Взаимното четене
на уродливата виталност
Колко лесно се свиква с хубавото! Август в Смолян - дори само това да беше, сигурен съм, че преживелите тазгодишните жеги в София ще ми завидят. Особено като разберат, че работата ти е била свързана с многочасови престои в приятно хладния салон на театъра, със срещи с млади театрали от различни страни, с участието в работата върху текста на познат или съвсем непознат ти драматург... Ето такива екстри предлагат ежегодните издания на "Балканите четат..." и не мога да скрия, че отсега ми се иска и през следващите августи да бъда в Смолян...

Проектът

Проектът на Фондация "Сцена Балкани" с интригуващото название "Балканите четат..." е петгодишен. Като всеки стойностен и обществено важен проект той може да се опише с простички думи. Целта му е да се създаде възможност за преодоляване на взаимното ни непознаване, на взаимната ни нечуваемост на Балканите. Живеещи един до друг, край едни планини, обитаващи поречията на едни реки, намиращи се фактически под едно небе, ние не се познаваме. Отваряме широко вратите си за по-далечни култури, но някак лекомислено и дори понякога високомерно продължаваме да държим комшулуците си затворени. Колко имена от съвременния гръцки театър - драматурзи, актьори, режисьори - можем да изброим? А от сръбския? От турския? А това не е открай време, защото е имало години, когато белградски, загребски и други актьори са гастролирали в постановки на Народния театър, обменяли са се творчески екипи. Било е преди не повече от 100 години... И въпросът не е само да обогатим познанията си, а да обогатим с тези познания и театрите си. Защото не малко проблеми на Балканите - социални и творчески - са по-скоро общи, отколкото различни. И тук не става дума да преодоляваме затвореността си, като се капсулираме в по-обширните граници на целите Балкани и пренебрегнем разтварянето си и към други култури на Европа и света. Просто, поне в културата, е възможно и едното, и другото.
Практически осъществяването на проекта изглежда така. След целогодишната работа по организирането му, се провежда десетдневен режисьорски уъркшоп в Родопския драматичен театър. Всяка година се работи върху съвременна пиеса от балканските страни-участнички. Канят се четирима млади режисьори от различни държави (досега участниците са били от Сърбия и Черна гора, Турция, Гърция и Македония), изпраща им се определената предварително пиеса, и се уточнява кой върху каква част от нея ще работи. Привличат се добри актьори, та продължаващите само десет дни репетиции да могат да бъдат оптимално използвани. Процесът се ръководи от проф. Крикор Азарян и приключва с показване на направеното.
Целите са няколко.
Да се популяризират представителни творби на съвременната балканска драматургия и те и други творби от съответния автор или страна да станат част от творческите планове на участниците в уъркшопа. Така да се извървят поне няколко крачки към взаимното ни опознаване. Тази може би главна цел в началото ми изглеждаше донякъде утопична, но животът ме опроверга, защото след първото издание на проекта - "Балканите четат Радичков", което беше през август 2002 година, а драматургът: Йордан Радичков (вж. "Балканите пътуват из "Лазарица"", "Култура", бр. 32 от 13 септември 2002 г.), един от участниците му поставя във Варна "Януари" (режисьор Андраш Урбан, премиера - 18 септември), на друг (Томас Велисарис) му предстои да постави цялата "Лазарица" в Гърция, трети - турският режисьор Онур Байрактар - работи в Пловдив... Създадената малка, но творчески продуктивна общност от млади режисьори сама по себе си вече е успех. А през годините броят на тези режисьори ще нараства, те ще се опознават, ще знаят повече отпреди един за друг, за театралните си предпочитания, за театралните търсения в различните балкански страни. Ще научават все повече какво обединява и какво различава живеещите на Балканите, ще разбират все повече, че заедно, изпълнени с респект към различността, ще сме по-силни пред предизвикателствата на времето.
Възможността пред младите режисьори да работят десет дена с режисьор от ранга на Крикор Азарян очертава и педагогическите цели на уъркшопа. Създаването на спектакъл, който да се разпространява по-късно, не е главна цел на проекта, а желан "страничен ефект". Уъркшопът може да изпълни целите си и без спектакълът да е станал цялостен, достоен да се показва пред публиката. Но стана така, че и тази година, както и миналата, резултатът беше добър и публичността му беше повече от оправдана.

Пиесата

Тази година беше решено форумът да се проведе върху сръбска пиеса. Очевидно е, че изборът на конкретна пиеса или друг текст за театър е много важен. Заглавието беше подсказано от Йован Чирилов - име-легенда в сръбския и европейския театър, дългогодишен и настоящ селекционер на БИТЕФ, изключително престижния международен театрален фестивал в Белград. Името на младия сръбски режисьор и драматург Ягош Маркович (1966), за когото Йован Чирилов пише, че е "единственият сръбски театрален вундеркинд", едва ли е говорило нещо на повечето участници в уъркшопа, но още отсега е ясно, че поне тези двайсетина души, които десет дена работиха върху пиесата му "Телефонна кабина" (2002), ще го запомнят.
Пиесата е майсторски колаж от телефонни "монолози". Една потрошена телефонна кабина сред някаква пустош в Белград е мястото, което като изповедалня приема думите на персонажите. Те не се познават (с изключение на една двойка), свързва ги само това, че са заедно в нарастващия студ, че са пътници дори и в прекия смисъл на думата, че са затънали в неустроеност и неразбирателство, че искат невъзможното и до един не могат да извличат никакви поуки от случващото им се. Балканска пиеса... И за да е всичко още по-абсурдно, между отделните действия минават по 20-30 години. Разговорите по телефона са почти същите, само студът, гладът, неразрешимостта, отчаянието са нараснали.
(Още при анализа на пиесата възникнаха дискусии. Ако ги поляризираме, могат да се сведат до следното. Това е уродлив свят на хора, слепи и глухи за живота, който живеят. Минават 90 години от първата сцена, а те си дуднат едни и същи празни глупости, отдават се на параноите си, робуват на страховете си. Случват им се какви ли не премеждия, от които едни скандинавци биха изпаднали в самоубийствена меланхолия, но тук, на Балканите, сякаш няма дори съзнание за случващото се. То е някак умъртвено, не работещо, излишно... Това е свят на хора без култивирани задръжки, чията спонтанност най-често води към насилие. Другата интерпретативна крайност може да се формулира по познатия, и твърде самовлюбен балкански начин: може да сме всякакви, но пък какви сме чаровници, какви се непредсказуеми, какви сме дръзки пред лицето на смазващата ни съдба. Каква невероятна виталност има в нас. Как самоотвержено живеем в условията на потребност от несекващ героизъм.)
Персонажите - в адаптирания за уъркшопа вариант - са осем. Мъж и жена, които непрекъснато са пред развод; една апокалиптичка, чието битие се определя само от две неща: запасяване за предстоящата война и сериала "Касандра" (почти всички персонажи наострят уши, когато чуят, че става дума за "Касандра"); един неуверен в себе си Бранко, който иска да смени пола си и го прави, но не става по-щастлив; една жена, която все подава документи за виза, а не може да се прибере в провинциалния си дом; бизнесмен, който до водевилност е предан на родовите традиции и не смее да се ожени без благословията на майка си, и който не може да постигне мечтата си - да има достоен (за кого?) наследник; един артист и певец на шансони, който е убеден до екстаз, че на Балканите им трябва Зоро, и прави необходимото за неговата победа: непрекъснато пристига и заминава за фронта, непрекъснато търпи осакатявания (шрапнел поразява крака му, следващата война отнема ръката му), които посреща с омаловажаващото: "Бе нищо ми няма! Няма значение, не е важно..." Осмият е Поетът. Тук споровете бяха най-продължителни. Дали този персонаж измива срама от челото на останалите, или е един от тях, дали стиховете му са оправданието, или обвинението на тези хора. Или - обикновено е най-мъдро - и едното, и другото.
Този атомизиран, разпокъсан свят е обединен от някаква уродлива виталност. Приближаването към нея, вглеждането с болка и разбиране, но и без илюзии, аналитично - ето каква беше сложната задача на екипа, работил и осъществил "Телефонна кабина".

Спектакълът

И така, отново в гостоприемния Смолян от 20 до 30 август т. г. Балканите четоха Ягош Маркович. Като методика на работата всичко беше по-различно от миналата година. Тогава всеки от младите режисьори постави на отделна сцена един от сезоните на "Лазарица" и след това за няколко репетиции под ръководството на Крикор Азарян те бяха сглобени в един спектакъл. Тогава ясно проличаха различните театрални пристрастия на режисьорите. Сега пиесата не допускаше подобно лесно разделяне на части и затова се реши всеки от гостите да работи 2-3 дена на маса с двама от персонажите, а след това - вече на сцената - заедно да сглобяват спектакъла. Така че в крайния продукт трудно се разчитат приносите на един или друг от режисьорите, но пък така се стигна до приемливата цялост на "Телефонна кабина". Този начин на работа съдържа в себе си възможности за кризисни моменти и без тях не се мина. Авторитетът и опитът на Крикор Азарян и на Стефан Янков (управител на Фондация "Сцена Балкани") помогнаха да се преодолеят тези естествени кризи. И резултатът е налице.
Клаустрофобичното пространство на телефонната кабина побра много от драмите на Балканите, много от магнетизма и проклятията по тези земи. Затиснатата от снеговете и воя на скитащите кучета кабина се превърна в последно убежище на хора, които искат да бъдат чути, разбрани, обикнати, но не знаят как да го постигнат. Слепотата им е някак изначална, почти антична, но - все пак сме 2003 година - постановката ни позволява и да се посмеем, вглеждайки се в живота им. Именно в това е шансът ни да надмогваме съдбата, да я приемем като нещо все пак зависещо и от самите нас, от постъпките, решенията, изборите ни. Така творческият екип на спектакъла успя да намери може би най-точната линия на четене на пиесата. Така в изобразения свят не присъстваше само обречеността, но се разкриваше и потенциалът на промените. Белградската мадона въпреки всичко, въпреки всичко непрекъснато ражда. И последните й думи са "Обичам те".
"Който чул, чул, кой не чул, майната му!"

Взаимното четене трябва да продължи. Това е една от вярно намерените пътеки към опознаването на творческите възможности на съвременните балкански театрални култури. Този проект трябва да бъде подкрепян. Двете му издания ме убеждават в това. Догодина ще се работи върху гръцка пиеса. Може би Рицос, може би друг. Как да не поиска човек да бъде през август 2004 година в Смолян. Та там стават интересни събития.

Никола Вандов



Фондация "Сцена Балкани", Родопският драматичен театър и Община Смолян Балканите четат Ягош Маркович
с пиесата
Телефонна кабина
(превод от сръбски Блажо Николич)
Автор на проекта и художествен ръководител проф. Крикор Азарян
Консултант Йован Чирилов
Постановъчен екип:
Ксения Кърнайски (1977, Сърбия и Черна гора)
Деан Дамяновски (1978, Македония)
Томас Велисарис (1977, Гърция)
Искандер Алтън (1964, Турция)

Сценография
Вечеслав Парапанов
Костюми
Марина Янева
Музикална картина Момчил Георгиев
Участват
Мариан Бачев, Анастасия Ингилизова, Емилия Ованесян, Георги Къркеланов, Деян Донков, Камен Донев, Кристина Янева и Илия Добрев.
Премиера в Смолян - 30 август 2003 г.
Генерални спонсори на уъркшопа са Стийл Нева Консорциум и Промет Стийл АД.
Проектът се осъществи и с помощта на Pro Helvetia - Швейцарската културна програма в България, Булбанк, Аllianz, Национален център за театър.