За фестивалите, нещатните
в културата и други неща/стия
Ако лятото се познава от пролетта, то "Grenoble jazz festival"- 2003 бе прекалено слънчев за края на март със стотиците полуголи зрители, налягали по тревата в Бастилията (парк-крепост в горната част на Гренобъл). Първият ден на пролетта, първи цъфнали дървета, топящ се сняг в близките склонове на Алпите и "Colombrizzo", един дует от другата, италианската им част, на чиито членове, особено на Карло Рицо, щях да се възхищавам и по други фестивали през сезона. За някои сериозни критици, всичко, което е off по дефиниция, е лежерно и несериозно, като за най-широка публика, която няма да се бръкне за петнайсетина евро и да си купи билет за спектакъл под покрив. За съжаление, понякога те са прави в частта, че някои от тези музиканти, особено по музикални хипермаркети като Монтрьо, наистина не си заслужават парите.

Безплатната част от програмата на даден фестивал има и друго предназначение, освен чисто социалното. Понякога това е дебют на някоя млада, но обещаваща формация ("Gaume jazz", Белгия: "Ntumos Dj-Band"), друг път - спонтанно събиране на сродни души, обединени от някаква щура идея (Гренобъл: Жан Болкато/Морис Мерл и музиката на Пиаф във филмите на 40-те и 50-те). По традиция, "Jazz a Vienne", Франция, кани за безплатни концерти и някои от звездите си от голямата сцена като Торд Гюставсен например. Другото звездно присъствие там бе на Есбьорн Свенсон-трио, чието шоу, за ужас на фотографите, бе съпътствано от специални светлинни ефекти - снимаше се DVD Live. Виен осъществява идеята, която всички уважаващи себе си фестивали носят, но не всички могат да си позволят. А тя е: създаване на бъдеща публика и безспирен градеж на реноме. При това без успокоение, че веднъж превърнали се в запазена марка, целта им е постигната. Сладкият плод на усилията им едва ли може да бъде запазен от само себе си. Консерватизмът обрича даден фестивал на неминуем отлив на публика. Това не значи, че не могат да се канят и не се канят познати и любими имена, но те винаги са с различни, непознати и креативни програми. Пат Матини например обожава да свири в малки френски градчета именно заради различната, неизкушено-провинциална публика. За 45 дни имах щастието да сравня представянето му в две такива местенца: Кутанс, до нормандския бряг, и Виен, в долината на Рона. Първия път с него бе дискретният Чарли Хейдън и след 5-годишна пауза те представяха за пръв път пред европейска публика опуса си "Beyond the Blue Missouri Sky" (този път под името "Missouri Sky Duets"). Големият артист, дори и след подобен скок във времето затова е голям - никаква захаросаност върху интимно-баладичните откровения на учител и ученик. Двехилядният покрит пазар, превърнат в концертна зала, едва побира емоцията на няколко поколения нормандци, които минути по-късно не могат да повярват, че се снимат и вземат автограф от самия Пат Матини. Като намигване към палмите и джаза в Антиб, не без чувство за хумор, но и с оправдан местен патриотизъм, фестивалът в Кутанс се нарича "Jazz sous les Pommiers" ("Джаз под ябълковите дървета").
С вечната си широка усмивка, Пат си спомня първата ни среща в Монреал през 1997, когато бе единствената им публична изява с този, поне за мен, албум на годината. Ето и продължението на кратката изповед на един истински китарен бог: "Всъщност, всеки от нас през цялото това време се е занимавал с различни проекти, слушал е различни музики и е избирал на кои да обърне повече внимание, докато идва моментът на откровението - самият ти казваш, колко сме били верни на себе си, докато си ни слушал!" Да, отдавна е отминала булимията отпреди 15 години, когато на същите страници съм се възхищавал от Карлос Сантана, Уейн Шортър, Жан-Люк Понти и други идоли, до които съм имал невероятния шанс да се докосна като не/случаен зрител. След лудостта ми "Nord Sea" (15 сцени на вечер за 3 нощи и тотален шаш), трите пъти в Монтрьо, вниманието ми се насочи към по-обозрими фестове с не по-малка артистична стойност. Оставям настрана най-стария европейски такъв, чието местоположение (Ница) налага комерсиален отпечатък върху програмирането (което не спести пълния крах в очите ми на кумир, като Гарбарек) и предпочитам мрежата на AFIJMA - Асоциацията на фестивалите с иновативен и актуален джаз. Веднага правя уточнението, че четвъртият френски фестивал, за който тук става дума - "Jazz a Vienne" - не е част от нея. Виен-Франция е в най-затворената европейска джаз-асоциация, групираща по един фестивал от страна и включваща още Монтрьо, "Nord Sea"- Хага, Монреал, "Vitoria-Gasteiz" (от посетените досега от мен), а също така и Виена, Истанбул, Умбрия... В целите и на двете мрежи има общи моменти, като съвместното планиране на турнета за поделяне на високите пътни разходи. В много случаи елитни артисти в едно турне включват фестивали и от първия - иновативния вид, и от втория - с по-комерсиална насоченост или в най-добрия случай, съчетание от двата подхода ("Jazz a Vienne"). Друг общ момент е и големият брой доброволни сътрудници, които в малко градче като Кутанс достигат 300 души. Навсякъде се разчита на т.нар. нещатни в областта на културата - технически екипи и артисти. Неслучайно отварям дума за тях - цяло лято те не слизаха от челните вестникарски заглавия във Франция с протестите си, заплашващи с провал летния фестивален сезон. С реални успехи, като анулирането на театралната Мека на фестивалите - Авиньон и крепостта на франкофонската музика - Ла Рошел. Или с показни акции, като блокирането на достъпа до античния амфитеатър във Виен на Жоао Жилберто, сегашен министър на културата на Бразилия. (Един друг министър, панамският - Данило Перес, също джаз-пианист от световен ранг бе сюблимен миналата година в Монтрьо, а сега радва с новия си лидерски проект "Till Then".) Та да се върна за нещатните. Статутът им позволяваше досега да натрупват пенсионни с определен брой участия годишно. Подобна привилегия съществува само в Белгия и Холандия. Счетоводно погледнато, най-голяма полза от това имат големите продуцентски и телевизионни компании, които плащат осигуровки на ден, а не целогодишно и когато искат, се разделят с всеки излишен нещатен. Предложената реформа затягаше този режим, като увеличаваше драстично необходимата бройка участия, което естествено е притеснително за хора на свободна практика и те законно си протестират. Дотам, че бяха готови да отсекат клона, на който седят. Защото провалът на един многогодишен фестивал поставя под съмнение надеждността му пред неговите финансови партньори. Нарочно не използвам термина спонсори - в никакъв случай не става дума за спорадични ангажименти на местните, областните и други културни институции. Към тях добавяме и голяма част от приходите от авторски и сродни права в продуцентските и авторските асоциации, които по закон се реинвестират в млади таланти и живи спектакли. И не на последно място, инициативите на синдикатите на локалните производители, хотелиери и ресторантьори, чийто най-голям дял от годишните оборот и печалба идва естествено при събитие като местния джаз-фестивал. Така фестивалът генерира приходи за локалния бизнес, който от своя страна осъзнава ползата и реинвестира в бъдещето на фестивала. Само за пример: над 80 процента от бюджета на фестивала "Jazz a Vienne" идва от продажбата на билети и подобни партньорства, т.е. всяка протестна акция срещу официалната власт е неуместна, тъй като субсидии оттам почти напълно липсват.
И другото, за мен в морално отношение, най-голямо нещастие: не/възможността за изява на самите артисти. Давам само два примера от една и съща вечер, пак с "Jazz a Vienne", фестивалът под засилена полицейска охрана. Ден след стандартния си концерт с Майкъл Брейкър, Пат Матини трябваше да свири в една вечер с три различни френски формации в три различно финансирани проекта. След неколкодневни репетиции и уникален репертоар с ONJ - френският национален джазов оркестър, последният в последните часове преди концерта обяви, че...стачкува. Единствените музиканти във френския джаз с официален статут твърдяха, че само по този начин биха обърнали внимание на медиите към себе си. Разбира се, off the record, някои от тях не отрекоха, че е трябвало да се подчинят на решението на мнозинството. Това също е признак на демокрация - ще кажете вие и сигурно ще сте прави. Но лично аз вярвам повече на едни други, по-неизвестни музиканти от града-домакин, "Synaxis orchestra" (с пръв международен успех - "Мартенски музикални дни", Русе). Те предпочетоха да осъществят детската си мечта - да се качат на една сцена с Пат и да му партнират в транскрипцията на Гил Еванс на Concierto de Aranjuez за уникалния албум на Майлз - "Sketches of Spain". В контражур, залез слънце, се пренасям в градините между Толедо и Мадрид, арфа и китара се сливат във въздушна прегръдка, ято птици застива над притихналата десетхилядна публика в римския театър и като че ли целият свят ми е събран в този момент. Сигурен съм, че публиката, колкото и да съжаляваше за националните си избраници, по-скоро бе с третия спътник на Пат - Даниел Юмер. Неговите думи бяха прости: "Стачката не може да бъде задължение, когато музиката е твоето убеждение. Затова избрах да свиря с Пат, но след биса ще поканя диригента на ONJ да сподели причините, поради които те се отказаха."
Разбира се, в това споделяне не стана и дума да върнат вече получените за този проект обществени пари - те вече бяха употребени, както може би и самите музиканти - от профсъюзните си лидери. Едва ли лидерите си дават сметка, че световната звезда, а не техните питомци, е привлякла най-многохилядната публика, пред която някога ONJ би свирил. А и кой ли би рискувал след година да инвестира в тях?
Това всъщност е един от ключовите въпроси кой в какво инвестира. И най-вече - защо. Мрежата AFIJMA - в обмена на идеи и консенсусни проекти по вътрешно убеждение на автори и продуценти (в случая AFIJMA и TECMO - Tрансевропейската организация за креативна музика). Такива бяха гренобълският проект "Passage de l'Alpe": "Elefant Steps" със специалното участие на невероятните Флавио Болтро и Мажид Бекас; "По стъпките на Ханибал" и обратно, с музики на Болтро, Орнет Колман, Дон Чери, Принс - празникът бе на всички сетива!. Нещо подобно бе и финалът на "Gaume jazz" с "Maak's Spirit, les Gnaouas de Tanger & Baba Sissoko" (Белгия, Мароко, Мали) - световна премиера и среща на севера с черноафриканската култура.
В някои случаи се предпочитат индивидуални проекти, извън промотурнета (Джан-Луиджи Тровези октет с Карло Рицо - Бат, Англия; Паоло Фрезу-Антонело Салис-Фурио ди Кастри с Дафер Юсеф - Гом; Георги Корназов - Кутанс; Седсил Андресен-Бюге Веселтофт - Гренобъл, Торд Гюставсен и EST-Esborn Svenson trio - Виен). Всеки един от тези концерти ми възвръщаше радостта на преоткриването, удоволствието на изненадата и блаженството на душата.
Разбира се, отдава се дължимото и на млади изпълнители и формации, носители на национални отличия.
Далеч съм от мисълта за липса на разочарования. В телеграфен стил, за мен това бяха утвърдени имена, като пиано-перкусионното "Schweizer/Favre Duo" (Бат), прехвалената италианска вокалистка с подчертан американски репертоар Anna Maria Castelli + Trio (Гом) и с претенцията за вездесъщост джаз-пиано Трио Брад Мелдау (Виен). Брилянтната техника е налице, емоцията - укротена, медийното благоразположение - осигурено, но чарът на живото изпълнение се губеше сред толкова много софистицираност. Просто да си седиш вкъщи и да си слушаш перфектни записи.
Ето защо много малко програматори и музикални директори на джаз-фестивали рядко работят по прес-клипинги, сайтове и промо-компилации. Безспорно, в някои случаи те могат да помогнат, но само информативно. Затова се правят шоукейзите в МИДЕМ, Бат, затова е чест за всеки фестивал да покани приятели и колеги от чужбина, с които да си свери представите кое къде как върви. И ако някой от нашите промоутъри си прави илюзии, че без да е част от някоя верига - и без да се ползва с доверието на членовете й - може да изнася нашенски джаз на вярното място пред вярната публика, а не на някой пореден off, нека не се чуди колко трудно се пробива. Защото освен да продуцираш качествен проект с прекрасни български музиканти, по-важното е да си даваш сметка пред какъв тип публика той би получил лейбъла "ново", "интересно", "откритие" и подобни. Не можеш да се правиш на пост- Мано Негра и да чакаш успех в МИДЕМ например. Както и не можеш със суров материал да шашнеш една крайморска фестивална сцена. Иначе ще си седиш като "Муха в буркан" (Теодосий Спасов dixit) и ще си праскаш "Гурбет-Мохабет, майна" (idem).
Удоволствието в такива фестивали е преди всичко в неформалния обмен на идеи, информацията и музиката, с която се връщаш, както и споделените контакти. Благодарение на подобни срещи вече имаме у нас активен представител (Дюкян Меломан) на утвърдени издатели на джаз-арт сцената, като ECM, ENJA, Dreyfus jazz. Не е вече невъзможно организаторите на турне на задокеански джазмен да намалят с една трета искания хонорар, а други, в последния момент да намерят пролука в турнето на новия европейски Майлз и да му се радваме и тук.
Да, джазът навсякъде е малцинствена музика - въпреки увеличените продажби, във Франция по националните канали има една емисия седмично след полунощ в неделя. Рядко има специализирана критика след концерт в ежедневната и седмичната преса, всичко е предварителен PR, като любимата комбинация на хроникьорите е copy-paste от раздадените им прес-рилийзи. Медийните партньорства на повечето фестивали се ограничават с хвалебствия в регионалния печат за някое известно име. Във Виен фестивалното им радио Frequence Jazz бе изнесло част от екипа си от Лион в подвижното студио на Франс телеком и препредаваше през деня редовната си програма с повече информация от Виен, а вечер - записи от предишната фестивална нощ (нещо като фестивално радио "Аполония", мерси на БТК). И с това приликите на петте пролетно-летни фестивала в Европа с двата български, на които бях, като че ли свършват...

март-септември
Гренобъл-Бат-Кутанс-Виен-Гом-Банкя-Созопол


Людмил Фотев

Людмил Фотев е автор и водещ на най-старото софийско джаз-предаване "Джаз+"