Триумф на волята над съвестта
Лени Рифенщал почина на 8 септември 2003, на 101-годишна възраст, в къщата си на брега на Щарнбергското езеро. В паметта на човечеството тя ще остане повече монумент на ината и неразбирането, отколкото на изпреварилата времето си филмова естетика, която разработва през 20-те и 30-те години на ХХ век. Тя до последно отричаше да е допринесла по какъвто и да било начин за злините в Третия райх с пропагандните филми за партийните конгреси на нацистите, заснети по тяхна поръчка ("Победа на вярата", 1935 г., "Триумф на волята", 1935 г. и "Олимпиада или Празник на народите, празник на красотата", 1938 г.). За Лени Рифенщал това бяха произведения на автономното изкуство, за които по времето на националсоциализма просто е имало подходящи условия за производство. Не я разколебаваше дори забележката, че мимансът за филма "Долина" (1940-1944 г.) е можел да бъде събран едва чрез принудителните мерки на режима. Тя виждаше себе си като роб на чистата - разбирана най-вече физически - красота, като мъченица на едно изкуство, което можеше да се създаде само с мъчителен труд и безусловна отдаденост. Никога не се умори да твърди, че работи на монтажната маса до пълно физическо изтощение, равносилно на върховните постижения в спорта, на тези в армията, на тези на черните африкански номади, които прославяше във фотографията си.
Триумфът на волята беше и неин личен. Тя триумфираше над коварството на материала, на техниката, над собствените си чувства, но най-вече над действителността на историята и настоящето. Накрая тя триумфираше дори над следващите поколения, в които я изстреля напредналата й възраст, но на които тя не позволи да я принудят да отстъпи, камо ли да признае някаква своя вина и участие. Когато я възхваляваха - а с отдалечаването във времето на 1945 г. и с осмислянето на пионерското й дело в киноестетиката, похвалите се увеличаваха - тя позволяваше да я хвалят, но наистина само да я хвалят; за нея бяха неразбираеми дори най-леката двусмисленост, най-плахата резервираност, всеки морален жест на съмнение.
Тя самата виждаше себе си като монумент, издялан от травертин, който нацистките архитекти толкова обичаха - издигнала се над времето, вечно актуална, класическа и модерна едновременно. Волята спечели триумф и над съвестта й. Дори не е сигурно дали тя познаваше категорията съвест или дали я приемаше, защото за нея изкуството беше напълно над морала, дори над историята. В това естествено е и причината за нетрепващата и от най-малко колебание лекота, с която нацистите я изкушиха. Тя се потопи, не, тя се разтопи пред факлите, парадите, култа към тялото на новото време. Тя стана жертва на чистата естетика.
Няма смисъл днес да продължаваме да съдим и спорим за това. Някога Маргарете Мичерлих свърза "неспособността да тъгуваш" най-вече с Лени Рифенщал. Но това не беше неспособност, защото в живота и творчеството й тъгата не съществуваше. Филмите й, фотографиите й на арийски и черни господстващи раси, на животните в подводния свят, които тя откри през последните си години, възхваляват красотата, присъствието, безучастно струящата жизненост. Тя се поддаде на властта не от властолюбие, а заради удоволствието, което изпитва творецът от материала на властта. Само че и тази безусловна отдаденост не е нещо ново, тя просто е предмодерна по особен начин. Хендел, придворният композитор на британската корона, не се е поколебал да прослави с триумфален марш Касапина от Кълодън - както дори съвременниците му са наричали лорд Къмбърланд след бруталната му победа над шотландците - и после лично да включи този марш в ораторията "Юда Макавей". По-късно ангелската мелодия се обезсмърти в църковния псалм за дъщерите на Цион и без съмнение същото ще стане и с творчеството на Рифенщал. Дори вече е станало. Защото макар филмите й да не са показвани или да са прожектирани с педагогически наставления пред ограничена публика, със своята снимачна и монтажна техника - и дори чрез откровени заигравания и цитати от тях - те отдавна са се превърнали в общо кинематографично благо.
Когато при Хичкок или при други майстори на бързия монтаж, образите се подреждат в такта на секундата, когато не се разказва, а сънищата и динамиката се внушават с разнороден материал, когато човекът е разпарчатосан от камерата и отново сглобен на монтажната маса, тогава винаги отеква виртуозната мелодия на Лени Рифенщал - а не само тази на Айзенщайн, когото по съображения за политическа коректност предпочитат да споменават в тази връзка историците на киното. Можем да въртим и сучем колкото си искаме, но Лени Рифенщал също влиза в буквара на историята на киното. Колкото и дръзко вероятно да е твърдението, че точно на твореца, спечелил от "Третия райх", се дължат едни от най-знаменитите приноси на германците към световното кино.
Опазил ни Господ да си вадим заключения от това. Била е велика и нещастна случайност, че филмовата естетика на 20-те години, която е свързала "новата предметност" на динамиката на големия град с екстаза на експресионизма, е намерила най-големия си гений в творец, сляп за морално-обществената посредническа роля на изкуството. Други не са били слепи. Ерих фон Щрохайм и Фриц Ланг, които също са разполагали с инструментариум и със средствата за пропаганда на тоталитаризма, доброволно или не, са поели по пътя на изгнанието към Холивуд. Затова не е вярно, че в самата естетика вече се е съдържало фашисткото, както не е и вярно, че във филмовия език на Айзенщайн се е провиждал болшевизмът или кулашките погроми, или пък че те са били пропагандирани чрез него. Това е бил езикът на едно време, което също се е стремяло към фюрерски култ и към триумф на волята над съвестта; не навсякъде обаче. Езикът не е бил фашистки, фашизмът го е избрал, за да предяви претенцията си към модерната епоха.
Така или иначе, филмите на Лени Рифенщал не са невинни и не бива да се гледат с невинни очи; но това не се дължи на речника й, а на предметите, за които говори, на култа към тялото, към силата, към здравето и към липсата на съчувствие. Апологията на дарвинизма е онова, което лъха от всичките й творби.
Трябва да приемем, че изкуството може да се използва и за антихуманни послания. Че красотата непременно се стреми към доброто, е ограничено суеверие, което Лени Рифенщал разби; но не с ярка злоба, а следвайки един забележително безчувствен, несъзнателен вътрешен закон. Именно безчувствеността и неосъзнатостта в крайна сметка са най-отблъскващото във великото дело на тази недостижима жена.

в. Ди цайт, бр. 38
от 11 септември 2003


Йенс Йесен
От немски Ирина Илиева