Венецианското биенале

Но къде е изкуството?

На своята петдесетгодишнина най-голямото артистично шоу в света се оказва твърде затънало в политиката.
Златна годишнина, но юбилейни тържества няма. Биеналето е толкова загрижено за надутия си статут на Най-голямо-Шоу-на-Земята, че не би могло и да мечтае да се поздрави в тези отчаяни модерни времена. То все още е мултинационален пазар, разбира се, където тълпи от дилъри усилено предлагат артистите си на богати колекционери и бдителни куратори. Но истинският свят напира и директорът, Франческо Бонами, кърши ръце.
Чувствайки сякаш необходимост да оправдае биеналето след 11 септември и Ирак, Бонами твърди, че изкуството може да се противопостави на насилието. Това е мечта - "Мечти и конфликти" е тазгодишната тема - но поне един от 400-те художници в изложбата е останал неубеден. Официалният представител на Америка е произвел прошение, в което не прави нищо друго, освен да моли Ал Кайда да не се цели в бедното ни беззащитно изкуство.
Работата на Фред Уилсън е толкова жалка, че чак предизвиква шок. С афроамериканска склонност към повишаване на съзнанието, Уилсън е изследвал черния опит във Венеция. Събрал е множество свидетелства - чукчета за врати с мавърски глави, свещници във формата на чернокожи пажове, фотографии на четиримата чернокожи роби, които поддържат гробницата на дожите във Фрари. Уилсън би могъл да продължи, и продължава, добавяйки пример след пример, без да направи нищо по-съществено от прогимназиален учебен проект. Тази жестока история заслужава много повече от избрания от Америка артист, също както и сенегалският продавач на чанти, платен да седи навън в унищожителната жега - третиран като обект, както и всичко останало, а не като човешко същество.
Политиката винаги е имала ключово място в изкуството - от древна Гърция до Виетнамския мемориал на Мая Лин. Но всеки две години политическото изкуство във Венеция става все по-агитационно и тъпо. Аржентина казва: "По-малко петрол, повече кураж". Йоко Оно казва: "Представи си Мира". Исландия представя фотографии на водопади, застрашени от електроцентрали. Навсякъде бъка от антиамериканизъм - американското знаме, провесено до канчето на слепец; купчина американски армейски одеяла в зелено и синьо, сгънати така, че да представят брегова ивица - и американската доминация по суша и море. С несръчната си трактовка, те имат по-малко качества от волните графити из самия град.
При всеки случай това е лицензиран протест, част от артистичната игра. Сантяго Сиера може да е зазидал входа на испанския павилион и да е покрил знака му с торба за отпадъци. Но ние всички знаем правилата и покорно се влачим през жилещата коприва към охраната отзад; пазачът надлежно играе своята роля, отказвайки да пусне когото и да било без испански паспорт. Чух всевъзможни обяснения за тази уловка - че Сиера е ядосан на Буш, или на Аснар, или на испанските имиграционни закони, но в този случай той трябваше да пусне всички нас и да изключи испанците. Но той е направил това, което прави: Сиера има репутацията на сценичен локаут.
Имаше такъв фурор около присъствието на Уелс и Шотландия тази година - човек би помислил, че са там, само за да затъмнят британския павилион. Лазерната прожекция на Серит Уин Еванс мигаше морзовата азбука над цяла Венеция, но посланието на уелски бе толкова крехко и бледо, че убягваше дори в полунощ. Шотландците също са имали нещо поетично наум. Двама от тях много са се постарали да възпеят увяхващата слава на Палацо Giustinian-Lolin. Голямото предимство на тези сгради, така отдалечени от официалния център, е, че те предлагат тишина и протяжно спокойствие - чудесни условия, за да се натъкнеш на двама много фини фотографи в изложбата на Хърватия, единият от които е Борис Цветанович.
Британският павилион е чудесен, изчистен - цялостно обкръжение, създадено от Крис Офили в сътрудничество с архитекта Дейвид Аджайе, което съчетава знойното цветно великолепие в картините на Офили с поредица от стайни осветления - в червено, после зелено и черно. Работите на Офили постигат нови еротично-епични върхове. Неговите Адам и Ева, афромантици, правещи любов, станали едно цяло, с впити устни, сплетени вълнисти тела: горещи червени нощи под високата медночервена луна. Един Златен Лъв би бил съвсем подходящ тук, но вместо това наградата отиде при Сю-Мей Це от Люксембург - произведението представя тържествено свирене на виолончело на алпийски връх. Някои от поддръжниците на Офили излязоха с иракската теория, според която не може да бъде предпочетен британец. Но кой го е грижа - това са най-добрите картини на Офили досега и никога не са били представяни по-добре.
Подреждането във Венеция не винаги е по значимост - там нямаше място за Офили - и често изкуствено се генерира от комбинацията между преувеличение и павилионни хвалби. Олафур Елиасон създаде своя мрежа от миниатюрни пространства с оптически заигравания и тясна стълба, която излиза на висока платформа в датския павилион. Той тържествено ни качи горе, после ни свали долу, без да получи никакъв отклик, което не предвещава нищо добро за предстоящата му изложба в Тейт Модерн.
Австралия не се интересува толкова от трошливостта на хиперреалните модели на Патриция Пичинини. Тя представя всевъзможни ужасяващи смешения - морски котки с детски лица; жена с кучешко лице кърми саламоподобни кученца с умора в човешките си очи. Тези работи предвиждат бъдещето, предчувстват свят, в който етиката не е в крак с генетиката, въпреки че специалните ефекти на художничката за съжаление не покриват стандартите на Рон Муек.
Чакането пред израелския павилион напълно си заслужаваше - заради превъзходните видеоинсталации на Михал Ровнер. Ровнер работи с мънички групи фигури, черно върху снежнобяло, един човешки поток, който се подрежда и пренарежда в колони, кръгове и скупчвания - те обикалят отново и отново, докато индивидуалностите не започнат да отпадат. Съпроводени от музика и туптенето на собствените си сърца, тези фигури в дългите си черни дрехи изглеждат като войници, отстъпващи от Москва, или като Айзенщайнови тълпи, или като затворници в полско гето. Прожектирани върху екрани или направо върху стените, тези филми създават усещането за диаспора, разказват епичната приказка за човечеството, което се тътри нататък в линията на вечното си себеобновяване.
Дългата уморителна разходка из Арсенале бе напълно безплодна тази година. Стотици художници, километри от знаци, текстове и незрели предложения, свръхвъзбуда от саундтраци и монитори.
Бонами е курирал една безспорна изложба - най-големите постижения на модерната живопис в Museo Correr. В Арсенале обаче той е прехвърлил отговорността на други куратори да се справят със "зоните": "Станция Утопия", "Спешност", "Таен" и т.н. - всичките хаотично безсмислени.
Никое изкуство не заслужава да бъде представено по този начин и никой зрител не би могъл да направи нещо от него в такива обстоятелства. Подзаглавието на Бонами за биеналето е "Диктатурата на Зрителя", но то е тиранията на много куратори.

The Observer

Лаура Къминг

Спрете този шум

50-ото венецианско биенале е пълно с идеи. Лошото е, че не знае кога да спре.
"Убеден съм, че изкуството е нищо. Нищо, болка". Това е въведението в работата на родения в Белград художник Младен Стилинович, в която определенията в цял един речник са заменени с постоянно повтарящата се дума "Болка". Страниците на речника се разгръщат, метър след метър, по стените на Coderia-та в стария венециански Арсенал.
Във Венеция има стотици художници и произведения. Толкова много гласове и идиоми, толкова много фрагментарни диалози, толкова много езици. Не би могло да има някакво сумарно критическо или кураторско становище, нито някаква споделена артистична стойност, на която да разчитаме. Само едно нещо е сигурно: болката е универсална.
Следвайки Мартин Лутър Кинг, Бонами е озаглавил въвеждащото си есе "Имам мечта". Мечти, конфликти, диктатура? Това е просто отчаяна борба с думите. Актуалните сложности и конфликти в изкуството на XXI век в действителност се случват на нивото на земята. Това, което човек запомня и което има значение, са приносите на самите художници - дори и да изглеждат в момента затънали в блатото на интриги и маньоври, на практически и политически битки, на сплетни и слухове в дните на откриването във Венеция.
Венецуелският художник Педро Моралес закри собствената си изложба в знак на протест срещу политическата ситуация в неговата страна. Официалният художник на Испания Сантяго Сиера изгради стена, блокираща входа на неговия павилион. Работата е свързана с граници и права, и по-специално с испанската имиграционна политика. Сиера знае, че проектът му е до голяма степен обезсмислен, бидейки приет, одобрен, куриран. Това е истинската болка на неговите екстремни артистични жестове - болката на импотентността, чувствана както от кураторите, така и от артистите.
Скотските и уелските представяния са разочароващи групови изложби с едно-две добри неща.
Уравновесеният британски павилион в Giardini претърпя значителен трус тази година с изложбата на Крис Офили. Имам чувството, че Британският съвет е искал просто чай, свещници и малко приятно изкуство по стените, както обикновено, а Офили се е борил да създаде нещо много трудно и рисковано. Той иска зрителят да се чувства вътре в произведението: не като в подобие на ателие, а в психологическа територия, ментално и физическо пространство.
Фактически повечето от инсталациите са "задръстени", включително тази на Фред Уилсън в американския павилион, където художникът просто показва твърде много неща, свързани с черната история и идентичност. Единственото, което ме впечатли, е един черен стъклен канделабър и глобус с морета, боядисани в черно. Канадската художничка Жана Стърбак, фиксирала миниатюрна камера на главата на кучето си и филмирала света от кучешка гледна точка, прави подобно съчетание на ефектна идея с твърде много препратки към историята и артистичния контекст...
В италианския павилион Бонами е представил основната си групова изложба. По-старите произведения - "семенната" работа на Дан Греъм от 70-те, големият преоткрит и реставриран филм на Уорхол от 1965 "Вътрешно и външно пространство" - се явяват сред по-нови неща, включително медицинския кабинет на Демиан Хърст, пълен с хапчета и капсули (легални и незаконни), работата на Сара Лукас, която се опитва да направи обобщен образ на италианскостта чрез стар мотоциклет с кош, покрит с реклами за доставка на пица. Най-запомнящата се работа в павилиона е от мексиканския художник Габриел Ороско. Той е направил копие на беседка с кръстат свод - оригиналът е само на няколко метра, построен е през 1953 и беше почти забравен досега. Работата на Ороско напомня освен всичко друго за статута на изкуството като бъдеща руина...
Понякога във Венеция имах чувството, че гледам по-скоро кураторския стил, отколкото самото изкуство.

The Guardian

Ейдриън Сиърли

От английски със съкращения Диана Попова


Петдесетото Венецианско биенале продължава между 15 юни и 2 ноември тази година и вече се очертава като най-голямото спрямо собствената си история. За това издание директорът Франческо Бонами е избрал темата "Мечти и конфликти: Диктатурата на зрителя", а произведенията са разположени в музея Корер, в Арсенала и историческите Градини на биеналето, както и из цяла Венеция.
Тук "Култура" публикува първите реакции към Биеналето, появили се в британската преса; изразяваме готовността си да поместим и български отзвук на престижния художествен форум.
К