Европа между антиамериканизма
и анти-антиамериканизма
Неотдавна седем известни европейски интелектуалци в един и същ ден на страниците на седем големи европейски вестници публикуваха статии, които призоваваха към възраждане на Европа. Статиите на седемте бяха замислени като своеобразен отговор на "писмото на осемте", в което Блеър, Аснар, Хавел и още пет техни колеги призоваваха за подкрепа на американската позиция по Ирак. В писмото на осемте трима от подписaлите бяха лидери от Източна Европа. Между седмината интелектуалци нямаше нито един източноевропеец. Само преди година подобен "пропуск" би предизвикал скандал. След войната в Ирак обаче в Париж и Берлин като че ли има ново разбиране за това, кое е политически правилно поведение. За Хабермас, Дерида и техните съмишленици с "пуделското" си послушание спрямо администрацията на Буш източноевропейците са загубили моралното си право да участват в дискусията за бъдещето на Европа. И проблемът не е в това, че правителствата на Източна Европа предадоха идеята за Европа; в очите на седемте западни интелектуалци грехът на Източна Европа е, че когато на 15 февруари тази година невиждани демонстрации срещу военните планове на САЩ заляха улиците на Западна Европа, поляците, унгарците и българите избраха да останат по домовете си. На практика Хабермас и Дерида повториха тезата на Ръмсфелд за "двете Европи". Разлика има само в прикачените етикети: Ръмсфелд различава "стара Европа" и "нова Европа", а Хабермас вижда едно "ядро на Европа" и гравитиращата към нея периферия. Но съществува ли в действителност такова разделение? И дали Западна Европа наистина разбра позицията на "Изтока" по отношение на Иракската криза. Статиите на седемте ме убедиха, че е необходим един опит за разяснение.
В речта си пред Американския конгрес Тони Блеър емоционално предрече, че новите източни членки ще преобразят Европа. Именно защото на Изток нанесените от диктатурата рани са още пресни и свободата е силно чувство, а не удобството на навика, в очите на Блеър Варшава и Прага са истинските носители на европейските ценности. Някои неоконсервативни американски коментатори отидоха дори по-далеч в търсене на ценностни обяснения за източноевропейската позиция по Ирак: в техните коментари бившите комунистически държави се присъединили към американската позиция от любов към свободата и благодарност към Америка (за Париж едно вече угаснало, но за Варшава - много живо чувство). Само че това романтично обяснение на събитията има един недостатък: то не се подкрепя от фактите. В дните на войната и преди нея социологическите проучвания категорично регистрираха сериозен превес на антивоенните настроения във всички посткомунистически държави (над 70 и дори 75 процента от анкетираните се обявяваха против войната). Антивоенното мнозинство в Източна Европа присъстваше в социологическите проучвания, но отсъстваше на улиците. Неоконсерваторите грешат не само по отношение на нагласите на населението - те не разчитат правилно и мотивите на политическите елити. Любовта към свободата може би обяснява позициите на Вацлав Хавел и Адам Михник, но не и поведението на бившите комунисти, които днес са на власт в половината страни на Източна Европа. Те едва ли са лудо влюбени в свободата, нетърпими към диктатурата, а и едва ли имат причини да се чувстват благодарни на американците, които през 1989 допринесоха съществено за падането на техните предшественици. Но ако "източноевропейците" не са подкрепили американската позиция от любов към свободата, къде да търсим истинските причини за тяхната позиция?
Френският отговор може да се сведе до заглавието на една статия, която се появи на страниците на "Монд"- "Маршът на васалите". Противниците на американската политика побързаха да обвинят източните европейци в бърза смяна на господаря. В техните очи няма никаква разлика между васалното поведение на източноевропейците спрямо Америка и тяхното предишно верноподаничество спрямо Съветския съюз. Но и васалната теория има своите проблеми. В биографиите на Хавел и Михник трудно ще се намерят примери за верноподаническа сервилност. А от гледна точка на реалната политика Франция и Германия разполагат с по-дълга тояга и по-голям морков в сравнение със САЩ, така че след риторическото размахване на тоягата-морков от Ширак, ако обвинението във верноподаничество беше състоятелно, тази забележка би била достатъчна да вкара източноевропейците в правия европейски път. Ако всичко беше само циничен прагматизъм и желание да си със силния, защо източноевропейските правителства подкрепиха американците за Ирак, но не се поддадоха на американския натиск за международния криминален съд?
Всяко отделно посткомунистическо правителство би могло най-точно да формулира собствените си аргументи и причини да подкрепи американската позиция. Всеки от нас най-добре знае защо на 15 февруари за разлика от Хабермас и Дерида не излезе да протестира на улицата, но има общи елементи, които позволяват да се разбере, това, което в очите на Париж и Берлин е "предателството" на европейския Изток.
Това, което най-вече сближава "нова Европа" и Америка, е общото чувство за уязвимост. След 11 септември 2001 г. за първи път в историята на трансатлантическия съюз Западна Европа е по-сигурна и като че ли по-малко уязвима от САЩ. Огромната американска военна мощ не променя това ново разделение на страховете. В света на глобалния тероризъм суперсила означава и супермишена. Пропастта във възприятията за заплаха от двете страни на Атлантическия океан извади трансатлантическия съюз от равновесие. От 11 септември насам Америка живее във война, докато Европа продължава да дефинира своята основна задача: избягването на войната. Както често става в историята, днес повече от всякога САЩ и Западна Европа са разделени от общи ценности и обща заплаха.
Източна Европа като че ли е по-склонна да чуе американските аргументи, защото тук общото чувство за несигурност е много по-силно отколкото в Западна Европа. България и Румъния, например, повече от десетилетие бяха преки съседи на режима на Милошевич и по същество бяха фронтови държави. Политическите и икономическите промени от последното десетилетие също допринесоха за масовото усещане за несигурност, главно социално-икономическа, което господства в посткомунистическите общества. Това е и причината източноевропейците да отдават по-голямо значение на НАТО и да са готови да платят по-висока цена, за да задържат САЩ като гарант на сигурността в Европа. В ранните дни на студената война Уолтър Липмън пише, че стремежът към сигурност и изграждането на една империя са двете страни на една и съща монета. Там където Париж и Берлин виждат създаването на империя, политическите елити на Варшава и София виждат опит на Америка да гарантира своята сигурност.
Важен мотив за антивоенната политика на правителствата в Париж и Берлин бяха страховете, че една война в Ирак ще отчужди местните мюсюлмански малцинства и ще създаде благоприятна почва за ислямски тероризъм в рамките на самия Европейски съюз. Силен и валиден аргумент, но подобни опасения бяха прекалено абстрактни за нова Европа. В повечето посткомунистически държави няма значителни мюсюлмански малцинства. А там, където такива има, например в България, те са сред най-проамерикански настроените части на обществото. Показателно е, че проамериканският ентусиазъм в Косово не пострада от войната в Ирак. Местната мюсюлманска общност е единствената в Европа, която оценява САЩ по-положително от Европейския съюз.
Но не само общата заплаха, но и общите ценности разделят САЩ и Западна Европа. Киото, Международният наказателен съд и смъртното наказание са се превърнали в символ на войната на ценности, която тече между двата бряга на Атлантика. Европейците подкрепят протокола от Киото и създаването на Международния наказателен съд, а европейски интелектуалци редовно протестират срещу периодичните екзекуции в някои американски щати. Но и тук позицията на източноевропейците е особена. Нова Европа остава по-скоро равнодушна по всички тези въпроси. Въпросите на околната среда са някъде в края на дневния ред на източноевропейските общества.
Международният наказателен съд на практика отсъства от обществения дебат. А що се отнася до смъртното наказание, повечето новоевропейци са по-скоро тексасци, отколкото либерално настроени западноевропейци. Но най-драматична е разликата по отношение на социалната държава. Ако се вярва на Хабермас, социалната държава е същността на европейския политически проект. Но ако се вярва на реалността, Западна Европа през последното десетилетие не направи нищо за създаване на такава държава в страните-кандидати за ЕС. Или с други думи, западноевропейците предпочитат поне риторично да са социалдемократи, когато става дума за техните общества, но са убедени неолиберали, когато става дума за Източна Европа.
Друго обяснение на вътрешно европейския водораздел по въпроса за войната в Ирак е наследство на 1968 г. Именно поколението на 1968-ма доминира и политическия, и интелектуалния дебат в Европа. Но на Изток и на Запад от Берлин 1968-ма има различни значения. През 1968 г. Западна Европа е обладана от духа на антиамериканизма и антикапитализма. Източноевропейската 1968 година обаче е антикомунистическа и проамериканска, като Америка е символ на демокрацията и на свободния свят. Когато легендарният западногермански студентски лидер Руди Дучке пристига в Прага, за да агитира чешките студенти за борба срещу буржоазната демокрация и капитализма, той е посрещнат от стена от неразбиране. Нали именно демокрация и пазар искат разбунтувалите се чешки студенти. Риториката на "третия път" скрива, но не премахва тези различия.
Защото Западна Европа искаше да избяга по "третия път" от капитализма, докато поляци и чехи искаха да избягат по този "трети път" от социализма. Именно различното социализиране на политическите и културните елити на изток и на запад в Европа предопредели различните реакции спрямо модата на антиамериканизма, който се надигна покрай иракската криза. Това, че част от политическия елит на Западна Европа се поддаде на изкушението на антиамериканската риторика, стресна Източна Европа. За новата Европа антиамериканизмът е не само въпрос на лош тон, но и симптом за политическа опасност. Политическите и икономическите реформи след края на комунизма носеха духа на Америка. И затова реформаторските елити видяха в модата на антиамериканизма опасност от де-легитимация на всичко постигнато през последното десетилетие. Ако Америка е толкова лоша, то това не означава ли, че е време да се мисли за по-малко пазар, за повече държава и да се сложи край на "истериите около правата на човека"? В период, в който много хора в бившата комунистическа Европа са разочаровани от развитието на своите общества, благословената от Париж и Берлин антиамериканска риторика подкопава волята за реформи, без да предлага някаква смислена алтернатива. Социологическо проучване, направено от Галъп Интернешънъл в пет балкански държави след края на войната в Ирак, показа, че антиамериканските настроения в тези страни корелират с антипазарно мислене, антидемократични нагласи и антисемитизъм. Противопоставянето Европа - Америка на практика отсъства. Най-проевропейски в тези общества са групите, които най-активно търсят сближаване със САЩ. Идеята за "Запада", който в Западна Европа като че ли се разпада, остава непоклатима в Източна Европа. На фона на тези реалности политиците на нова Европа възприемат трансатлантическия конфликт като сериозна заплаха за успешното реформиране на своите общества.
Притеснението от антиамериканската риторика се дължи не на последно място и на обстоятелствата, че през миналото десетилетие най-силната подкрепа за източното разширяване на ЕС идваше именно от САЩ. Не Европа, а САЩ се оказаха държавата, която изигра решаваща роля за прекратяването на конфликта на Балканите или с други думи, ако за Западна Европа в много случаи САЩ бяха преди всичко конкурент, то за Изтока те бяха преди всичко съюзник. Допълнителен фактор за решимостта на нова Европа да застане на страната на американците бе липсата на обща европейска позиция. Източноевропейските правителства се виждаха изправени пред алтернативата между две различни представи за Европа, а не пред избор между Европа и САЩ. Нова Европа избра позицията на Тони Блеър, а не позицията на Джордж Буш. Това пролича ясно от подкрепата, която правителствата на нова Европа дадоха на общата европейска позиция по Международния наказателен съд. Усилията на Блеър да гарантира на Запада ключова роля в новия световен ред е много по-близо до преобладаващата в нова Европа визия, отколкото до идеята на Ширак за един многополюсен свят, в който на Европа е отредена ролята на контрабалансьор на САЩ и който извиква призрака на политиката на сфери на влияния, която е историческият кошмар на Източна Европа. Толкова за подбудите на правителствата на нова Европа да вземат страната на Америка по въпроса за Ирак. Но тази позиция крие две опасности - едната за Америка, другата за Европа.
Ако САЩ се изкушат да използват посткомунистическите страни в опит да разединят и подчинят Европа, това би било една опасна игра и то опасна за Вашингтон. Проучванията сочат, че в страните кандидатки има голяма подкрепа за обща външна политика и политика на сигурност на ЕС. Като пълноправни членове на ЕС новите европейци все по-често ще се присъединяват към преобладаващите виждания в ЕС. Участието на източноевропейците в Конвента за бъдещето на Европа допълнително ги приобщи към общоевропейския дебат. Няма съмнение, че източноевропейската позиция по Ирак беше победа на историята над географията. Но в дългосрочна перспектива решаващият фактор ще се окаже географията. И Вашингтон ще сгреши, ако се опитва да мисли Европа в категориите на нова и стара, защото по парадоксален начин именно Франция и Германия са новата Европа.
Европа от своя страна има не сантиментални, а силни политически причини да отхвърли категорично използването на антиамериканизма като основа на европейското обединение. "Седемте" си представят създаването на обединена Европа като повторение на сътворението на Съединените американски щати преди 200 години. От стара Европа се очаква да се превърне в "ядро" на един "Нов свят", който да се отграничи от Америка по същия начин, както навремето Америка (тогавашният "нов свят") се е отграничила от Европа (тогавашния "стар свят"). Но за разлика от Америка преди 200 години Европа няма общо публично пространство, нито общ език. И антиамериканизмът не бива в никакъв случай да се превърне в общия език, на който ще говори Европа, ако Европа иска да се научи да говори със себе си.

Иван Кръстев


Иван Кръстев е политически анализатор. Директор на Центъра за либерални стратегии.
"Култура" продължава да публикува реакции на акцията "31 май", когато Юрген Хабермас и Жак Дерида, Адолф Мушг, Джани Ватимо, Ричард Рорти, Умберто Еко и Фернандо Саватер публикуваха в различни европейски издания своите виждания за бъдещето на обединена Европа (Вж. броеве 27 от 4 юли и 31/32 от 1 август т.г.).
Днес препечатваме от Die Zeit статията на Иван Кръстев, която немският вестник е публикувал на 16 август т.г. под наслов "Не и без моята Америка". Българската й редакция е дело на автора.
Готови сме да поместим и още български мнения в дебата - бъдещето на Европа е бъдеще и на България.
Култура