Епитафия за Асен Игнатов

(1935 - 2003)

Слабо ти беше сърцето, Асене, открай време. Сърцето на дете. Все да се слиса от някакви баналности на битието, все да се възмути от други, докато могъщият ти мозък изброждаше дебрите на времето при Бердяев и Хайдегер. От тревога по несретите на близките ти хапчето ли забрави да си вземеш навреме в този зноен август, що ли?
Завиждах ти за детската ти радост при всяка добра вест за приятелите ти, при която забравяше своите тревоги около бедната Ингрид. Завиждах ти още за чудовищната памет, с която по всяко време като от мрежата си сваляше на масата каквито си поискаш кантианщини и ницшеанщини, завиждах ти за лекотата, с която на оглушителната си пишеща машина натракваше поредните си "Акценти", докато останалите си допивахме кафето, завиждах ти още за елегантната непринуденост, с която от немски преминаваше на руски или френски и си оклепваше редовно вратовръзката по кръчмите на Кьолн. Къде да те търся сега в тази жега, за да ми дообясниш непреходността на аза и пак да ме извозиш със заплатената зад гърба ми сметка, кога да ти доразкажа, че ако прашните улици на твоя Шумен се кръстосваха в Кьолн с русенските, то дефилетата на Хайдегер никога няма да се срещнат с подземните потоци на Целан? Тръгна да си събеседваш ти по никое време с твоя Бердяев в ония измерения, за които след тебе няма кой разумна дума вече да ни каже, лек ти път. Благодаря ти впрочем за нагледните лекции по човечност. Благодаря ти още за уроците по космополитизъм, за спечелените и изгубени басове, за упражненията по носталгия, за среднощните триалози с Маги Хачикян и за трансценденталната ти утеха за мене, безбожника, която вече съм си сложил в раничката. Прощавай, приятелю.

Хага, 15 август 2003 г.


Жерминал Чивиков