха, аз не само слушах, но и наблюдавах лицата им. И когато виждах, че тези лица изразяват някакви напрегнати чувства, аз разбирах, че това са много важни места в музиката.
Например когато Шостакович свиреше за мен за първи път Първия концерт за чело, аз знаех, че в личния си живот той имаше големи трудности с жена си, с която се развеждаше по това време. Докато ми свиреше втората част, видях, че в един момент сълзи се стичат по страните му и падат върху гърдите му и той ми каза: "Слава, извинявай, но тази композиция е много близо до сърцето ми." Така че, когато гледам музика, си мисля: "Какъв е най-добрият звук за тази емоция?"

- Вие сте израснал в много бурни времена. Сталин е дошъл на власт малко преди да се родите. Бяхте ли наясно с политиката в своята младост или това беше нещо, което не ви засягаше?
- Не, не, спомням си много неща. Бяха много страшни времена. Знам, че понякога майка ми и баща ми бяха много тъжни. Например един ден, бях на 6 години, те ни изведоха със сестра ми на разходка, цялото семейство на улицата. Внезапно спряхме пред входа на един блок и зачакахме, докато баща ми изтича нагоре по стълбите. Той отиде до апартамента на свой приятел и после се върна там, където чакахме. После прошепна на майка ми: "Вратата е запечатана". Понеже, когато се обадил по телефона, никой не отговорил. Трябваше да иде и сам да се увери, че са ги арестували и че вратата им е блокирана, а ние трябваше да се мотаем долу, за да прикриваме баща си, като се преструваме, че се разхождаме, за да не си личи, че той проверява за някого. Спомням си как хора изчезваха пред собствените ми очи. Хора, изчезващи внезапно в прозрачния въздух - много, много хора.
- През 1943-та, годината, в която блокадата на Ленинград е разкъсана, вие постъпвате на 16 години в Московската консерватория. Какво влияние оказаха военните години на семейството ви?
- Това беше възможно най-важното време в моя живот, двете години след смъртта на баща ми. Беше началото на моя "Университет на живота", моето истинско образование. Това стана, когато ни евакуираха в Оренбург по време на войната. Отидохме да живеем там с моята кръстница. Тя беше учителка в едно училище. Животът ставаше все по-труден и по-труден от практическа гледна точка. Нямаше отопление, нямаше дърва да запалим огън, а студовете бяха невероятни (англичаните просто не могат да си представят колко сурови) - водата замръзваше вътре в къщата. Но аз продължавах да ходя на училище от 14- до 16-годишна възраст. И тогава трябваше да почна да мисля как да намеря пари за храна. Братът на моята кръстница беше лекар и кой знае защо имаше много епруветки, които държеше в бараката си. В нея намерих голям точиларски камък и се научих да изстъргвам дъното на епруветките. Като свързвах тази стъклена тръбичка през една дупка с един стъклен буркан, успявах да направя фенер, а моята кръстница ходеше на пазара и продаваше тези фенери. Скоро имах много добър малък бизнес!
- През 1943 г. и Шостакович се присъединява към преподавателите от Московската консерватория, затова вероятно е съществувало оптимистично усещане, че краят на войната наближава. Имаше ли някаква нова еуфория по това време, въпреки че войната с Германия всъщност още не беше свършила?
- Имаше атмосфера на надежда в 1943, но например имаше и полицейски час в 10 часа, имаше стриктен контрол, а определено и усещането, че сме във война. Разбира се, никога няма да забравя 9 май 1945, краят на войната, което наистина беше началото на нов живот за мен.
- Горе-долу по времето, когато сте завършвал Консерваторията в 1948, Шостакович и Прокофиев са били и двамата порицавани от известното постановление на Жданов срещу формализма. Какви бяха вашите чувства във връзка с това?
- Аз успях да завърша Консерваторията по-рано, защото бях прехвърлен от втори курс в пети. Все пак бях все още студент във факултета по композиция. Но никога не прекъснах моя контакт с Консерваторията. И така, един ден през 1948 г., когато дойдох в Консерваторията, видях със собствените си очи заповедта на администрацията, че "От този ден Шостакович вече не е професор в Консерваторията, защото не е подходящ за тази длъжност". Беше повратен момент в моя живот. Защото преди това вярвах, че съветската система не е толкова лоша; но това беше огромен шок. А разбирах много добре, че това преследване беше неоснователно. Още по-лошо за мен беше да видя как хора, за които мислех, че са личности с естетическо мислене, на драго сърце подкрепят преследването. Спомням си много добре един ден в Консерваторията, когато изведнъж зазвъняха всички звънци в коридорите и ни казаха, че трябва да идем в голямата концертна зала. Когато пристигнах, официалните лица вече седяха на сцената. Тогава професори излизаха един по един и държаха речи, казвайки, че най-накрая техните очи се отворили и прозрели факта, че тези хора, които се наричали композитори, били лишени от талант. Слава Богу, разбирах какво се случваше. После започна надпреварата кой ще бъде по-критичен, за да напредне в кариерата и дори - за да получи по-добра квартира...Трябва да кажа, че много бързо се получи вакуум край тези хора - Шостакович и Прокофиев - и затова бях близо до тях по това време. Особено Прокофиев беше много самотен - повече от Шостакович. Прокофиев искаше да има някой верен близо до себе си и затова ме канеше да му гостувам на вилата от ранна пролет до късна есен. Това са незабравими години от моя живот. Гледах как композира, говорехме за всичко под слънцето, слушахме записи на негова музика.
- Да се върнем отново към Шостакович. Знаем, че гласът на "протеста" срещу обществото, в което живее, пронизва неговата музика. Този глас стана страстта в неговата музика. Имате ли чувството, че опитът от тези времена задълбочава вашето усещане за това какво можете да кажете чрез музиката?
- Можех да продължавам да изнасям концерти, както обикновено, и да свиря моя репертоар - освен че Шостакович и Прокофиев бяха забранени за няколко години. Шостакович се страхуваше, че ще го арестуват и ще му забранят да композира. Знам това, защото веднъж той ми каза: "Имам такова голямо семейство, за което трябва да осигуря закуска утре, страх ме е, че няма да имам достатъчно пари дори за дузина яйца." Мога да ви разкажа един случай, който англичаните могат да разберат. Дойдох на Единбургския фестивал през 1962 година с Шостакович. На една пресконференция журналист попита вярно ли е, че Комунистическата партия наистина му е помогнала (както беше казал публично след постановлението на Жданов) в композирането? Шостакович каза:"Да, много съм благодарен на комунистите за тяхната голяма помощ." След пресконференцията той ми прошепна: "Какъв идиот, как може да е толкоз глупав да не разбере, че не мога да отговарям на такива въпроси."
Той се страхуваше, че ще му отнемат неговия "глас" чрез музиката и затова понякога подписваше комунистически писма, заклеймяващи дисидентите. Веднъж насаме го попитах защо подписва тези писма и той ми отговори: "Не чета тези писма. Дори не ги обръщам. Подписвам ги с главата надолу. Хората ще научат повече от моята музика, отколкото от писмата, които подписвам." Това бяха неговите думи.

- Когато дойдох в Москва през 1969 г., спомням си, че атмосферата в Консерваторията беше невероятно вълнуваща - беше десетилетието на чудесните преподаватели. Вашите класове бяха невероятно спонтанни. Стилът ви на преподаване промени ли се през годините?
- Не мисля. Личността на преподавателя се проявява в преподаването. Същото беше с Нейгауз - той имаше фантастично познание, фантастична радост. И съм убеден, че този свободен стил на преподаване дава на студента свобода - той не се страхува да прави грешки. Един стриктен, суров професор не окуражава вътрешната свобода! За мен Нейгауз беше идеал за преподавател.
- Беше интересно, че толкова много велики руски инструменталисти бяха и преподаватели - тоест някой като вас, който има един динамичен живот, все пак намира време да преподава.
- В нашата страна имахме вяра на много малко неща. Ние бяхме под натиска на тези, които можеха един ден да ни позволят да идем в чужбина да изнесем концерт, а на следващия ден да ни откажат. Със същата лекота те можеха да отменят концерти в страната. Следователно приемахме, че преподаването е някаква стабилност, беше единственото нещо, което е сигурно. Затова всички искаха да преподават!
- Никога няма да забравя вълнението, което изпитах един ден след урок (през октомври 1970), когато ме помолихте да занеса едно много прочувствено послание в Британското посолство за желанието на Солженицин да емигрира в Англия. Имахте ли някакви страхове, когато ме помолихте да направя това?
- Не, не. Имах ти доверие 100 процента.
- Представям си, че сте имал "интересни" срещи лице в лице с Екатерина Фурцева, "красивата и брутална" министърка на културата?
- Въпреки всичко аз се възхищавах от Фурцева. Никога няма да забравя как веднъж, в един много труден за мен момент (Слава беше приютил Солженицин във вилата си извън Москва - б.а. ), бях повикан в министерството. Тя ме погледна и сълзите рукнаха от очите й. Каза ми: "Какво правиш? Разбираш ли какво правиш?"; и съвсем откровено плачеше.
- Оптимист ли сте за културния живот в Русия, Славa?
- Да, да. Оптимист съм. Не знам защо, но талантът се появява на неочаквани места. Някъде в тайгата или в тундрата - нали разбираш? Но ми се струва, че особено този период е много труден. Слава Богу - няма гражданска война. Бях толкова сигурен, че ще избухне гражданска война. Направо е чудо, че комунистите просто се предадоха - не е логично, не разбирам защо. Мисля, че е чудо.
- Имам огромен дълг към Бенджамин Бритън, който ме представи на вас и без чиято помощ никога нямаше да стигна в Москва. Вие бяхте много близки с Бен и въпреки това напълно различни личности - какво стоеше в сърцевината на вашето приятелство?
- В края на моя живот мога да назова трима герои, три върховни фигури: Прокофиев, Шостакович и Бритън. Моите взаимоотношения с Бритън бяха различни от тези с другите двама, защото когато се запознахме, бях по-зрял като личност и музикант. С Прокофиев и Шостакович бях повече като студент, а с Бен, въпреки че не му бях равен, бях по-напреднал в развитието си, бях по-възрастен. Той отвори очите ми за съвършено нови човешки качества. Никога не бях срещал някой като него. И, разбира се, бях завладян от богатството на неговата музика, от океана на неговата музика. Не познавам никой, който може да свири на пиано по-добре от него. Той беше и фантастичен диригент. А когато свиреше свои композиции, беше наистина гений. Имаше само двама композитори - Бритън и Шостакович, които композираха така съвършено за инструмента, че не се налагаше да сменяш и нота. Прокофиев - не! Понякога той композираше неща, които бяха наистина невъзможни за инструмента. И трябваше да му помагам. "Промени ги, Слава. Променяй, променяй!", казваше той. Освен всички други музикални качества, които имаше Бен, той беше много силна личност. Спомням си негов конфликт с един диригент - удряйки с юмрук по масата, той каза: "Моля ви никога повече да не докосвате моята музика!". Не съм си представял, че той е способен да изрече такова нещо. А беше прав - беше 100 процента прав. Той беше такъв магнит за мен, че ако не го виждах дълго време, се чувствах привличан от него, сякаш съм закачен на конци, дори от 100 000 километра. Всичко, което правеше, начинът му на живот, маниерите му, дори начина, по който правеше чай, за мен беше като дар от Бога.
Спомням си, Шостакович обеща да напише нещо ново за откриването на сезона във Вашингтон през 1977. Той ми каза: "Ако получиш неидентифициран, неподписан ръкопис в чужбина, просто не го изхвърляй веднага." Наистина обеща да напише нещо (въпреки че никога не го довърши). Бен също обеща и започна да пише една оратория. След като Шостакович умря през 1975, той ми показа началото. Седеше във фотьойла си близо до пианото и ми каза: "Ще бъде два пъти по-трудно да напиша тази оратория, защото ще трябва да я напиша и за Шостакович, освен за мен."

- Не знам дали си спомняте, когато той беше много болен към края на живота си, вие ми дадохте да занеса в Англия за него някакво странно лекарство - блокче зелен клей?
- Имах го от Солженицин. Беше мумио - някаква чудодейна билка, която събират в планините на Кавказ. Да, той вярваше в тези неща. Беше много трудно да се намери.
- Слава, има ли още нещо, което бихте искал да постигнете в живота си?
- Най-общото ми чувство е, че нищо не съм завършил в живота - аз съм само на средата на пътя.

BBC Мusic Мagazine

Разговора води Морей Уелш
От английски Златко Гулеков


Разговор с
Мстислав Ростропович