В произведенията на Николай Петков през последните няколко години ме интригува преди всичко естетиката. Отчасти защото в съвременното изкуство красотата отдавна не е основна цел, а се явява нещо като страничен ефект. Отчасти заради самия характер на естетиката в картините на Николай Петков, при която развитието не означава усложняване, както е в европейската традиция, а е в посоката на нарастваща многозначителна простота, каквато откриваме по-скоро в източните философски системи. Своеобразната артистична медитация около даден елемент превръща всяка от изложбите на художника в изследване на възможностите на този елемент. Сегашната изложба "Редове" в галерия "Икар" (зад Сатиричния театър) можем да видим като продължение на "Геометрия/Чувствителност" (1999), "Проекции" (1999), "Точки" (2001), "Повърхности" (2001), "Паузи" (2002).
Както обикновено, семплите изчистени форми предизвикват разсъждения в най-различни посоки и нива. Например, че естетиката - всеки вид естетика - означава ред, порядък, система. Или че "ред" пряко се свързва с понятието "стил" и бележи типа организация на елементи в художественото цяло. Или за природната предопределеност на естетическото чувство у човека, което той проектира обратно върху околната си среда и върху същата тази природа...
Може би изглежда странно, че всички тези мисли предизвика у мен малка картина с "истински" лалета, превърнати в декоративен мотив в картина в картината. Както и огряното от слънце улично кошче за боклук с неговото геометрично продължение в сянката. И листът от тетрадка с празни редове, положен "небрежно" върху картинното поле, чиито "ред" е също все още празен. И вертикалните елементи на оградата, съответни на вертикалите в картините с дървета. Тук впрочем се явява още един важен момент: кога и как възприемаме реда като естетически или като скучен, монотонен, незабележим. Знае се, че в колонадата на Партенона има технически трикове, различия в разстояния и дебелини, за да я видим в идеалната й подреденост. Подобно е впечатлението от кариатидите в гробницата в Свещари например. Вероятно сме устроени така, че възприемаме реда чрез малките отклонения в него - в противен случай просто не го забелязваме. Пъновете от отрязани дървета са елементът, чрез който виждаме порядъка на гората...
Така картина по картина, всяка със своята многозначителна простота, разсъждаваме върху различните видове и форми на редовете в света. Неизбежно стигаме до единствената човешка фигура в изложбата - голо женско тяло, представено почти само като силует. И този силует, красив сам по себе си, всъщност е доста "безформен", явява се като контрапункт на всички останали редове наоколо. По тази причина поражда напрежение и безпокойство: дали не се стремим към ред просто поради усещането за нашата собствена човешка - физическа и ментална - променливост, несигурност, уязвимост?
Оттук можем отново да започнем разглеждането на изложбата - по съвсем друг начин...

Диана Попова