Конете на вестоносците
Ако човек по инерция от ваканционното си настроение се откаже от студените анализи и мрачните метафори и реши да приближи държавата към себе си в някой банално-умилителен образ, най-добре е да я оприличи на куфарен търговец. От тези, дето те спират на улицата и, докато се чудиш как да се измъкнеш, ти предлагат неясно точно какво и неясно точно срещу какво, но те убеждават, че точно сега е големият ти шанс. Поредната търговийка, която се опита да завърти държавата със собствените си граждани, бе сигурност срещу права - много сигурност срещу малко права, би трябвало да звучи рекламният лозунг, а за рекламни лица бяха използвани самият главен прокурор и самият вътрешен министър.
Разбира се, гражданите могат да възразят още по условията на сделката, защото каква гаранция имат, че ако първо си дадат правата, после ще получат сигурност, след като правата им и досега са нарушавани (с бръмбари или с голи ръце), от което никой не е забелязал сигурността да е нараснала. Работата обаче не е толкова в условията, колкото в същността на сделката, която горе-долу може да се опише така: да позволим на държавата да се отнася към нас като към малки бандити, за да може най-после да открие големите. И да се откажем от моралната (а и правната) логика, която предполага рестрикциите да се използват срещу носителите на злото, а не за разпознаването им, остава прагматичната: няма ли тези рестрикции, вместо за разпознаването на злото, да служат за прикриването му, дори само защото във всяка банда има по един полицай. Твърди го не друг, а генерал Бойко Борисов. В "За пренасянето на пощата" Монтен разказва, че "вестоносците на султана достигат изумителна скорост, тъй като им е дадено правото да отнемат коня на първия срещнат пътник и да му дават в замяна своя изтощен кон". Едва ли султанът е имал сигурност, че вестоносците му не са отнемали коне, само защото са им харесали, може би дори бързината на пощата е била само основание вестоносците да се снабдяват с хубави коне.
Всъщност, държавните куфарни търговци предлагат сигурност срещу ограничаването преди всичко на правото на лична неприкосновеност. За да се преборят със сенчестите групировки, те искат за собствените им нужди на светло да се постави личният живот на гражданите. Това съвпада по време и смисъл с още едно предложение - журналистите да носят наказателна отговорност за огласяването на държавна (и служебна) тайна, която не те, а от представителите на самата държава са определили и имат ангажимент да пазят, да преценяват дали заедно с релефа на морските дълбини и разходките с яхта по повърхността им не са тайна. Въобще, държавата се държи съвсем според класическите определения на авторитарната власт и иска да наблюдава, без да бъде наблюдавана - през който и закон да получи това право, все е добре; доскоро се опитваше с проекти на Закона за радио и телевизия. Но и престъпността е прекрасно основание в тъмното набързо да се снабди с хубави коне. Влизането в НАТО или атентатите на 11 септември също вършат работа. Само че граждани, лишени от личната си неприкосновеност, престават да бъдат граждани, така че, колкото и да е бърза пощата, няма кой да я получи, а и дори да стигне до някой, това няма да е неговата лична поща, защото вече ще е четена от друг.

Георги Лозанов