Венеция 2003 -
надежди и разочарования
60-то издание на Венецианския кинофестивал (27 август - 6 септември) ще се запомни с поразителната си програмна неорганизираност, набила се в очи от самото начало. Конкурсни филми, започващи в полунощ, други - сутрин, паралелно с пресконференциите. Ако искаш да отидеш на повторните прожекции на същите заглавия, те са след два дни, но там предимство има публиката, така че често си навън и ръмжиш като лъв. Журналистите веднага гракнаха, но проблемът беше разрешен частично - допълнителните прожекции бяха в малки зали и в още по-неподходящи часове. Каталогът, който всекидневно прелистваш за справка, се оказа пълен с фактологически грешки, а графичното му оформление е изтезание за окото.
И така, трябваше да се избира от 143 заглавия, от които 86 дългометражни, 57 средно и късометражни в четири секции. Основният конкурс е от 20 филма и тази година без Латинска Америка. Паралелната състезателна програма "Срещу течението" е от 17 творби и в нея преобладават автори с втори и трети филми. И в двата конкурса имаше само по един дебют.
Като директор на Берлинале, Морис де Хаделн беше постоянно упрекван, че не взема италиански филми. Сякаш за да компенсира пропуска си, настоящият директор на Мострата включи тази година 15 италиански заглавия и даде единия от "Златните лъвове" за кариера на продуцента Дино де Лаурентис, който хапливо изкоментира: "Трябваше да дойде един швейцарец, за да ми даде във Венеция "Златен лъв" след толкова награди, които имам в Америка, между които и "Оскар". Джина Лолобриджида остана до края разярена на де Хаделн, че вместо да получи това отличие и тя, а не египтянинът Омар Шериф, трябваше да се задоволи само с присъствието на нейните съвсем не лоши скулптури в централното фоайе на престижния хотел "Екселсиор", място за всекидневните светски срещи между журналисти и автори на филми.
Въпреки старанието на директора и не по негова вина, Италия пропусна непростимо шанса си. Основателните надежди на всички за "Златен лъв" бяха за "Добър ден, нощ" на Марко Белокио. Авторът взема заглавието на едноименното стихотворение на Емили Дикинсън, за да разкаже за убийството на лидера на христиандемократите Алдо Моро преди 25 години чрез смутения и объркан поглед на една от участничките в него, членка на Червените бригади (Мая Санса). Гледната точка е отвътре - от къщата, в която той престоява 55 дни. Белокио наблюдава безпристрастно отношенията между затворника и неговите пазачи-убийци, техните съмнения и страхове, породени от уроците по хуманност и достойнство, дадени им от "обвиняемия". Истинските затворници в собственото си политическо тесногръдие и в бърлогата-апартамент се оказват убийците, докато във фантазията на момичето Моро успява да се измъкне от скривалището си благодарения на нея. Действията на Червените бригади са оприличени с тези на фашистите чрез умел монтаж на хроники от Втората световна война и кадри от "Пайза" на Роселини.
Методите, независимо от изминалите години, не са променени. Гледната точка на Белокио за случая "Моро" е обогатена с документални кадри отпреди 25 години и тв-репортажи. Впечатлява широката музикална култура на режисьора, включил от класически (Верди, Шуберт, Вагнер) до съвременни ("Пинк Флойд") произведения. Зад този изпипан и затрогващ филм застанаха и критиците, и младата публика - рядко срещано единодушие. Журито (с председател Марио Моничели и член актьора Стефано Акорси), вместо да подкрепи сънародника си и да убеди останалите си колеги в качествата на "Добър ден, нощ", предпочете да унижи екипа с второстепенната награда "За личен принос с особено значение на сценариста Белокио". Истинското признание дойде от трите журита на младежки организации, избрали го за най-добър филм. Може би най-голямото удовлетворение за Белокио е писмото от сина на Алдо Моро, в което изцяло се одобряват качествата на филма и се признава неговото право да даде своя версия на фактите, отдалечавайки се от тях. Режисьорът поведе актьорите си на премиерата в Рим и неговото отсъствие на закриването на фестивала стана повод за полемики.
Спор сред историци и свидетели предизвика и другият италиански конкурсен филм - "Държавни тайни" на Паоло Бенвенути. Той връща към случая на 1 май 1947, когато в Сицилия са убити 11 и ранени 57 души. Оспорва се тезата за виновността на бандита Салваторе Джулиано. Хипотезата е заговор между американските секретни служби, десницата, христиандемократите и Ватикана, уплашени от евентуалното вземане на властта от комунистите в Сицилия. За разлика от Белокио, тук авторите се придържат повече към фактите, което утежнява разказа.
Историята е в основата и на "Хвърчилото" (Франция - Ливан) - конфликтите на ливанско-израелската граница по време на гражданската война. Режисьорката Ранда Сабаг разказва личната драма на 15-годишната героиня, насила обещана за съпруга на братовчед си, живеещ отвъд границата. Освен че пряко преминава ничията земя, охранявана и от двете държави, тя преминава и от детството към зрелостта. Добре заснет, с вмъкнати комични ситуации, за да се облекчи ужасът от войната, филмът е все пак прекалено дидактичен и хвърчилото като символ на невинността не е убедително, за да му се присъди Специалната награда - второто по значение отличие.
Затова пък хвърчиш от удоволствие при гледането на "Затойчи" на Такеши Китано, неговият първи исторически филм. Слепецът Затойчи (самият Китано), митичен герой за японската култура, за когото е правен тв-сериал, се препитава от масажи и хазарт. Освен това е и ловък самурай. Привидно филм на сабята, "Затойчи" се задява със схемите на самурайските филми. Безспорно най-забавното изобретение на Китано, където се преплитат епично, комично и мюзикъл. Взел за отправна точка историята, той навлиза в света на сънищата и лудостта. Гениална е финалната сцена с танца тип тап като химн на победата. Китано е верен на своя стил - внимание към хроматичните контрасти, вещите, костюмите, пространствата. На "Затойчи" най му прилягаше наградата за режисура, която и получи.
Заслужено купата "Волпи" за най-добра мъжка роля беше дадена на Шон Пен в иначе слабия и единствен американски конкурсен филм "21 грама". След "Аморес перес" той прави още един хорален филм. Преплитат се съдбите на три семейства - бивш затворник прегазва с кола баща с двете му дъщери; овдовялата съпруга (Наоми Уотс) от мъка се завръща към дрогата, докато не срещне мъжа (Шон Пен), в чиято гръд бие присаденото сърце на загиналия й съпруг. Филмът се разхожда свободно из пространството - връща се назад или отива напред във времето, слива реалност с фантазии като тази, че 21 грама губим при последния си дъх. Съсредоточен прекалено в структурата, режисьорът изгубва истинските драми на героите.
Те са в центъра на вниманието на Маргарете фон Трота. Нейният филм "Розенщрасе" се върти около фактите на едноименната берлинска улица, когато по време на нацизма през 1943 стотици еврейки се обявяват против депортирането на мъжете си и ги спасяват. Дъщерята на една от жените се връща от Ню Йорк в Берлин, за да разбере драмата на майка си. Първоначалното й любопитство прераства в цялостно емоционално въвличане в историята. Изпълнението на Катя Риеман е толкова правдоподобно, че журито не се поколеба да й присъди купата "Волпи" за най-добра женска роля. Не липсват обаче риторични моменти в съвременния пласт на филма, което е слабата му страна. Миналото доминира и покорява, то звучи по-вярно и исторически, и режисьорски.
Руският актьор Андрей Звягинцев покори и изненада всички с дебюта си "Завръщане". Спорът около него започна в печата още преди Мострата, когато де Хаделн "открадна" руския филм, предвиден за фестивала в Локарно, състоял се две седмици преди нея. След години баща се завръща неочаквано при двамата си синове, които нямат никакъв спомен за него. Момчетата се съгласяват да пътуват с непознатия към далечен остров, за да се опознаят взаимно. Те непрекъснато се питат дали наистина им е баща и къде е бил през всичкото това време. Филмът не дава отговори, а се съсредоточава върху приближаването и отдалечаването, привличането и отблъскването на тримата в продължение на седмица. Бащата непрестанно им дава уроци по възмъжаване, които те възприемат по своему - единият ги приема безпрекословно, другият се опъва. Стилистично филмът е брилянтно изпипан - появилият се изневиделица като от водата баща завършва живота си пак там - потъва в езерото. Островът като място на действието едновременно затваря героите, но и ги отваря един към друг. Кадрите са композиционно премислени, атмосфера, цветове, паузи се сливат в тишината на пейзажа. Не липсват метафорични и религиозни препратки. Освен "Златен лъв", "Завръщане" взе и "Лъв на бъдещето" - награда за дебют, за която има заслуга и нашият киновед Стефан Китанов като член на журито на тази премия. Нюхът на де Хаделн този път не го подведе.
С проблемите на една от бившите съветски републики се занимава и "Водка Лемън" на иранския кюрд Хинер Салем, победител в паралелния конкурс "Срещу течението" с наградата "Св. Марко". В затънтено кюрдско селце на обеднялата материално и духовно след краха на комунизма Армения вдовец се опитва да свърже двата края с мизерната си пенсия, продавайки мебели и лични вещи. При всекидневните си пътувания до гробището се запознава с млада вдовица - продавачка на водка Лемън, чиято дъщеря проституира в града, за да прехранва себе си и майка си. За да преживеят бедността, героите се отдават на алкохола. Въпреки сломеността си, арменските кюрди имат все още енергия, фантазия и виталност да се борят, спомняйки си и със съжаление добрите съветски времена, когато "имахме всичко, но не и свобода". Филмът изобилства от комични и изобретателни сцени, с които спечели публиката.
Любопитно е да се знае, че освен "Златен", на Мострата има и "Кален лъв", даден от критици и зрители на най-слаба творба. От конкурсните последните места си поделиха "Imagining Argentina" на Кристофър Хамптън (Аржентина - Испания - Великобритания) и "Twentynine palms" на Бруно Дюмон (Франция - Германия).
В първия журналистка (Ема Томсън), критикуваща правителството, е отвлечена по време на аржентинския терор през 80-те. Съпругът й (Антонио Бандерас), директор на малък театър в Буенос Айрес, тръгва да я търси. Организира в дома си спиритични срещи със семейства на изчезналите, осланяйки се на чудотворните си сили. Тотално освиркан, филмът е подигравка с паметта на загиналите. Бандерас е изключително смешен и неправдоподобен. Явно си беше дал сметка за безпомощността на филма и в последния момент измисли извинение, за да не дойде на фестивала. Затова пък Дюмон пристигна с актьора си, за да обясни на всички как не разбират от кино. В неговия филм фоторепортер и приятелката му търсят места за снимки из калифорнийската пустиня. Те имат проблеми в словесното общуване (той говори на английски, тя на френски) и поради това се отдават на безмълвни сексуални контакти сред необятната пустиня. Голяма част от публиката не издържа на развихрения секс и на животинския му звуков съпровод и напусна залата. На очевидното разминаване между посланията на филма и зрителското им възприятие, както и на очевадната тематична и стилистична прилика с "Червената пустиня" и "Забриски пойнт" режисьорът отказа да прави какъвто и да било коментар и отрече да познава филмите на Антониони. Между най-силните и най-слабите имаше и "забравени" от журито филми, привлекли обаче общото внимание. За пореден път "младежът" на 95 години, португалецът Маноел де Оливейра, безспорен ветеран на Венеция, доказва свежестта на сетивата си чрез "Говорящ филм". Преподавателка по история пътува с параход през Средиземно море до Индия с малката си дъщеря, на която разказва историята и културата на страните, през които минават и се спират да посещават забележителностите. На кораба са и три преуспели в професията, но не и в личния си живот елегантни дами - французойката Катрин Деньов, италианката Стефания Сандрели и гъркинята Ирене Папас. Заедно с капитана, американеца Джон Малкович, те също много говорят (всеки на своя език, разбираем от останалите) за себе си, за западането на цивилизациите и за бъдещето на Европа. Векове история са пометени от съвременния тероризъм чрез избухналата на кораба бомба. Чрез връщането в миналото мъдрецът Оливейра покорява с яснотата на мисълта си за нестабилността на настоящето.
То е несигурно и за героите на тайванския филм "Good bye, dragon inn" на Цай Мин Лиан. За да се приюти от проливния дъжд, японско момче влиза в закриващ се киносалон, където прожектират за последен път тайванския колос от 60-те "Dragon inn". В тъмнината на полупразната зала започват да му се привиждат героите от филма. Вече остарели и забравени от всички, старите актьори плачат над самотата си и залеза на киното. Реалност и фантазия се смесват. В този статичен и почти безмълвен филм играят светлините и сенките, шумът на дъжда, погледите, скърцащите врати и столове. Той беше забелязан от международната асоциация на кинокритиците, която му даде наградата на ФИПРЕССИ с мотивацията, че е "забележителен филм за изчезващия вече по света начин да се ходи на кино."
Сред светския живот, с който традиционно е пълен фестивалът, заслужава да се отбележи личното присъствие за пръв път на Уди Алън. С неговия филм "Всичко останало" Мострата бе открита. Възрастен и невротичен сценарист и писател се сприятелява с по-младия си колега, на когото отваря очите за начините на действие на нюйоркските интелектуалци. Двама евреи, по-младият от които е алтер его на по-големия, въпреки че Алън отрече приликата със себе си отпреди 30 години. Присъстват всички компоненти на киното му - ирония, жени, психоаналитици, джаз, професионалната и лична криза на твореца, Ню Йорк... Изобилие от брилянтни реплики, които в момента те карат да се превиваш от смях, но после бързо забравяш.
Не ти остават в съзнанието и редица заглавия, разпиляни из различните секции. Многотията притъпява възприятието, но обещаното по-високо качество в сравнение с миналогодишното, така и не се видя. Най-вече се запомнят неоценените филми. Например "Добър ден, нощ" на Белокио, чиято "забрава" получи солидарността на произвелата го РАИ, официално съобщила ден след закриването на Мострата, че догодина няма да изпраща свои филми на Венеция. Как ли ще действа потвърденият вече директор Морис де Хаделн в този италиански пейзаж?

Венеция, специално за "Култура"

Соня Александрова



Наградите

Златен лъв - Завръщане, реж. Андрей Звягинцев, Русия
Златен лъв за цялостно творчество: Дино де Лаурентис и Омар Шериф
Специална награда на журито - Хвърчилото, реж. Ранда Сабаг, Франция - Ливан
Награда за режисура - Такеши Китано за "Затойчи", Япония Награда за женска роля - Катя Риеман в "Розенщрасе", Германия, реж. Маргарете фон Трота Награда за мъжка роля - Шон Пен в "21 грама", САЩ, реж. Алехандро Гонзалес Инариту Наградата на ФИПРЕССИ - Good bye, dragon inn, Тайван, реж. Цай Мин Лиан