За разцепването

Ако се проследи как в пресата последните десетина години се пише за театър, могат да се направят доста интересни изводи не само за отношението на обществото към театъра, за отношението на държавата, за самия театър, но и за начина, по който в публичността присъстват изкуствата изобщо, както и множество други изводи, все съществени за мисленето върху трансформациите на обществото. Но това е огромна тема. От гледна точка на писането за театър тук съвсем накратко ще скицирам един от изводите по отношение на театъра - забележително е разцепването в отношението към това изкуство. За какво става дума?
От една страна, се пише за театъра като организация: за реформите, които държавата трябва да предприеме, за пари, съкращения, театрални сгради и прочие. От друга, се пише за театъра като представление: за спектакли, за отделни естетически проблеми, за промените в неговите жанрови предпочитания, за тяхното качество, за репертоара и прочие. (Има и една доста плътна категория писания, които са и най-четени, защото излизат предимно в ежедневниците с най голям тираж, интересуващи се от задкулисието на театъра - от режисьорите, но най-вече актьорите и техните лични истории, скандали, клюки и други. Те са също много интересен обект, това е друга тема.) Изключенията са известни и много важни, но за жалост те не променят общото, цялостното отношение и мислене за театъра, грубо казано, като за сгради и за театъра като представления, което е особено видимо особено в позицията на държавата.
Изглежда съвем логично грижата за театралните сгради, сценична техника, отопление и прочие да е нещо пред скоба. Нещо, което трябва да е в добро състояние, за да може спокойно да се правят представления. Но тази логика така заклещи представленията в скобите, че няма мърдане. В началото на 90-те тя дойде като резултат от паниката да се съхрани съществуващата мрежа от театрални сгради, но в т.нар. Преход не "преходи", не проходи в някаква посока на развитие, а удивително трайно си уседна. От тази гледна точка опитите бяха насочени към това да се ре-формира театърът като "материална база", т.е да се намери форма, в която дотогава съществуващата да функционира. При подобно близко гледане се изпусна необходимостта театърът да се мисли в друга перспектива, от която като цяло да се пре-структурира - не само заради новата ситуация, но и спрямо един по-далечен хоризонт. Изпусна се и възможността разцепването в отношението към него, за което стана дума по-горе, да се преодолее.
Както е известно, театралното пространство не е просто сграда със сцена. То е структурообразуващ представлението елемент. Самата сграда, в която то се разполага, се мисли и съобразява с разбиранията за него, т.е за функциите на театъра, за неговата цялостна естетика, обърната към публиката или иначе казано към (част от) обществото. Което от своя страна също е представено чрез начина на организация на зрителната зала. Затова театралната архитектура е част от самото изкуство театър. Нито отвореният театър "фуния" в Епидавър, нито т.нар. сцената-кутия, нито някои от нашите мраморни театри от близкото минало са прищевки на хора с пари в различните общества. (Съвсем не е за пренебрегване фактът, че нямаше дискусия за това какъв театър може да се прави в някои от гигантските мраморни театри от социализма.) Всички реформи в театралното изкуство са започвали с пространството, а "революциите" са замисляни с архитектите. Не на последно място театралната сграда е част от градската среда, в която символично се проектира неговата ценност за града, за общността. Няма театрал, който да не знае всичко това. Затова в началото на тази реплика казах, че разцепването е забележително. И опасно.
Може би най-чистият пример за последствията от него е циклично възбуждащият се казус "Сфумато". Сградата, за която от години се бори този театър, не е просто каприз на разглезени деца, на които множеството съществуващи театрални сгради не им харесват. Тя е част от цялостното им мислене за театъра и неговите функции в обществото. Те самите са част от променящото се през тези 13 г. общо театрално поле, в което държавата продължава да не вижда своя ангажимент, вторачена в кърпенето на дупките по постсоциалистическия покрив на театъра, който все не успява да реформира. В този смисъл фактът, че тя не отчита задграничните им успехи като мотив за инвестиция, не е единственото. Тя изобщо не отчита мястото му в българската театрална култура и общество. И не само неговото.
Така че финансирането на "Сфумато" е нужно да стане и факт, и знак, че е крайно време театърът ни като цяло да се мисли в едно друго общо пространство. В контекста на друга представа за неговото място в обществото, за видовете театър, които се предлагат, за неговите функции, регулатори и прочие проблеми, които не могат да се обсъждат в чуждото на самото театрално изкуство разцепване между сгради - представления.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата