Три неизличими

Първият международен конгрес за перилните препарати (Париж, септември 1954) поощри световната еуфория по "Омо" - перилните препарати не само не въздействат вредно на кожата, но дори може би са в състояние да спасят миньорите от силикоза...
Ролан Барт, "Митологии", "Сапуни и миещи средства"


Много често си мисля, че най-хубавото от детството ми в реалния социализъм беше отсъствието на реклами. И си мечтая да имаше обезщетение за едро хулиганство в естетически план. Или поне за дребно. Пилето с виме на една чудовищно изобретателна строителна компания, досадното "Върхът на сладоледа!" или надъханото "Без изплакване!" на домакинята от телевизията вече успяха да предизвикат трайни увреждания във вкуса и в начина на изразяване на едно-две поколения. След десетина години нещо като родна реклама, интелектуалното й равнище е горе-долу, където беше в началото - приземно и дълбаещо. Само визуалните й материали са станали по-лъскави (в супермаркета, където пазарувам, плакат: момиче с голямо деколте, заобиколено от шарени консерви и надпис под консервите: "Не ти ли се иска да ме отвориш?").
Няколко дни нарочно слушане на "Дарик" (защото радиото предава по-есенциалната част на повечето безобразия както от рекламата, така от културата и политиката, а именно - думите, без камуфлажа на образите) се утаяват в три примера на най-характерното от търговската пропаганда в ефира напоследък. Предполагам, че щом привличат вниманието, вероятно са си свършили работата. На второ гледане обаче, щом две от три въздействат отблъскващо, вероятно голото привличане на вниманието не е достатъчно (как десет години напъни в областта на рекламата не доведоха до откриването на топлата вода, не ми е ясно).
Първата реклама е елегантна като Бай Ганьо в банята и деликатна като пиян каруцар. Въпреки зализаното й звуково оформление, разнообразно, даже разнопланово, тя откровено лъха на чесън и на една съвсем не свещена простота. Чуваме мъж, който горко пъшка. Бодър глас пита: "Тежко, а?" И добавя: "А еди-кое си облекчава". След известни фиоритури, постигнати с още пъшкане и още бодър презентаторски глас, идва развръзката под формата на германско средство против запек. Евентуалното оправдание, че материалът е труден за представяне, далеч не ме впечатлява. Преди години в Италия по радиата не спираше да се върти една песен на Даниеле Силвестри, прекрасен млад музикант, наречена "Констипация". Е, колкото и да е абсурдно, тази песен говореше смешно и уважително, дори социално и исторически именно за същото. И успяваше да те накара да си я тананикаш.
Втората е в така обичания от правещите и понасящите рекламата стил "свидетелство". Уж случайно избрани хора, подредени и заплатени предварително от режисьора и неговите помощници, запитани за своите предпочитания, съобщават, че винаги ползват превръзки еди-кои си и пият бира от еди-къде си. Този път предпочитанията им падат на "леко, приятно опушени" кремвирши, които "не ми се свиват в тигана" - "кремвиршите от месо". Това с "кремвиршите от месо" на практика е добрият стар американски похват на очерняне на конкуренцията, но не това е проблемът (и без това всички знаем, че с реклама или без реклама в някои месни изделия рядко има месо и в някои млечни - мляко). Проблемът е, че поантата на тази реклама е толкова лишена от въображение, че поразява като онези филми, които са толкова глупави, че те карат да се смееш. Проблемът е, че под една привидно здрава и права откровеност се крие безсилие в парадоксалното мислене, толкова по-нужно, колкото по-банален е представяният продукт, колкото по-безинтересен е фонът на останалите реклами.
На третото и най-високо стъпало, отсам бариерата на търпимостта и харесването и в края, като за утешение, поставям една реклама в няколко разновидности. Мълчание - и от нищото мъжки глас по телефона: "Ще се омъжиш ли за мен?". После пак: "Ще се омъжиш ли за мен?" И пак, и пак, поне 6-7 пъти, едно и също. Развръзка: ако имаш гласова поща, можеш да си слушаш любимите съобщения до насита, реклама на мобилен оператор. Същото нещо съществува и във вариант: "Господин Попов, имаме удоволствието да ви съобщим, че сте приет на работа при нас!", "Господин Попов, имаме...", предполагам и в поне още няколко сходни. Кратко, ясно, хитро: половин минутка, в която без кой знае какви помощни средства се случва цяло представление и не само се подразбира някаква история със собствена сюжетна линия, не само разказвачът намига към слушателите със симпатия заради суетната слабост на героите си, но и въпросният слушател се ангажира с недоумения, догадки, очакване, споделяне на емоцията и на усмивката, участва. Значи можело. Питам се тогава - защо, като се почне с конституцията и се свърши с констипацията, отправящите послания не допускат по-често, че получаващите ги не са задължително идиоти?

Нева Мичева








От въздуха
подхванато