77-годишното Варненско лято
Мисля е ясно, че става дума за международния музикален фестивал, а не за неговите театрален, джазов и фолклорен сателити. Почетната му възраст стои зад него като гарант за настоящето и бъдещето. "Варненско лято" е културна традиция и основанието тя да продължава е по хегелевски в самото й съществуване. Добро, по-малко добро - няма значение: всяко ново издание е до голяма степен самодостатъчно и в същото време сливащо се с традицията. Тазгодишното траеше от 21 юни до 29 юли. Дълго е, догодина ще е може би наполовина. Но може и да не е. Пенка Живкова, директор на фестивала: "Отдавна се каним да го направим по-кратък, тази година пак не успяхме. Догодина ще е до 20 дни..." Основанията за това намаляване са поне две: продължителното "... лято" е уморително; намаляването на проявите ще даде възможност да се осигурят като участници по-скъпоструващи артисти от чужбина, "звезди", които - предполага се - са по-атрактивни. Административният ръководител на "Варненско лято", философ по образование подобно на предидущия изпълнителен директор на фестивала Любомир Кутин, също показва освободеност от звездомания. Пенка Живкова: "Доста скъпо струват световните звезди, дори и тези със затихващи функции. Не са по джоба на фестивала. Нашият бюджет е до 220 хил. лева, най-много 250 хиляди. А Пласидо Доминго например, за когото на два пъти преговаряхме с импресарии, с всичките големи намаления, които звездите правят, когато идват в Източна Европа, щеше да ни струва 600 хил. лева. Мисля, че българите, които стават звезди на Запад, не са второ качество. А пък и искаме да дадем път на младите."

Използвах съвпадането по дати на фестивала и на моя спецкурс "Мениджмънт в музикалното изкуство", който чета пред студенти-културолози от магистърска програма по артмениджмънт при Варненския свободен университет, факултет "Хуманитарни науки и изкуства", за да "употребим" като обекти на упражнение организаторите на "Варненско лято" по темата "Работата на културния администратор в културни продукти като фестивалите". Напук на всички теории Пенка Живкова - организатор на културни прояви от десетилетия - заяви, че не прави фестивала въз основа на някаква концепция. Според моите наблюдения програмата му по-скоро се слепва парче по парче, до запълването й. Мотивът за работа? Пенка Живкова: "Фестивалът трябва да става, той е традиция." С което и започнах. Линиите са зададени пак от традицията: симфоничен, оперен, камерен, изявени солисти, наличие на българска музика. Това е.
Проведохме със студенти анкета на посетители от два концерта. Търсехме начин да съзрем дори и само в контур облика на този, който посещава предлаганите събития. Резултатът наистина е само един контур, но е достатъчно интересен, за да искаме да продължим със заданието и в бъдеще. Тук на първо място трябва да си представим основното средище на фестивала (освен голямата зала на Фестивалния комплекс във Варна, залата на Драматичния театър, както и вътрешния двор на Археологическия музей, самата прелест, ако не са чайките...). Това е импровизираната концертна зала, разположена на тавана на Градската художествена галерия - място зрачно, със своя атмосфера сред творенията на биеналето по графика, не лесно за откриване, ако си "външен"... Та, значи, тези, които посещават камерни концерти на това място през жегата в юли, са хора неслучайни, с отношение към музикалното изкуство в определени негови (да кажем - средни) параметри. Те са избрали съответния концерт било по лични причини (познават солиста - съгражданин им е), било поради друго от структурата на културните им навици: занимават се с музика (ученици, студенти, оркестранти, бивши професионали, любители...); имат навик лятос да посещават фестивала, без да се стараят да се ориентират много-много относно конкретния облик на всяко негово издание. За фестивално съдържание те считат главно изпълнителя и старателно го избират.(Из разговор с пенсионирана оркестрантка в началото на концерта на цигуларя Мичо Димитров на тема защо е дошла тъкмо сега: "Избирам си кого да чуя...") Спадат към интелигенцията, на възраст са от ученици до 70-ина години. Има и такива, които идват за първи път на това място, респектирани са от него и от възможността да слушат "разнообразни класически произведения" и затова "засега нямаме претенции", защото "изпълнителите са много почетни и интересни". Ако посетителите идват не за първи път и са решили да си доставят удоволствие на всяка цена, то те не са особено критични и изписват в анкетния лист, че са удовлетворени от "добрата организация и добрите изпълнители"; или "от разнообразието в програмата на фестивала като цяло"; или че тази програма "е добре балансирана по видове произведения", но - следва малко неопределена критичност - биха желали "няколко по-известни изпълнители". Ако слушателят е вече по-придирчив, заявява, че е удовлетворен само "в известна степен". А тези, които са хем критични, хем желаят да си доставят удоволствие, но носят и желанието за нещо повече, изписват предимно препоръки, които изглеждат така: "още по-добри музиканти, например прославени, за да изградя по-точно критериите си"; "по-разнообразна симфонична музика"; "повече оперни и симфонични програми"; "все по-нови и световно известни изпълнители и нови творби". Най-критичният (и ориентиран) респондент, когото успяхме да засечем, очевидно желаеше да попадне на някакъв коренно различен фестивал, тъй като поиска да чуе "новия диригент на Берлинската филхармония, сър Саймън Ратъл". Може би искаше Ратъл да дирижира Варненската филхармония? Или пък да го преживее барабар с Берлинската? Бих искала да видя как си го представя това. Та аз през целия си живот помня един-единствен такъв случай в България: тогавашният външен министър на Германия Клаус Кинкел подари - чрез тогавашния немски посланик у нас - на България концерт (по цени народни) на Мюнхенската филхармония начело с нейния диригент Маестро Челибидаке! На Варна - такъв късмет?
Впрочем, хората са в правото си да мечтаят било за среща с наследника на Караян и Абадо, било (като друг един анкетиран) за гастрол във Варна на Миланската скала. Само че картината на българските художествени фестивали понастоящем е далеч от подобни топ-програми, каквито - както каза в разговор гостуващата на "Варненско лято" директорка на "Мартенските музикални дни" Ива Чавдарова - не са рядкост за Букурещкия музикален фестивал, щедро поддържан от държавата. Следя как колегите рецензират фестивали на страниците на в. "Култура" и виждам, че за новогодишния музикален фестивал например заключението на Наталия Илиева гласи: "Бедничък.., без акценти, без премиери, без големи творби, без именити гости..." (бр.4, 2003, с.7.). Никола Вандов пък казва, че "никой от театралните фестивали не проявява куража и характера да отстои простата формула на подбора на афиша си: най-добрите спектакли за последния сезон." (бр. 24,2003, с.8.). И макар че "Варненско лято" не представлява изключение от общата фестивална картина, за него констатации като горните не биха важали. Той например не изповядва "принципите и философията" на фестивала "Мартенски музикални дни", за който "вълнения от познати стилове и творби" се считат за отстъпление (бр.14, 2003, с.6). Не се и съставя въз основа на селекция на събития от текущия музикален сезон. Не знам как точно се изгражда програмата му, но по думите на неговата директорка съотношението между прояви, поръчани от организаторите в резултат на техни проучвания, и тези, които, така да се каже, се самопредлагат или биват препоръчвани от други хора, е 50:50, като от препоръчваните бива отбирана само част. Във всеки случай в изданието от 2003 година, без то да е особено открояващо се, имаше и акценти, и премиери, и големи творби, както и именити гости, макар нито едно от споменатото да не може да се определи като изключително, тоест от ранга на Саймън Ратъл или Миланската скала. "Варненско лято", макар и сериозен, е курортен фестивал: той никога не е имал претенцията да стои "в авангарда" на проявите у нас, да показва само новото и да бъде безкомпромисен. По възможност винаги е бил за висококачественото, но преди всичко е бил и е фестивал за публиката, бил е - да го кажем така - фестивал "на познатите стилове" (Екатерина Дочева). И като си помисля, че от неговите няколко десетки тазгодишни прояви, които посетих, само две бяха с малко публика, не мога да не кажа: и в 77-та си година "... лятото" е също тъй интересно за гражданите на Варна, както и в първата си 1926 година. Той би бил интересен и за курортистите от чужбина (които и сега го посещават, но само спорадично), но това е друга тема. Ще кажа само, че типът бюджетиране не позволява дългосрочното фестивално програмиране, а без такова фестивалът не може да влезе като конкретика в "пакета услуги", предлаган от нашите туроператори зад граница. Така че превръщането на "Варненско лято" в обект на културен туризъм е засега все още само приказка...
И все пак в едно отношение "Варненско лято" именно през 2003-та представлява изключение. То предлага концерти "до насита" и те се посещават относително масово, вероятно и защото през останалото време в града такива все по-рядко има. За изминалия сезон Варненската филхармония е изнесла, например, 5 концерта. (Не включвам образователните, които са с друга насоченост и облик.) Рядкост са и камерните концерти. Така че в случая "Варненско лято" върши и работата на варненската зима.
Но да се върнем към фестивалната програма в аспекта на някои твърдения, изказани по-горе.
Фестивалът се получи предимно камерен: само четири симфонични вечери и две музикално-театрални с премиерно осъществената сценична кантата "Кармина бурана" от Карл Орф. Причина за получилата се диспропорция е отказът буквално в последния момент на Белградската филхармония да изпълни ангажимента си за два концерта поради настъпил недостиг от някаква сума. (Спешно призованите "Софийски солисти" покриха пробойната.) Не дойде и заплануваният камерен оркестър "Нови звуци" от Албания. Пристигна обаче Камерният оркестър на Македонската филхармония със солист и ръководител Леонид Пейсахов, та започнатият миналата година цикъл "Балкани" все пак успя да продължи, макар и в ограничен вид. Нека спомена и третия камерен оркестър - този от Добрич, спечелил за свой нееднократен гост-диригент Маркус Хубер, който осъществи с този във всяко отношение приятен състав една от хубавите програми на фестивала.
Симфоничните концерти бяха следните: два на Варненската филхармония, от които бих откроила като много успешен концерта-откриване под палката на Васил Казанджиев със солист Иван Дреников, честван на фестивала заради 40-годишна пианистична кариера. (Вторият концерт на варненските симфоници може да бъде посочен единствено заради несполучливо избрания гастрол на диригента от Мексико Карлос Руис.) Като първа кулминация на фестивалното издание бих посочила гастрола с два концерта на Симфоничния оркестър на БНР под диригентството на Росен Миланов, а от изпълненото и участниците - прекрасната изява на челиста Станимир Тодоров като солист на концерта от Елгар, както и образцово пресъздадената Пета симфония на Прокофиев. Изпълнението на "Контрасти" от Георги Минчев пък работи за имиджа на "... лятото" като подиум и на новата българска музика. (Но всъщност, браво и за творбите от Гершуин и Бърнстейн - действаха много освежително, също и за Моцарт с Веселин Демирев.)
Най-много публика - към 4000 души - събра двукратното изпълнение в Летния театър на "Кармина бурана", съвместна продукция на "Варненско лято" и Оперно-филхармоничното дружество - Варна (участваха още хорове от Русенската опера и Детската опера - Варна) с диригент Христо Игнатов, режисьор Кузман Попов и балетмайстор Петър Луканов. Това, което тук ми се ще да отбележа, са още солистите-певци Веселина Василева, Александър Крунев, Артур Ручински (Полша) и Андрей Найденов.
Имаше още две кулминации във фестивалното протичане (трябва да отбележа обаче, че не съм присъствала на неговата последна седмица, предложила например спектакъл на "Бохеми", отново на Варненската опера, както и един камерен концерт по случай 70-годишнината на Съюза на българските композитори). Първата бе с невероятно - все пак е на 80 години! - овладяния рецитал на Юрий Буков, който премина като истински празник (Шакона - Бах/Бузони, Соната опус 111 - Бетховен, "Картини от една изложба" - Мусоргски). Втората бе сензационно успешният концерт на Минчо Минчев заедно с пианиста Велизар Генчев (Витали - Шакона, Моцарт - Соната N 378, Бетховен - Соната опус 30, - 3, Владигеров - рапсодия "Вардар"), който счупи всички рекорди по посещаемост и ярко изразено обожание от страна на публиката. (Излишно е да казвам - напълно заслужено!) Напливът на хора щеше буквално да срути сградата, строена в началото на ХХ в. За сетен път се убедихме, че Минчо Минчев действително е феномен на българската култура - не само неговите концерти, но, да речем, майсторският клас, който изнесе в Лятната академия в рамките на фестивала, направо зоват да бъдат документирани и изследвани монографично.
Сред останалите камерни концерти (а те не заслужават да бъдат отразени само с изреждане на имената на участниците, до един отлични професионалисти и изявени концертанти) тук ще посоча само още няколко, които носеха поне за мен някакво по-особено значение за цялото, наречено фестивал. Камерното дуо Борис Джинов (виолончело) и Уесли Бийл (пиано, САЩ), например, бяха първите, които изнесоха на гърба си трудната задача не просто да "посвирят за публиката", но и да оставят в аналите на "... лятото" нова репертоарна страница, посветена на най-новата американска музика (сонати от Барбър, Робърт Мючински и Дейвид Дубей). След тях това стори единствено камерната двойка на Татяна Колева (ударни) и Рутгер ван Отерло (саксофон, Холандия), която бе подготвила най-нова програма специално за фестивала, включваща две световни премиери (Донака Денехи - "Пади", Нед Макгауън - "Ърбан Тюрбан"). И финално в тези редове - два флейтови рецитала, на Мария Кауфман (заедно с пианистката Десислава Щерева) и на Николай Йорданов (съвместно с Веселин Стамболов на пианото). Проявите, осъществени по волята на случая една след друга, ни дадоха чудесната възможност за сравнително музикално възприятие на два ярки и много различни артистични натюрела при боравенето с инструмента и музиката. Те, както и концертите с лауреати от изпълнителските конкурси "Панчо Владигеров" - Шумен, и "Добри Христов"- Варна, обогатиха и демонстрираха привлекателността на онзи подиум на "Варненско лято", който е предоставен на младите в изкуството.

Розмари Стателова

Розмари Стателова е професор, доктор на изкуствознанието, завеждащ секция "Етномузикология" в Института по изкуствознание при БАН. Автор е на статии, студии и книги. Преподавателската й работа е свързана с Варненския свободен университет, факултет по хуманитарни науки и изкуства, СУ "Св. Климент Охридски", Технически университет - София.