Удоволствието да чалгизираш възвишеното

"Простотата на изложението, иронично назовано чалгизация, се дължи на дълбоката ми убеденост, че този е начинът, по който, независимо дали това ни е по вкуса, ще се разискват в компютризирания XXI век, така наречените философски въпроси." С това убеждение (което, според мен, е едно от най-завладяващите определения за характера на правенето на философия днес не само в България, но и по света) се сблъскваме още на входа на книгата "Изчезналата любов" на Правда Спасова. Стъпвайки на него и върху заглавието, бихме могли да решим, че четенето ще срещне една сантиментална история за липсата и профанирането на философията/любовта с напредването на времената. Подзаглавното уточнение "Любовта като естетическо понятие" обаче бързо разбива тази наша илюзия: това ще е книга за любовта като естетически феномен, като предмет и обект на изкуството, за самата нея като изкуство. Тръгвайки с критика към понятието на испанеца Ортега-и-Гасет за любовта като "действие на душата изотвътре, което непрекъснато прелива към обекта, като му осигурява страстно признание, убеждава ни в необходимостта от съществуването му и ни свързва с него в една неразривна същност", Правда Спасова преминава през "полския" и "българския" опит на рефлексия върху любовта, за да разкрие дълбоките определения на този по същество неопределяем феномен. Опит естетически и художествен, което е напълно естествено: както красотата, така и любовта е единственото нещо на този побъркан свят, което го оправдава и може да го спаси.
Три са частите на "Изчезналата любов": "Философски чалгизации", "Творецът като обект", "Любов с пудра захар". Първата е, споменах вече, преминава през "нивата" на Полша и България, за да приближи феномена "любов".
Централен персонаж тук е полският художник и драматург Станислав Игнаци Виткиевич, по-известен с приетото от самия него прозвище Виткаци (за когото справедливо отбелязва, че: "у нас така и не успя да постигне популярност, защото беше преведен едва в края на осемдесетте години и издаването му съвпадна с резките политически промени, задълго отвлекли вниманието ни от преоткриването на един литератор от първата половина на XX век"). След като набързо демистифицира широко известния и досега в България "образец за декадентство" Станислав Пшибишевски, пишещ творбите си съвсем не за "избраниците на духа", а сълзливите даскалици и дребните еснафи", Правда Спасова съсредоточено и в детайли разглежда иновационността на Виткаци, която тя открива (съобразно темата) в предчувствието за това, че "любовта е изчезнала в бъдещето общество. Превърнала се е в емоционална тръпка с претенции за субстанционален потрес." За да потвърди думите на полския авангардист, писането прибягва и до "българския случай", където "най-рафинираният стилист на българския модернизъм (Чавдар Мутафов - б.м.), в разказ за любовта, на един дъх изрежда плодовитост и похот; плът и отвращение; гръд и презрение".
Паралелите между полско и българско при проследяването на "изчезването" на любовта продължава и във втора глава, но този път на фона на "социалистическото строителство". Обект на погледа са писателите и литературните критици. За последните се посочва "песимистичната теза", че "критиката е преди всичко политически мотивирана и всъщност не се интересува от естетическите качества на произведението, въпреки че симулира естетическа оценка". Така е дори и след промените през 1989, когато "старите стeреотипи още битуват": повечето наши писатели от по-възрастното поколение "не само се опитват да бъдат "съвест на епохата", но ако и както могат, да влязат във властта, за да реализират идеята си за морална отговорност (да изключим допускането, че стремежът им към властта е заради лични облаги)." Въобще книгата "Изчезналата любов" не се страхува да назовава имената с истинските им имена, да поставя проблемите на българската култура ребром, в цялата им нелицеприятна оголеност. Нещо, което твърде малко правим...
"Любов с пудра захар" показва тенденцията не само в нашата, но и в световната култура към тотална "чалгизация" (признавам, терминът много ми харесва). Разбира се, Правда Спасова е далеч от мисълта, че е дошъл "краят на изкуството", но тя не може да отмине факта, че то се превръща все повече в "смилаемо поднасяне на един или друг вид ексклузивни жанрове". За да направи може би неопровержимия извод: "Сега може би е настанало времето, когато просто трябва да престанем да разглеждаме изкуството като върховна характеристика на човешкия и дори на Абсолютния дух, свързана с някакъв непрестанен възход. Да допуснем, че движението на неговото развитие би могло да е кръгово.
Тогава ще се сетим за онези произведения, които без притеснение от масовия им характер, са наричали изкуство в Античността и Ренесанса и на различно технологическо ниво ще излязат позабравените критерии за естетическа ценност: изкусност, занаят, съвършенство, виртуозност, както и безгрижното удоволствие от безпристрастното възприятие."
Удоволствието от "чалгизацията" на възвишеното е съдба на всички ни...

Митко Новков





Правда Спасова.
Изчезналата любов. Любовта като естетическо понятие
.
Издателство Парадигма.
С., 2001.