Музиката като философия
Позволявам си да започна с общата бележка, че на фона на провинциалните мрънкания и заклинания за "упадъка" на науката у нас или даже за нейната липса и въпреки тях, както и напук на официалното отношение към научния труд, тъкмо сега в България се появяват изследвания, които не застават на митологизираното "световно ниво", а всъщност го определят. Макар това да остава незабелязано от мърморещите, които естествено се намират на съвсем друго равнище. Казвам това по повод на "Авлос и лира", разбира се.
С чиста съвест заявявам, че не ми е известно друго така структурирано и специализирано изследване върху същината и духа на античната музика. При това тук не става дума за извеждане собствено на техническата част, онова, което би заинтересувало днешните изследователи на музиката, а на музиката като философия, като неотнимаем елемент от системата на философското познание в античността.
В началото искам да насоча вниманието към края на текста, тоест към огромната му документална част. Тук аз имам предвид най-вече изготвената Синоптична таблица и Реконструкцията на метафизичната хармонична Systema teleion на питагорейците, но и не само тях. Извършената (уникална по обем) емпирична работа има самостоятелно приносно значение за самата история на музиката в съвременния смисъл на тази дума. Дори да се вземе като пример само поясняването на всички музикални термини, произлизащи от елинските антични текстове, то на самото това не може да бъде намерен аналог не само в българската специализирана литература. Заедно с това обаче този "емпиричен" масив дава и необходимите основания за откъсването от анахронистичното мислене за античната музика и за субординирането на тази музика в системата на античния философски канон.
В първата част чрез музическото разделение, предизвиквано от различния статус на авлоса и лирата, гледани от една страна като музикални инструменти, но от друга страна като метафори-понятия, запазили философските идеи на своето време, се извежда триадата 'слово-ритъм-хармония', която бива доказана като "алегорията на съвършената музика, разкриваща образа на истински добродетелния човек". Анна Бошнакова работи с всички известни основни източници, при което не става дума само за музикално-теоретични и археологически извори, но и за философските, митографските и поетичните свидетелства.
Изводите за характера на музиката в рамките на класическата антична култура дават основания да се подходи към тълкуването на Сократовите думи от Федон: "Философията е най-висшата музика" и разкриването на музиката като философия.
Признавам, че за мен като философ по-предизвикателна е тъкмо втората част на работата, озаглавена "Езотеричният аспект на музиката в питагорейското учение за хармонията". Тук анализът засяга не само философските и мистериалните аспекти на питагорейското учение, но заедно с това се проследяват и усилията на математиците по рационалното осмисляне на музиката и движението на превръщането й от harmonia в musike techne, а най-накрая просто в techne, доближавайки се до масовите днешни схващания за музикалното.
Акцентът тук пада върху изследването не собствено на питагорейското схващане за числото, а именно за хармонията, като се доказва, че то е в съществена връзка с аритметиката, геометрията, космологията, както и с учението за пътуването на душата. Нещо повече, самото число се извежда като един от основните символи, чрез които хармоничната система бива разяснявана на акузматиците.
Несъмнен успех за съвременната наука е реконструирането на създадената от Питагор Systema teleion, която - както показва авторката - е основана на строя на лирата и съответства на диапазона на мъжките гласове. Съвършената система заема решаващо място в Питагоровата философия. За посветените в тази философия тя стои в непосредствена връзка с космическия ред и сама е указание за съвършения ред във Вселената. Върху нея се изгражда метафизичната хармонична система на питагорейството.
Конкретният анализ на хармоничната система се насочва към връзката между небесните тела и съзвучията, прокарвана от питагорейската школа. Небесните феномени, натоварвани с божествен смисъл от Питагор, се изразяват и изобразяват според него чрез музиката, и то именно като хармония. Феноменът 'хармония' се превръща в основополагащ при идеята за Космоса и застава в центъра на мисленето за небесната система, а оттам добива и съществената си значимост за останалите области на философското. Тълкуването на основните названия в елинската тонална система довежда до "превода" на пет от основните сред тях, съответно като 'възкачване', 'отделяне', 'преминаване на средата', 'спускане', 'свързване'. Този факт ще се окаже съществен при тълкуването на учението за пътуването на душата. Учението за хармонията застава в теоретичния фундамент на разработената от Питагор философска система, центрирана около аксиомата за безсмъртната душа и нейното вечно прераждане.
Несъмнена е стойността на новата реконструкция на питагорейската клетва, чиято интерпретация убедително доказва връзката между горепосочените учения и метафизиката на питагорейството. Гръбнакът на тази клетва, а именно учението за безсмъртието и пътуването на душата, се изказва чрез термините 'въздигане - отделяне - минаване на средата'. Чрез тях се очертава пътят в отвъдното, преминаван от душата след напускането на тялото, за да се завърне отново в света на смъртните. Свещеният тетрактис (1+2+3+4) отвежда безсмъртната душа при нейния извор и корен. Тайната формула, изградена върху тази фигура, дава указанията за движението на безсмъртната душа, прикривайки ги зад абстрактността на хармонията и числото.
Знаменателно в този контекст е тълкуването на текста от Платоновия Федър, където Ер разказва за следсмъртния път на душата. Изведен е не само неговият питагорейски характер, но е и ясно показана връзката със Systema teleion. Решаващ в този смисъл е прочитът на съчиненията на неопитагорееца Никомах от Гераза, опитал се седем века след структурирането на питагорейското учение да представи езотеричните страни на това учение. Без да различава хармонията в акузмата и хармонията в математа, Никомах се опитва да разясни древното учение чрез най-новите тогавашни достижения на математиката и астрономията. Методът, приложен от Анна Бошнакова, позволява тъкмо анахроничното изложение на Никомах да се превърне както в убедително свидетелство за нейната реконструкция на собствено питагорейското учение, така и в солиден източник за неговите развития и деформации през елинистическия период.
След удивително обемния масив на извършената работа, авторката има всички основания непроизволно да заключи, че от питагорейското учение за хармонията се раждат двете измерения на музиката - небесната и земната, свързани помежду си посредством числата, но на две различни равнища на познание - физичното и метафизичното. "Земната хармония - гласят заключителните думи на текста - била подражание на небесната. Затова земната музика била изкуство techne, което създавало един паралелен на действителността свят, свят, в който всичко било копие на божествения свят, света на чистите идеи. Небесната хармония била философия, защото била път и стремеж за докосване до извора и корена на вечното раждане.
Всеки можел да усвои musike techne, но не всеки можел да прозре отвъд видимата страна на музиката и да 'чуе, види и изживее божествената хармония'. Ето защо истинският музикант бил този, който освен познанието за хармония, знаел и в какво се състои самата хармония. Той 'изживявал' музиката в целостта й - нейната екзотерична и езотерична страна".
Изследването на Анна Бошнакова е знаменателно и емблематично в няколко пласта. От една страна авторката се числи към младото поколение изследователи, които не познават изолираната и самозадоволяваща се "научна" култура до края на 80-те години, която продължава да бъде реалност за някои - иначе щедро титулувани - академични субекти. Освен, че не я познават, те не искат и да я знаят. Тези изследователи са наясно, че науката има общосветовен характер и ако изобщо може да се говори за постижения в нея, това е възможно само в този мащаб. Поставям под съмнение правомерността на израза "постижения", защото действителната наука се състои всъщност само от това, а останалото е въглероден двуокис и идеологии. За Анна Бошнакова съвсем категорично може да се каже, че прави наука.
От друга страна всеки от нас трябва да признае, че има мазоли на ушите от заклинанието "интердисциплинарност" и неговите производни. Лекото гадене, произвеждано от термина, идва най-вече оттам, че с него се самооблажават индивиди, неспециализирали в нито една дисциплина. Ако някой случайно иска да разбере какво всъщност се означава с този термин в сериозната наука, нека веднага се захване с книгата на Бошнакова.
Когато преди малко казах, че втората част е "по-предизвикателна за мен", аз бях в състояние да го формулирам и по-друг начин: на много места в първата, технически-музикалната част аз се чувствам всъщност безпомощен и се опитвам да си създам някакви опори в специалната проблематика и терминология, колкото да проследя линията, в която се чувствам компетентен. Заедно с това съм готов да нарека лъжец всеки, който би казал, че се е усещал в "свои води" по време на целия прочит.
Изследването демонстрира тежкокалибрена компетентност в няколко сериозни дисциплини, като философията, историята, археологията, теорията на музиката и езикознанието са може би най-солидно представените, но не единствените. Разбира се, тук не се включва владеенето на древните и нови езици, защото то е само задължителното условие за правене на наука, което не бива да се бърка със самата наука.
Казано накъсо, чрез "Авлос и лира - философия на музиката в древна Елада", подарена ни от Анна К. Бошнакова, пред нас стои научен резултат с изключително висока стойност, който е в състояние не просто да "допринесе" за "развитието" на "българската" наука, а да отвори нови хоризонти и да сложи основи на традиция. Казвайки всичко това, аз гледам обаче главно в прецизното англоезично резюме на текста. Собственият ми опит не ми дава правото на илюзии, че такава традиция би могла да възникне в обозримо бъдеще точно у нас. Липсва необходимата критична маса. Затова тук високата наука (а ниската е всъщност анти-наука) си остава път за самотници, както е било в Западна Европа до към късния XIX век. А днес самотният път е невъзможен в дългосрочна перспектива и води до неприлично ранно изхабяване. Такава е цената на това "странно" занимание у нас. Остава ми само да се надявам, че младите изследователи ще намерят някакъв начин да не я плащат в пълната й мяра.
Разбира се, в масов план ние можем да бъдем спокойни за културния си потенциал. Защото той се реализира главно в кръчмарски сплетни и евтини властови номера, от които да се изхаби най-много подовата настилка.

Георги Каприев


Проф. дфн Георги Каприев (1960, Бургас) е преподавател по средновековна философия в СУ "Св. Климент Охридски". Специализирал е в Германия и Франция. Издал е 12 книги. Ръководител е на катедра "История на философията" към ФФ на СУ "Св. Климент Охридски". Президент е на секцията "Византийска философия" към Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Има множество публикации и преводи в нашия и чуждия печат.
Анна К. Бошнакова.
Авлос и лира - философия на музиката в древна Елада.

Издателство ЛИК.
София, 2003.
431 страници.
Цена 10 лева.