Процесът на века в Хага
На 27 май 1999 година Луис Арбор, главен прокурор на Хагския трибунал за престъпленията в бивша Югославия, официално повдигна обвинение срещу югославския президент Слободан Милошевич. Въпросният юридически церемониал беше в действителност един политически акт и точно като такъв следваше да бъде разбран. Два месеца НАТО вече бомбардираше държавата на обвиняемия и в списъка на набелязаните цели военните обекти вече по три пъти бяха отметнати, така че бомбардировачите все по-често се пренасочваха към граждански. Съответно нарастваше списъкът на така наречените "колатерални щети", тази знаменита фраза на годината. С тях нарастваше и напрежението между партньорите в Алианса, някои от които открито заплашваха с оттеглянето си от "кампанията", докато в същото време бомбардираният президент с нищо не сигнализираше някаква готовност да се подчини на волята на явлението "Междунaродна общност". Във възникналата ситуация политическото предназначение на повдигнатото обвинение бе извън всяко съмнение, колкото и госпожа Арбор след това да се постара да разчисти това подозрение. При това госпожата първо прескочи до Вашингтон, за да уговори с американския президент Клинтън обвинителния си акт, и едва два дни по-късно запозна световната общественост с обвинението на независимата уж съдебна институция на ООН. "От гледна точка на реалната политика обвинителният акт дойде точно навреме" - възтържествува германският всекидневник "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг", изразявайки задоволството си, че този акт на Трибунала ще сплоти Алианса и няма да позволи никакви съмнителни компромиси с агресора.
Милошевич бе обвинен в престъпления срещу човечеството, убийства и депортации в Косово. Конкретно ставаше дума за убийство в 340 случая и за прокуждането на 740 хиляди косовски албанци. С произнасянето на обвинителния акт Луис Арбор сдаде поста на приемничката си Карла дел Понте, която на свой ред обясни, че отделните пунктове на обвинението се основават на доказателствен материал за престъпления, събран от началото на текущата година, че разследванията продължават и че както отделните точки на обвинението, така и списъкът на обвиняемите още не са окончателни. Иначе казано, обвинението не се основаваше на изчерпателно предварително разследване на място и същинският доказателствен материал тепърва трябваше да бъде доставен. Казват, че в обичайната съдебна практика съдията в такъв случай изобщо не давал ход на делото и връщал обвинителния акт на прокурора, за да си допише домашното. "Процесът на века" обаче си има и по този въпрос свои особени норми и критерии. На тази неподготвеност вероятно се дължи и обстоятелството, че доказателствената работа на обвинението в хода на приключилата косовска фаза на процеса бе успех само за говорителите на екипа на госпожа Дел Понте. Друга процедурна особеност на "Процеса на века" бе, че цели две години и половина по-късно прокурорският екип ей така, "в движение", обогати обвинителния си акт с две нови обвинения за Хърватия и Босна, като във връзка с Босна срещу Милошевич бе повдигнато и обвинение в геноцид. (Геноцидът в Косово, за който по време на войната неуморно ни информираха медиите, остана очевидно без извършители.)
Срещу легитимността на Трибунала изобщо и особените му правни и процедурни норми има редица принципни възражения, ала те са колкото известни, толкова и безрезултатни, така че можем да ги оставим на експертите. Що се отнася обаче до изслушаните досега около 250 свидетели на обвинението, за тях и внимателният наблюдател може да си изгради компетентно мнение. В обвинителния акт срещу Милошевич човек в общи линии ще разпознае наратива за югославския разпад с неговите войни и актьори, както са ни го разказали медиите: Югославия е изкуствена държава, доминирана от сърбите, които, в плен на великосръбските си амбиции и предвождани от злосторник номер едно Слободан Милошевич, провеждат серия от агресии срещу свободолюбивите и устремили се към независимост словени, хървати и мюсюлмани. Обвинението в общи линии възпроизвежда основните ценностни характеристики в този наратив и разпределението на ролите в него. Нов Хитлер на Балканите, Милошевич в името на въпросните великосръбски амбиции организира концлагери и етнически чистки, на които едва НАТО успява да сложи край чрез "въздушни удари" в хода на тримесечната си "хуманитарна операция". В по-сдържан тон и с юридическа деловитост обвинителният акт по съдебен ред иска да потвърди именно този образ. Медиите, които го произведоха, приветстваха откриването на "Процеса на века" с гигантски интерес и мобилизираха за отразяването му огромен брой кореспонденти и коментатори. Днес в пустеещата зала пред "аквариума", в който близо втора година тече прокурорската половина на процеса, са насядали десетина-дванайсет журналисти за предимно екс-югославски медии. Дали този радикален отлив на интерес не се дължи на обстоятелството, че в хода на "процеса на века" - и то още в прокурорската му половина - започна да се гради една доста по-друга и при това доста комплексна истина за югославските войни, с която медиите не знаят как да се оправят, или пък изобщо не искат да знаят?
Става дума за истината, добиваща контурите си в хода на кръстосаните разпити, на които обвиняемият, съгласно процедурния регламент на трибунала, подлага свидетелите на обвинението, издирвайки противоречия и несъстоятелности в показанията им. Доста медии очевидно бяха неприятно изненадани от това обстоятелство и особено от правото на обвиняемия, който се защитава сам, да атакува със свои документи и аргументи показанията на свидетелите и да дискредитира кредибилитета им. "Злоупотреба със свободата на словото!" - възмути се берлинският вестник "Тагесшпигел" още на 20 февруари 2002 година, критикувайки съдиите, че предоставяли на обвиняемия прекалена свобода при кръстосания разпит.
Швейцарският "Базлер Цайтунг" изрази на 5 март недоволството си от "Милошевичевото сугестивно въпросничене", докато също швейцарският "Тагблат" на 5 май под заглавия "Пропаганда от Хага" нарече Милошевич "инквизитор", който само гледа да заплете в противоречия свидетелите на обвинението. "Обвиняем, обвинител и съдия в една персона" - възнегодува на 15 март виенският "Ди Пресе". Особено се отличи германският "Везер Курир" на 15 ноември 2002 година с коментар, озаглавен "Всяко съмнение - срещу обвиняемия!" Авторът Волфганг Холц изразява в текста си опасението, че както вървят нещата, осъждането на обвиняемия започва да става проблематично. Ето защо в случая с този военнопрестъпник, който злоупотребява с процеса за целите на пропагандата си и по този начин застрашава демократичния обрат в Югославия, трябва да се изостави принципът "in dubio pro reo" (всяко съмнение - в полза на обвиняемия). Като доказателство срещу този негодник трябва да бъде прието и съмнителното показание, пледира Волфганг Холц.
Главният проблем на обвинението са свидетелите му, за чието лошо качество прокурорският екип очевидно търси количествена компенсация. При откриването на процеса през февруари миналата година прокуратурата обеща да приключи с представянето на свидетелите си най-късно до септември същата година. 2002 година обаче изтече, преполови се и текущата, обвинението получи нови 100 работни дни за представянето на доказателствата си и човек трябва да е голям оптимист, ако очаква, че последният прокурорски свидетел ще се появи до края на годината. При това всекиму трябва да прави впечатление фактът, че въпреки непрекъснато обсъждания цайтнот, в който се намирал процесът, появата на съвършено нерелевантни за обвинението прокурорски свидетели става все по-често явление. Прокурорите като че ли наистина са се заловили за доказателствения метод, който нидерландският адвокат и бивш "приятел на съда" Михаил Владимиров образно нарече "на лов с картечница". И да отидат на халос повечето свидетелски куршуми от картечната лента, един все ще порази дивеча - пророкува известният адвокат, за да се дисквалифицира не само с това сравнение доста скандално за функцията си при Трибунала.1
Първият патрон в картечната лента беше Махмут Бакали, бивш председател на комунистическата партия на Косово, а по-късно съветник на АОК на преговорите в Рамбуйе. На 19 февруари 2002 година Бакали се провали в кръстосания разпит с показанията си за апартейда, който сръбските власти били въвели за албанците в Косово. Обвиняемият просто разполагаше с убедителни цифри и документи по въпроса, а социологът Бакали не можа да обясни, какво е апартейд и какво е било приложението му в Косово.
Повечето свидетели, жертви и очевидци, разказаха за убийства, грабежи и "етнически чистки", вършени от сърбо-югославската полиция и армия, както и от паравоенни формации. С оглед на несъмнените престъпления, извършени в Косово, озадачава обстоятелството, че голям брой от тъкмо тези свидетели се дискредитираха с твърдения, които просто няма как да бъдат верни. Едни отричат изобщо да са чували за някаква си АОК, което е невероятно, други отричат участието си в тази организация, докато в писмените си показания словоохотливо се хвалят с противното. Няколко примера за свидетели с невероятни показания: На 31 май 2002 година свидетелят Билал Авдию разказва за масова екзекуция в Рачак, в която по чудо оцелял, като се престорил на убит. След известно време дошли сръбски войници и с ножове започнали да вадят очите на някои убити, а на други да изрязват от гръдния кош сърцето. Всичко това свидетелят наблюдавал със собствените си очи. Седмица по-късно още двама свидетели, Джемал Бечири и Несред Шабани, разказаха същото. Труповете в село Рачак обаче са най-грижливо изследвани от три екипа патоанатоми, и подобни наранявания просто няма. Тогава човек се пита, доколко може да се вярва и на останалата част от показанията на тези свидетели, оцелели при масов разстрел (falsus in uno, falsus in omnibus). На 14 юни 2002 година прокурорът Дермот Грум представя свидетеля си Лажим Тачи, който също бил оцелял при масова екзекуция. Като доказателство Грум в съвсем сериозен тон показва на съда снимки на сакото, жилетката и ризата на свидетеля, всички с по три дупки от куршуми. След това свидетелят потвърди под клетва, че заедно с петдесетина души бил изправен за разстрел, че един полицай от 11 метра разстояние открил огън по тях с тежка картечница, че се престорил на убит и че когато всичко затихнало изпълзял изпод труповете и се прибрал вкъщи. Като си свалил сакото, изпод дрехите му паднали на пода три куршума. Те пробили сакото, жилетката и ризата му, но го оставили невредим. На въпроса на обвиняемия, как си обяснява това чудо, свидетелят отговори, че това било Божия воля, за да може той, Лажим Тачи, да разкаже на Трибунала за въпросното масово убийство. Други свидетели разказаха, как били бомбардирани от югославската авиация. С оглед на огромното въздушно надмощие на НАТО обаче не е излитал нито един самолет на югославската авиация, твърди самоуверено обвиняемият, защото това било факт, известен и на НАТО. В такъв случай други самолети са ви бомбардирали, заключава ехидно обвиняемият. Свидетелите обаче упорито твърдят, че разпознали самолетите като югославски по отличителните знаци на крилете им, а освен това самолетите на НАТО са ги закриляли, а не нападали. Неведнъж обаче обвиняемият може да докаже, че става дума за въздушно нападение, официално признато от НАТО като "колатерална щета". Особено драстичен е случаят с масовия гроб край затвора в Дубрава. През 1999 година френският патоанатом Ерик Бакар ексхумира 97 трупа, за които обвинението твърди, че това са албански затворници, избити през май 1999 година от охраната на затвора и от паравоенни части. Двама свидетели, Юсуф Красничи и Гани Бачай, потвърждават, че близо 150 затворници били избити. Факт е обаче също така, че по същото време самолети на НАТО на два пъти жестоко бомбардират затвора. Има десетки убити, включително и сред администрацията. Обвиняемият твърди, че всички жертви са загинали при бомбардировките, и се позовава на документи от официалното сръбско разследване, проведено на място. Свидетелите твърдят, че повечето жертви са застреляни от сърбите. В експертизата си обаче Бакар констатира, че много от ексхумираните жертви са загинали от експлозия. Дали от експлозия на бомби, пита обвиняемият. Може, отговаря експертът. А може ли от експлозия на ръчни гранати, пита покурорът. Може и от ръчни гранати, отговаря експертът. Чие дело са тогава труповете край Дубрава? На сърбите? На НАТО? На сърбите и на НАТО? По всяка вероятност последното, ала тогава човек се пита, кой кого трябва да съди.
Особено внимание заслужават показанията от 5 и 6 юни 2002 година на свидетеля Шукри Буя, днес бизнесмен в Косово. Комендант на АОК за региона Рачак, свидетелят потвърждава, че на 15 януари сръбските сили избиват в селото около 45 души, повечето от тях мирно население. Буя обаче потвърждава също така, че Рачак е бил база и дори главна квартира на АОК, където в очакването на сръбско нападение той разполага 47 свои партизани. Словоохотливо свидетелят разказва за тежкото въоръжение на хората си, включително зенитни картечници, гранатомети и тежкокалибрени минохвъргачки, и най-подробно описва кървавото сражение за Рачак, в което обаче не участва лично, защото иначе нямаше да е днес бизнесмен в Косово. При това Шукри Буя дава доста противоречиви данни за броя на загиналите партизани. С нескрито задоволство обвиняемият прочете официалния доклад на сръбската полиция за това сражение, който плътно се покрива с показанията на свидетеля. Само дето полицейският доклад говори за 60 убити "терористи" и твърди, че цивилни лица не са пострадали. Така или иначе, с показанията на Шукри Буя отнесе непоправими щети цялата могъща медийна картина за Рачак, която послужи като решаващ повод за военната намеса на НАТО.
Има естествено и редица убедителни свидетели с покъртителен разказ за лично изживяни или за наблюдавани престъпления. Неведнъж обаче в хода на кръстосания разпит изненадващо се оказва, че извършителите още под режима на Милошевич са арестувани и наказвани. Освен това не е достатъчно да се докаже, че сръбски полицаи, войници или въоръжени мародери са извършвали убийства, грабежи и други насилия. Обвинението трябва да докаже, че обвиняемият носи лична отговорност за тези престъпления, защото е давал разпоредби за извършването им или защото е знаел за тях, а не е взел мерки за предотвратяването им и за наказване на извършителите. Обвинението освен това иска да докаже съществуването на един "joint criminal enterprise", "колективно престъпно начинание", оглавявано от Милошевич, което е запланувало и провело всички тези войни, етнически чистки и други престъпления. Поради обстоятелство, че за въпросното престъпно начинание по понятни причини липсват документи, доказателство обвинението очакваше да добие чрез някой "инсайдер", сиреч човек от най-тясното обкръжение на Милошевич, който е бил посветен в престъпните му планове или поне като очевидец може да свидетелства за тях. Първият си инсайдер обвинението представя на 13 май 2002 година в лицето на "защитения свидетел" К3. Свидетелят живее с нова идентичност със семейството си в Италия, където според показанието си се препитавал като бизнесмен. Навремето Милошевич му възложил да преговаря с косовските албанци, та от поверителните си разговори с президента свидетелят можел да потвърди плановете му да изчисти Косово от албанците. К3 знаел, например, за мистериозния план "Подкова", с чието разгласяване навремето се орезили германският военен министър Рудолф Шарпинг, когато този план се оказа измишльотината на нечие балканско разузнаване. Разпознат още същия ден от белградските медии като известния политически играч и мошеник Ратомир Танич, осъждан за измама и изчезнал преди година от кафенетата, свидетелят продължава на следващия ден показанията си под истинското си име. В хода на кръстосания разпит се оказва, че Танич никога не е виждал отблизо Милошевич и че дори не знае местонахождението на канцеларията му. Една пикантна подробност от показанията му гласи, че британското разузнаване му заплатило в аванс приличен хонорар, за да напише книга за Косово, ала още не бил намерил време за нея. Вторият инсайдер на обвинението бе "защитеният свидетел" С001, който на 29 октомври 2002 година реши да дава показания под истинското си име Слободан Лазаревич. С нова идентичност свидетелят със семейството си живее в Англия, където според прокурора работил като началник охрана на някакво летище. Полковник от военното разузнаване КОС с над трийсетгодишен стаж в тази служба, Лазаревич щял да потвърди въз основа на поверителните си информации личната отговорност на Милошевич за прокуждането на хърватите от Краина и пълния му контрол върху така наречената Република Сръбска Краина, просъществувала до лятото на 1995 година. В хода на кръстосания разпит свидетелят обаче се заплете в смешни противоречия относно дейността си като полковник от контрашпионажа. Въз основа на тези противоречия обвиняемият твърди, че Лазаревич измислил цялата си биография. В действителност той бил само преводач от английски и задължнял покерджия, като студент в Сараево бил доносник на политическата полиция, а днес му плащало някакво чуждо разузнаване.
"Приятелят на съда" Тапушкович допълнително притесни инсайдера с някакви фотографии, на които Лазаревич е в униформа на британски офицер, в отговор на което свидетелят пък обясни, че му било хоби да колекционира всякакви униформи. След инсайдерите-менте се появи и един истински в лицето на генерал Александар Василиевич, дългогодишен шеф на военното разузнаване. На 18 февруари 2003 година генералът между другото потвърди, че Слободан Лазаревич никога не е бил в неговото ведомство.
Василиевич трябваше да засвидетелства, че Милошевич непосредствено контролирал полицията, че я фаворизирал за сметка на армията и че лично бил отговорен за въоръжаването на паравоенните групировки в Хърватия. В хода на кръстосания разпит обаче се оказа, че генералът се позовава на информация от втора и трета ръка или просто на съобщения в медиите. Същевременно по съществени точки на обвинението Василиевич в хода на кръстосания разпит смени фронта и започна да се държи като свидетел на защитата. Милошевич не бил организирал паравоенни групировки, защото с това се занимавали разни опозиционни партии, политически и идеологически противници на президента. Като свидетел на обвинението Василиевич потвърди също така наличието на многобройни устни и писмени наредби на президента, изискващи от армията и полицията строго да наказват всяко издевателство над цивилното население в Косово. Първия си истински инсайдер обвинението представи още на 27 юни 2002 година в лицето на генерал Радомир Маркович, бивш шеф на югославската Държавна сигурност (ДБ). Маркович бе докаран в Хага от затвора в Белград, където бе следствен във връзка с едно покушение срещу опозиционния политик Вук Дражкович. В затвора Маркович подписал някакъв протокол, в който казва, че на някакво съвещание Милошевич дал нареждане за заличаването на следите от престъпления в Косово и разпоредил труповете на убити албанци да бъдат препогребани в Сърбия. Пред Трибунала под клетва свидетелят обаче неприятно изненада прокурорите с твърдението си, че въпросният протокол бил манипулиран от следователите му в Белград. Никога Милошевич не бил давал подобни нареждания. Напротив, многократно издавал писмени и устни нареждания да не се допускат никакви издевателства над цивилното население в Косово и всеки провинил се войник или полицай да бъде съден. Според информация на Маркович, за всевъзможни провинения действително били изправени пред съд около 200 полицаи и 200 войници. Драстично, макар и без ефект върху процеса, бе едно друго твърдение на Маркович. В затвора в Белград неотдавна го посетили сегашният министър на вътрешните работи Душан Михайлович, шефът на полицията Горан Петрович и заместникът му Зоран Миятович. Тримата извели Маркович от затвора на някаква вечеря - нещо незаконно, защото като следствен Маркович е под надзора на правосъдието. На тази вечеря предложили на Маркович прекратяване на следствието и нов живот с нова идентичност в някоя западна държава заедно със семейството му. В замяна на това Маркович трябва да сведетелства срещу Милошевич в Хага. Обвиняемият се впусна да напомня на съда разни международни споразумения, забраняващи подобни методи, ала съдията Ричард Мей сложи край на надигналото се оживление със становището, че какво е ставало или не е ставало в Белград изобщо не интересува Трибунала. И на непосветения в юридическите тънкости наблюдател обаче стана ясно, как функционира подборът на свидетелите в комбинация с предоставяните от трибунала "защитни мерки": в замяна на готовността си да свидетелства за обвинението, въпросното лице придобива нова идентичност и имунитет за евентуално извършени престъпления.2 През януари тази година, половин година след провала си като свидетел на обвинението в Хага, Маркович бе осъден в Белград на 7 години затвор за съучастие в атентата срещу Вук Дражкович. И накрая да споменем последния засега истински инсайдер на обвинението: Зоран Лилич, президент на Югославия от 1993 до 1997 година, когато Милошевич е президент на Сърбия. Лилич дойде на 18 юни т.г. да разкаже за политическите манипулации на Милошевич и съпругата му Мира Маркович, в резултат на които Лилич след изтичането на президентския му мандат се озовал в глуха линия. По всички конкретни въпроси на обвинението обаче този най-тежкокалибрен прокурорски свидетел в двете си свидетелствания на 18 юни и на 9 юли радикално смени фронта и се впусна да разтоварва Милошевич от най-сериозните обвинения. Противно на обичайните твърдения, Милошевич като сръбски президент не е контролирал югославската армия. Главнокомандващ въоръжените сили си е бил югославският президент, а Милошевич е бил само член на Върховния съвет по отбраната, равнопоставен на останалите членове. Милошевич и неговата Социалистическа партия нито са организирали, нито са контролирали различните паравоенни групировки. С това са се занимавали изключително разни националистически и антикомунистически партии от опозицията. Милошевич нямал нищо общо с масовото убийство в Сребреница. Напротив, Лилич можел да потвърди, колко изненадан, потресен и възмутен от това убийство бил Милошевич, защото бил при него, когато дошла първата вест за въпросното злодейство. При това Лилич решително възрази на репликата на съдията Ричард Мей, че изразявал само своето мнение по въпроса. На 9 юли Лилич отново се появи пред Трибунала, за да може обвиняемият да изчерпа времето си за кръстосан разпит. Предната вечер бяха пристигнали от Белград важни поверителни документи, протоколи и транскрипти на телефонни разговори на Милошевич. Седмици преди това прокуратурата бе оповестила, че тези документи ще допринесат за решителен пробив на обвинението. В кръстосания си разпит Милошевич се впусна в дълги цитати от въпросните документи, потвърждавани от свидетеля като автентични. Тези потвърждения фактически се свеждаха до следното: Милошевич полага огромни усилия за реализиране на Дейтънското споразумение и изобщо няма под свой контрол ръководството на босненските сърби, действащи на своя глава и на своя отговорност. Противно на обичайното твърдение, Радован Караджич и останалото ръководство на босненските сърби в никакъв случай не са негови марионетки. Как обвинението ще се съвземе от инсайдерските си свидетели ще проличи до края на годината, след което пък също близо две години ще представя свидетелите си Слободан Милошевич.
Впечатлението, което един независим наблюдател придобива от досегашния ход на прокурорската половина на процеса, е в резюме следното: Прокурорският екип не успя, в косовския раздел на процеса, да приведе убедителни доказателства за обвинението си, че Милошевич в съучастие със сътрудниците си от споменатия joint criminal enterprise е конципирал и привел в изпълнение някакъв план за извършването на военни престъпления над цивилното население в Косово и за прокуждането на албанците от тази сръбска провинция. Не бяха представени убедителни доказателства и за обвинението, че Милошевич е подкрепял извършването на престъпления или ги е толерирал, защото е знаел за тях, а не е сторил необходимото за предотвратяването им и за наказване на виновниците. (Тук може би не е излишно да се напомни, че никой не оспорва военно-полицейската операция срещу терористичните и сепаратистки отряди на АОК като легитимен акт на югославското държавно ръководство начело с Милошевич.) Недоказани остават засега и обвиненията на прокурорския екип на Трибунала за запланувани от Милошевич и приведени от него в изпълнение аналогични престъпления по време на въоръжените стълкновения в Хърватия и в Босна. А що се отнася до обвинението в геноцид, Карла дел Понте ни обеща до октомври да представи неопровержими доказателства за съпричастието на Милошевич в масовото убийство в Сребреница през 1995 година. С оглед на досега изнесените показания обаче - и особено с оглед на най-сериозното проучване на казуса "Сребреница", извършено от нидерландския институт за военна документация NIOD - представянето на убедително доказателство за съпричастието на Милошевич в това престъпление би било истинска сензация.
Проблемите на Трибунала в процеса срещу Слободан Милошевич се дължат на свидетелите, с които обвинението срещу Милошевич иска да докаже истинността на един медиен образ за югославския конфликт, под чийто политически натиск бе роден и самият Трибунал. В условията на съдебното разледване обаче, при размяната на аргументи и контра-аргументи и при издирването на доказателства и факти по основните обвинения, този образ се разпада на конгломерат от риторически фрази и голословни твърдения.
Медиите-производители на въпросния образ очевидно нямат интерес към това развитие. Ето защо Трибуналът същевременно се оказа единственото място, където заинтересованият може да го проследи. Показателно е също така мълчанието на медиите за почти всяко от приведените в обзора ми наблюдения за провала на прокурорските свидетели. Тези наблюдения обаче се основават на конкретни показания и размяна на аргументи, съхранени в транскриптите и видеоархива на Трибунала. Човек по всяко време може да си ги свали от мрежата, за да им се полюбува. Как ще премине този трибунал в историята е още рано да се пророкува, ала с този архив заслугата му за историята е отсега несъмнена.

Жерминал Чивиков



пред края на прокурорската му половина


Благодарение на кореспонденциите от Хага на Жерминал Чивиков, вестник "Култура" следи процеса срещу Слободан Милошевич от самото му начало - от февруари 2002 г. Съдържaнието на публикуваната тук статия е залегнало в основата на двусерийния холандски телевизионен филм "Делото Милошевич. Бележки към един процес" (режисьор Йос де Пютер), който канал VPRO ще излъчи на 21 и 28 септември. Съществува добра вероятност да видим филма на тазгодишния фестивал "Златната ракла" в Пловдив.
К


























































































































































1 Злополучното си изявление Михаил Владимиров направи в интервю за вестник "Култура" , бр. 32/13.09.2002 г. Заради подобно преюдициращо изявление и в един нидерландски вестник Владимиров бе отстранен от тройката "приятели на съда".











































































































































































































































































































2 Особено драстичен бе случаят със защитения свидетел К2 на 10.01.2003 година. Още в началото на кръстосания разпит загадъчният 141-ви свидетел на обвинението призна в отговор на прекия въпрос на Милошевич, че е съучастник в убийството на Желко Разнятович-Аркан през януари 2000 година в Белград и че затова е получил статута на "защитен свидетел". Съдебните власти в Белград веднага поискаха да разпитат този свидетел, извънредно важен за неразяснената още афера около убийството на Аркан. Три месеца по-късно, на 3 март т.г. Трибуналът отговори, че К2 си остава "пожизнено защитен свидетел" и не може да бъде разпитван от друг съд.