Символът
Добрин Петков беше символ на професионален морал и етика.
Така произнесено днес, това изречение звучи като абсурден анахронизъм и ако искам моите спомени да не прозвучат като "меланхолична серенада", то би трябвало да ползвам сравнителния метод, за да може всеки да прецени от своя гледна точка какво беше тогава и какво е сега. И как успяхме за броени години да отворим такава пропаст между това, което правеха Добрин, Константин Илиев, Васил Стефанов и много други мили покойници-наши учители, и онова, което ни се поднася днес във вид на оперно-симфонично изкуство.
С Добрин Петков работих в Пловдивската филхармония осем години като втори диргент и мога чистосърдечно да кажа, че научих всичко за професията и най-вече за музиката от него (макар че съм учил с проф. Влади Симеонов, проф. Константин Илиев, Руслан Райчев, Евгений Мравински, Арвид Янсонс ).
Фундаменталният разговор с него беше: да бъдеш ли всеотдаен и да забравиш всички удоволствия и лесно достъпни успехи, или да продадеш душата си като доктор Фауст (тогава се появи "явлението" Чакъров и младите започнаха да сравняват и да се плъзгат по псевдоевропейското). Емил Чакъров бе наистина явление, но неговите епигони така се изпързаляха, че увлечени от вихъра на бързите си блестящи успехи, достигнаха до пълното безсмислие и празноглава показност, които така много радат новите сноби в концертните и оперни салони.
Добрин успя да ме убеди в истинността на дилемата чрез своя пример, но не посредством дидактика или администриране, а работейки неуморно и завладяващо, изгаряйки на всяка репетиция и концерт. Този маниер на правене на музика страшно впечатляваше всички млади колеги и особено симфоничните фенове. Спомням си как ученици от музикалното училище, студенти от БДК бягаха от часове, за да присъстват на неговите репетиции и с носталгия гледам празните зали днес и слушам разговори на младите хора (дори нечували името на Добрин Петков), свързани само с преходни неща.
И за него съществуваше утилитарното, и за него "нищо земно не бе чуждо", но тези проблеми (жилище, семейство, коли, пари) бяха някъде в периферията на неговото съзнание. Когато научил, че съм започнал шофьорски курс, той ме извика в кабинета си и бащински разтреперан ми каза: "...Колега Димитров, не се занимавайте с такива работи, защото диригентът трябва да мисли много и винаги за музиката и така може да предизвика катастрофа, поради разсеяност". Виждам ироничната усмивка на съвременния читател, но мога само да съжалявам, че не е имал възможност да се докосне до тази личност.
Наистина и тогава имаше оркестранти, които се гавреха с неговата фанатична всеотдайност, но той най-великодушно не ги забелязваше и много скромно след концерт, превърнал се в звезден миг за всички, ги питаше какво мислят за изпълнението и дали са доволни. Тогава с рядко удоволствие наблюдавах как величието на духа се справяше с наглата посредственост.
Той живееше с проблемите на всички, с които работеше. Доктор Вера Петкова лекуваше всички оркестранти, доктор Здравка Банчева (съпруга на неговия братовчед Борис Петков - прекрасен първи кларинетист) присъстваше като дежурен лекар на всички концерти. Всичко беше така добре организирано, че да няма изненади при високите обороти, при които се работеше.
Пловдивската филхармония постигна апогея си в годините на неговото ръководство и беше много често изпращана по линия на "София - концерт" на турнета. Добрин никога не търсеше импресарии от съвременен тип. За него всяко турне беше демонстрация на Българското изкуство зад граница. Оркестрантите пътуваха със смешно ниски командировки, но свиреха блестящо.
Всяко турне се предхождаше от дълъг и изтощителен репетиционен период, в който той седеше с партитурата на балкона, когато аз репетирах, и през паузата дискутирахме грешките, за да направим корекции следващия час. Това също се случваше и по време на неговите репетиции. Всички бяхме ангажирани тотално, как да постигнем максимума при представянето на любимия ни институт зад граница.
След един концерт в Чехословакия той ме извика и тържествено ми заяви: "Колега Димитров, ние с вас трябва да разделим хонорарите си с оркестъра, както правим това с Константин Илиев в Софийската филхармония." Аз естествено се съгласих с удоволствие, след което с неудоволствие чух в кулоарите на залата: "Хм... Дадоха ни пари за един чифт обувки?!"
Още тогава започна епидемията, която днес се превърна в музикално бедствие. Наскоро поканих оркестрант от водещ наш музикален институт на турне с Русенската опера, а той ме запита: "Колко плащаш?" Аз се сепнах и му отправих въпроса: "Ти защо първо не ме попиташ какво ще свириш?", а той ми отговори: "Ние вече не говорим за това." Той е млад човек, перспективен, отровен от всичко, което ни заобикаля, нещастен, че не е работил с личност като Добрин Петков или Константин Илиев, че няма възможност да общува с такива титани на музикалния дух.
Препрочитам написаното и то наистина звучи днес носталгично-смешно, след което пускам последния диск на Добрин Петков и Николай Евров с петия концерт на Бетховен за пиано, който е на световно ниво и не мога да проумея този феномен - защо днес самоуправляващите се оркестри, младите, учили всички зад граница диригенти, "високо информираната" публика, не могат да създадат нищо подобно. Питам се, дали след като забогатеят оркестрантите посредством долнопробните турнета и халтури у нас ще просвирят по-добре и ще създадат институции за чест на държавата ни?
В този импровизиран материал не мога да разкажа всичко (това бяха осем години, изцяло осмислени от контакта ми с този голям български музикант), но бих искал да помоля всички, които го познаваха, да пишат и разказват за неговата работа и най-вече да я сравняват публично с това, което се прави днес.

Георги Димитров

Георги Димитров е диригент, директор на Оперно-филхармоничното дружество - Русе.