Филтрите на паметта
Нашето непосредствено минало иска факти и мемоари, но обикновено получава метафори и романи. Същото впрочем е и с по-далечното ни минало. Оттам идва моделът. Точно руслото на тази здрава традиция ни изяснява доста неща около две новоизлезли книги, които формално принадлежат към различни жанрове, но заедно с цяла серия други преди тях биха могли спокойно да носят еднотипното заглавие "Спомени за настоящето" - романът-трилогия "Четвъртата власт" на Александър Томов и автобиографичната "монология" на Тошо Тошев "Лъжата. Жан, Иван и другите". И двете имат за предмет близката ни история от 1989 г. насам. И двете заслужават внимание не толкова с това, което казват, а по-скоро с литературната обработка на това, което са имали за казване. В този план, волю-неволю, те са симптоматични и за периода, от който още не сме излезли, и за конкретния момент, в който живеем.

Струва си може би да се надникне сред преките им предшественици и да се попита, защо у нас едно цяло поколение носители на потенциално добри мемоари ражда поголовно романи? От кой момент тръгва аномалията в развитието на зародиша? През 90-те години Димитър Методиев и Любомир Левчев написаха автобиографични "романи", после пък Стефан Цанев и Константин Илиев написаха "хроники" на изминалия век, което по същество се оказа нещо подобно, само че с малко по-голям акцент върху рода, потеклото, кръвта, нацията1. (А и въпреки заявените жанрове, текстът на Левчев е повече хроника, а този на Илиев - повече автобиография.) Към края на живота си Върбан Стаматов създаде един равновесен полуроман-полухроника с автобиографични елементи от детските години2. Откъде тази неувяхваща страст по иносказанието в територията на факта, особено сега, когато вече няма цензура, а само, евентуално, автоцензура?
Едно от валидните обяснения е, че романът е престижен жанр, а мемоарът не е. По традиция първо място в канона на нашата литература безконкурентно заема поезията, а художествената проза се нарежда непосредствено под нея и дори обича да се подпълва с част от нейните похвати, заразявайки по индукция и нивата под себе си. (Оттук лесно ще стигнем и до честия есеизъм в академичната ни книжнина.) Сядайки, тоест, да пише роман по отминали събития, писателят се движи в такт с неписания регламент на гилдията си, който повелява, че достоверността е висша ценност само за занаятчиите. Геният възпява. За да бъде приет в лоното на литературата, фактът трябва да влезе в състава на метафора. Естетизация без истина може, но истина без естетизация - никакъв шанс, дърварска работа.
За романизацията обаче на непосредственото ни минало има и по-конкретна причина, валидна не само при част от споменатите имена (Левчев, Цанев), а и при особено голям брой неспоменати. Главният му проблем е, че не е отминало. То е всъщност една от маските на настоящето и се състои не толкова от уталожени факти, колкото от незавършени сюжети. Около тези кандидат-сюжети се води понастоящем реална борба. Там има струпан страхотен влог от интереси, амбиции, страхове и пристрастия, и поради това там е и царство на метафорите, там се представят за чисти и невинни факти много неща, които иначе са инструменти или паравани. Вярно, в това поле има и трезви хора с влог в достоверността на фактите. Но като че ли повечето са манипулатори, митолози, конструктори, хора с някакъв личен или групов влог в моделирането на фактите.
Впрочем "Четвъртата власт" на Александър Томов не показва да има претенции към историческите факти. Напротив, съзнателно бяга от отговорност към тях. Книгата без смущение заявява принадлежност към популярния тип четива а ла Христо Калчев, предлагайки екскурзия из "софийските потайности" на доскорошното настояще. Ролята на "потайности" се изпълнява от кухнята на медийната власт след 1989 г., заедно с главните й готвачи, артелчиците и сервитьорите й. Схемата на сюжетния замисъл е проста. От началото до края се точи пъстра гмеж от случки, хора, страсти, скандали, превратности, с които сме влизали в досег по страниците на пресата през годините; в задния план една тъничка и съвсем документална група "избраници" с комунистически произход реди карти, чертае сценарии и привежда в действие, етап след етап, изпълнението им.
Темата изглежда подходяща за политически трилър, който предлага не само остър сюжет, но и завоалирани "опасни" истини. Такова е и формалното поведение на книгата - сякаш й е залепено червено флагче като по плажовете на Черноморието. Макар че сюжетното вещество е кухненско българско и не носи примеси не само от широкия свят, но и от широката България извън центъра на София, кориците представят в снимков колаж "сблъсъка на цивилизациите": там се мяркат Хю Грант, Дейвид Бекъм, Ясер Арафат, Златната купа по футбол, стисната от анонимни радостни ръце, Лучано Павароти, димящите кули на Световния търговски център миг преди срутването им и др. На задтитулната страничка се чете предохранителният надпис "Този разказ е измислен и участниците в него нямат връзка с действителността". В същия дух са и някои по-късни изказвания на Томов из пресата: "Някои дори я определят като скандална книга. Има хора, които се разпознават в нейните герои, а това не е така. Това са художествено обобщени образи"3. Разбирай точно обратното.
Образите са рядко необобщени и реалните им аналози се разпознават лесно. Авторът не се и старае много-много да ги прикрие. Това е явно част от замисъла - да бъдат приобщени към сюжета и затаеното му тълкуване всички ония, които в периода 1989-2001 г. са следяли редуването на политическите събития у нас. Фабулата обхваща, най-общо казано, приватизирането на държавно-партийния капитал още по тоталитарно време, вливането му в големите частни медии и влиянието му чрез тях върху живота в страната и съдбите на хората. Пред потенциалния читател се разгръщат, на фона на основните политически събития, бързият възход на империята "168 часа" (част първа), по-бавният, но и по-сигурен възход на гиганта "Труд" (част втора) и една хроника на взаимоотношенията между медии и власт по време на Иван-Костовото управление, която приключва с апологетичен автопортрет на самия Томов от заключителния етап на шефския му период в медийния държавно-контролен орган НСРТ (част трета). Целият този епос тече не само в кулоарите, но и в будоарите на политиката и е изпъстрен с пъклени кроежи, просташки разговори, безразборен секс и (като скромна дан пред олтара на собствения занаят и идентитет) клюки от писателските съюзи през и след социализма.
Няма да скрия, че имам проблем с тази книга. Въпреки анекдотите и пикантните подробности, не мога да я разкажа - дори наум, на себе си. Всеки път като се опитам, се оказва, че обяснявам през призмата на част от партийните вестници какво се е случило в България след падането на комунизма. Книгата е адски нелична. В нея на практика няма беззнаков живот. Нещо по-специално в авторовия наглед също не се усеща. За герои й служат публичните лица на периода, за събития й служат основните скандали през периода, за лични оценки й служат част от публичните ракурси, хипотези и сплетни през периода. Заради тези и други неща всичко, което в книгата на пръв поглед изглежда като смес, обречена на успех, е всъщност важна част от структурния и въздействения й провал. В нея, извън идеята за константния комунистически сценарий, не личат нито филтър, нито акценти. Авторът сякаш е търчал като репортер със стенографски бележник в ръка редом с историята и сега е решил, че е дошло време да си издаде бележниците. Той не показва да е над нещата или поне на някаква мъничка хоризонтална дистанция от тях. Общото впечатление, което е постигнал, е за една потна, задъхана и доста попретупана сюжетно-словесна импровизация. Да оставим настрана немарливия език, за него ще стане дума по-нататък. Но целият вкаран в книгата материал е рязко повече, отколкото може да понесе крехката и твърде несамостойна сюжетна линия. Вътре бъка от разни истории, клюки, намеци и недомлъвки, които никнат еднократно и мигом пак потъват в съвместния си океан, без каквато и да било връзка помежду си или с движението на събитията. Просто са там, колкото да пречат - като водорасли или мазут от корабите. С една двадесета от тях би се получил доста по-добър резултат. Вярно, в съвкупността си нефункционалните детайли постигат нещо като имитативен ефект, възпроизвеждайки словесния поток на медиите в автентичния му състав и емоционален градус, само че редуциран поради обемни съображения. Но пак повтарям, липсва дистанцията на погледа и ума, която превръща стенографията в литература, а литературата - в добра литература.
Получило се е едно претрупано и всъщност досадно четиво, което изпълнява движенията на сензацията, но не е способно да задържи читателския интерес. Напрежението, доколкото го има, произтича сравнително рядко от сюжета, който, разбрахме, съдържа не опасни тайни, а сбор от до болка известни неща. Малко по-голям градус може би придават на книгата честите сексуални сцени, но еднообразната недодяланост, с която ги изобразява авторът, не спомага за въздействието им. Пък и сериозен процент от тях не предизвикват нещо повече от едно чисто битово, воайорско любопитство, защото се състоят между героите и законните им съпруги или между необвързани партньори. Основният градус на напрежението по места се дължи най-вече на реторични хватки - псувни, синтактични повторения и възклицателни вариации на тема "колко страшно е днешното ново" или "колко ново е днешното страшно". Като тези:
"Диктатурата на пролетариата, Петьо, ще се превърне в диктатура ... на пазара. По-страшна от тая диктатура няма, знаеш го по-добре и от мен." (I, 12)
"Говоря за държава от качествено нов тип, за система от качествено нов тип, за социалистически капитализъм без аналог. " (I, 12)
"Българските бизнесмени да издават свой вестник. ... Това ще е нещо качествено ново. ... Грешка ще е, ако такъв един вестник се афишира като партиен. Напротив, тъкмо обратното, трябва да бъде непартиен, надпартиен, наш вестник в сянка. Даже онзи, дето го списва, не трябва да знае за какво точно ще става дума." (I, 17)
Конспирацията няма дъно и върви безупречно - дотам, че стига до логически абсурди:
"Започваше нещо ново не само в политическия живот, а и в живота на страната. Парите, които въздействаха подводно на всеки един от така наречения елит, бяха започнали да формират една особена двойственост - едно говориш, друго мислиш, трето и четвърто вършиш." (I, 162)
Странно, кое ли е "особеното" в описаната практика? Нима, да речем, през социализма е имало, за разлика от днес, някакво съкрушително единство между мисли, думи и дела? Самата мисъл за такова единство ни кара да си представим за момент Тодор Живков, Пенчо Кубадински и Тано Цолов като истински народни трибуни, споделящи скърби и паници боб с поданиците си. Или някаква битова картинка, в която отрудени хорица и ченгета седят прегърнати, поусмихнати, душеразтопени по масите в кръчмите и пейките пред блоковете и си споделят неща от изтеклото ежедневие: "А пък ние вкъщи сутринта говорихме това и това за правителството..." "А пък ние в Държавна сигурност взехме такова и такова решение за вас..."
Но Томов, разбира се, няма предвид такова нещо. Той просто не се е усетил накъде го води инерцията на езика. Може би е бързал. Както сам споменава в цитираното вече интервю, той е получил преди няколко години оферта да напише книгата, заради което дори му се наложило да прекъсне работата си над романа "Императрица Теофано". И явно е имал проблеми със срока за предаване на ръкописа, защото много, крайно много неща в текста му са полусварени, недомислени, непроверени, размазани и даже направо сбъркани. Едно, според мен, е сигурно - така не се пише, ако имаш някаква доза самоуважение. Ще изредя някои от гафовете. Припряното недомислие е родило на места двусмислици като в пасажа "един друг в тяхната махала на времето ... уби първия си приятел на табла". От него не личи, че става дума за буквално убийство, произтекло между табладжии, а не за убедителна победа. Думата "вендета" е употребена на два пъти като да е в множествено число и явно Томов смята, че единственото й число се римува с "ренде" - едно венде, две вендета4. Правописът и пунктуацията специално в първия том на книгата са под всякаква критика и не ми е ясно само едно - дали томът е минал без редакторска намеса или дефектите се дължат на редактора. Второто, във всеки случай, е по-трудно осъществимо. Но ако е първото, човек го обхваща ужас заради нивото на езиково боравене, от което тръгва съвременната българска литература.
Както и да е, в следващите томове тези дефекти се поизглаждат, но остава, например, еднообразието на похватите, с които се строи диалогът. Почти няма герой, който да не започва поне една своя реплика с "ми": "Ми той направи еди какво си", "Ми тя се оказа еди каква си". Диалогът фактически унифицира героите, не ги разслоява. Отгоре на всичко, и разказваческата, и пряката реч гъмжат от тежки синтактични паралелизми, които внасят още тромавост в и без това тромавото действие:
"Там е ключът, в мнозинството. Трябва да се направи всичко възможно да се цепи, ден след ден да се цепи, даже и да отнемат имунитета на Консулов, даже и при това положение." (I, 138)
Споменатото дотук не изчерпва формалния брак в романа. Томов, наистина съм убеден, много е бързал. Сравнително чест прецедент са несинхронизираните имена на разни герои. Един от тях, иззад който прозира Валери Найденов, фигурира на една и съща страница като "Владо Гицев" и "Владо Гицин" (I, 45). Бившият член на Политбюро на ЦК на БКП Пенчо Кубадински е ту Кобатински, ту Кобадински. Вестник "Демокрация" се подвизава основно под името "Демократически вестник" (I, 14, 17 и др.), но на едно място (I, 61) става буквално "Демокрация".
Специално внимание в тази връзка заслужава нецензурният словесен план в книгата. Той е концептуален. Започва плахо и инцидентно, но полека-лека набира увереност и се развихря. Томов, мисля, удря в земята всички досегашни опити в тази насока на българските писатели. Този Гинес-рекорд може да се тълкува и в угода на достоверността - един вид, регистърът на словото повтаря композицията на сюжета: колкото повече тя навлиза в социалната кал, толкова повече се затлачва с мръсотия и езикът. Но нецензурната гъстота надминава всяка разумна мярка и смислена мотивация. Томов ръси псувни почти без да гледа диалог ли предава, вътрешна реч или авторова, мъж ли говори или жена, този ли говори или онзи. Псува си и толкоз. Всичките му герои се изразяват по приблизително еднакъв, някак си "негов" начин. Така, за пореден път, той скъсява и без това несигурната дистанция между себе си и героите, улавя ги за реверите и си бъбри свойски с тях или пък като Невидимия на Хърбърт Уелс почти допира бузата си до лицата на нищо неподозиращите разговарящи, обзет едва ли не от нездрава алчност по всяка по-пиперлива дума, която те произнасят:
"Няма независим - обобщи Кицо, - щом се е родил, е вече зависим, на майка си от путката е бил зависим, а кво остава за другото..." (I, 156)
Хайде, да речем, че това Кицо го е казал, но следващото е точно разказваческа реч:
"Покaни синдикалния лидер в едно отдалечено място, на майка си в дивия..." (I, 157)
А сега и жена:
"Бе що не им теглиш една майна на всичките, пък да става каквото ще - надигна глас жена му. - Те какво, тия путки заспали, тия слюнчовци..." (II, 127)
Нямам пуритански съображения за отношението си към словото на Томов. Ще напомня само, че литературата има литературни критерии за достоверност, които са близки до житейските, но не се покриват напълно с тях. (Отделно смятам, че Томов надхвърля житейската норма за нецензурност дори на хората, които има предвид.) Тя предлага редукции на реалната реч, маркировки на речевите регистри, а не стенограми. И именно по този начин постига въздействието си. Ако стенографираше, нямаше да става за четене - както не може да мине за майсторски претворен диалог фонетичното възпроизводство на речта. От който и да е произволен отрязък от живота не става друго, освен едно много лошо произведение на изкуството с нестабилна структура и куп излишни неща. Животът-едно-към-едно става за живеене, не за четене. Те хората това и правят. И имат основание да не четат в словесни ситуации като тази, която разглеждам.
Това, че романът заимства хронологията на действителността, както споменах малко по-горе, е все пак половин беля. Още по-лошото е, че той е несамостоен спрямо нея, полуотделен е като сиамски близнак. Без подробно познаване на самите събития и на медийното им освещение сюжетната линия в много свои пунктове въобще не работи. Няма как да се сетиш за какво става дума. По страниците текат проточени диалози, в които без всякакви обяснения се появяват еднократно и тутакси изчезват имена на хора, названия на институции, реплики към полуизвестни събития, препратки към съвсем забравени вестникарски статии. Има пасажи, които биха представлявали загадка не само за чужденец, но и за всеки български гражданин, който през последните 10-15 години тук-таме е пропускал да си прочете сутрешния вестник. Ето пример, един от многото:
"На 23 юли БСП-то поиска оставката на председателя на Народното събрание, след което последва първия[т] ловък ход от страна на Орела. По-подло от това не би могло да се измисли, азиатският сценарий бе в пълен ход." (I, 162)
Оттук насетне в романа въобще не се обяснява какъв е точно "ловкият" ход, защо "това" да е "подло", в какво се изразява "сценарият" и откъде идва идеята, че е точно "азиатски", а не "европейски" или "африкански". Значенията, вложени в думите, са взети на вяра - Томов все едно интимничи с читателя, смигва му свойски в смисъл "тъй де, знаем за какво става дума, няма защо да се хaбя да обяснявам". За посветените, разбира се, е ясно, че "Орела" замества популярния медиен прякор на лидера на ДПС Ахмед Доган ("Сокола"), етнически турчин по произход и поради това популярно подозиран в "азиатщина" (каквото и да значи това). Но ако романът държеше да стои на собствените си нозе, поне част от детайлите щяха да бъдат по някакъв начин уводно въведени. Това обаче не се случва и у по-несведущите вероятно остава впечатлението, че се отнася за някакъв свръхтаен междуконтинентален конфликт.
Изброеното дотук ме кара да мисля, че в гърдите на този роман се борят две души. Едната от тях е крайно амбициозна и копнее да оплоди нещо като епопея на националното съвремие. Просто тук, като разтвориш страниците, да видиш всичко, ако ще и с цената на всички възможни литературни прегрешения - цялата действителност, цялата история, цялата грозна съдба, цялата езикова мръсотия. На Томов не му липсва импулсивен хъс за раздаване на ритници към каноните. Но този хъс нерядко се изражда в наглост. И тук стигаме до втората душа на романа - тази, която конструира четиво за посветени. Тя е хлевоуста, хищно любопитна, но и отмъстителна, умее да мрази, не се посвенява да "нацепи" някого ей така, без аргументи, или да го "удари" уж скрито, уж колкото да го заболи само него, но пък да захихикат наоколо всички5. А в случай, че съзира опасност, ще пусне да изприпка наблизо някоя боязлива недомлъвка6. От такива неща, уверен съм, се състои един обширен план от книгата. На тази същата душа се дължи според мен и финалната автоапология, където Томов изобразява себе си едва ли не като невинна институционална кошута сред горски хищници и лешояди. Не знам защо, но тук ми се привижда един доста нагъл опит за морално изнудване: един вид, "истината за мен остава тази и точка по въпроса - иначе, ако се разприкажа още, не знам дали усещате какво мога да кажа за вас".

За "Четвъртата власт" е все пак сравнително лесно да се пише, защото е гъста, макар и размътена книга. За "Лъжата. Жан, Иван и другите" е по-трудно, защото е разредена и озонирана. Александър Томов се старае в книгата си, бъхти се, носи вар, дига кофи, кърти и маже; Тошо Тошев се спуска в своята плавно отгоре като англичанин природоизпитател в старовремски балон с кош. Тя внушава респект със солидната си дебелина. На предната корица виждаме внушителен портрет на автора в скъп костюм, с пура в ръка и с очи присвити по проницателен или предупредителен начин. Редом с портрета се шири до долу и заглавието. От него тлъстите букви на "ЛЪЖАТА" се конкурират по площ с целия торс на автора, а "Жан", "Иван" и "другите" са сбутани в принудителна скромност на дъното.
Попрелистим ли страниците, бързо разбираме, че ако махнем снимките и приложенията и намалим доста щедрия шрифт, дебелият том лесно ще се превърне в книжка. Заглавието също подвежда - с гражданския си обертон. Книгата е салонна, охолна и самодоволна и повече би й прилягало да се казва "Моите перипетии на върха". Тя се състои от спомени или по-точно споменни късове, някои доста дълги, други съвсем кратички, които се отнасят основно към първите и последните 2-3 години от Тошевото главно редакторство в "Труд" - съответно, към 1990-92 и 2000-02 г. Изключенията са малко на брой и не правят впечатление. Спомените са подредени не хронологично, а на принципа на почти равномерното редуване "стар-нов-стар-нов". Групирани са доста свободно в глави със също така доста свободни названия.
Тези постоянни совалки напред-назад във времето разбиват усещането за хронология и минало, а оттам и мемоарния, документния характер на произведението. Превръщат го в художествена творба. За това спомага и гъстата левчевска метафорика, с която то е пропито. Не случайно в броя си от 17 май т. г. в. "Стандарт" го нарича "роман" (макар че по принцип "Стандарт" обича да прави такива грешки). Същият материал отбелязва и какво е казал парламентарният шеф Огнян Герджиков, като чул на премиерата на "Лъжата", че Тошо Тошев вече пише втора част: "Надявам се да съм положителен герой в продължението на книгата ви."
Репликата на Герджиков, разбира се, не е предизвикана от стиповите и структурни параметри на книгата. Но е пропита с подсъзнателното усещане, че думите и действията в света, който те двамата с Тошев споделят - светът и на книгата, която разглеждаме, - изпълняват не документна, а нормативна функция. Тоест, че тези думи и действия правят фактите, а не се опират непременно на тях. Съгласно тази изходна логика, отсъства какъвто и да било смисъл във въпроса дали Огнян Герджиков наистина е положителен герой в управлението на страната или не. В този план не се работи с истини. Герджиков ще стане такъв, ако бъде описан като такъв.
Книгата на Тошев споделя тази манталитетна нагласа. Тя има претенцията да бъде нормативна. В нея се повествува от първа ръка за серия важни събития от близкото политическо минало на страната. Не липсват погледи към бурното начало на демокрацията с безредиците пред Парламента в края на 1989 г., някои от по-шумните партийни ежби оттам насетне, Боянските ливади на Желю Желев, развитието на синдикатите и конфликтите им с различните правителства, серия афери и скандали, последният от които е около продажбата на "Булгартабак". Всички те, същевременно, са вплетени като брънки от новата история на в. "Труд". (Това впрочем има своето основание, защото историята на един вестник е до голяма степен история на съдържанието му.) Разказано е за развитието на вестника от държавна в частна медиа и оттам в първата по тираж частна медиа в страната, за стартовото му изоставане спрямо "24 часа", което по-късно бива наваксано с лихвите, за някои борби, които той е имал с държавната власт, за хората, които го пренасят през етапи на изнемога и величие.
Но най-вече книгата е апология на автора си и на личното му историческо настояще. Това е любопитното в трактовката, особено в сравнение с тази на Томов. Един и същ период се третира от двамата съответно като минало и настояще. Обяснението не е трудно. Томов пише своята книга като бивш шеф на държавна институция и целта му е да мотивира падението си - да се оправдае пред себе си и другите, да заклейми враговете си. Тошев пък пише своята като настоящ медиен корифей и целта му е да се похвали и с това допълнително да респектира политическия елит, сред който се движи и реализира влиянието си. И ако се съди по всичко, което писаха вестниците за луксозната премиера и състава на присъстващите, явно успява.
Цялата художествена борба на Тошо Тошев с времето е превърнала периода 1990-2002 г. в едно величаво главно-редакторско настояще, направила е от книгата му не история, не мемоар, а албум с повествователна живопис и буквални снимки. В албума се натъкваме на "Кольо", "Жоро", "Бойко", "Ники" и други министри и президенти. Ситуациите с тях са не по-малко интимни. "Бойко" го кани на обяд, защото не се били виждали скоро (109), със Стефан [Софиянски] са "приятели" и за "главните болести на държавата" имат "съвпадаща диагноза" (117), "Жоро" пък, "откакто е президент, ... има нов номер на джиесема, знаят го малко хора, знам го и аз" (39). Горбачов не е станал чак "Миша", но пък фигурира на снимка, където Тошев интимно го е хванал над лакътя. Интересни са и по-различните случаи. Освен в заглавието, Костов е обикновено "Костов", а не "Иван". Доган е само "Доган", макар да го е канил на свои вътрешни източно вакханални забавления в нощния бар на "Родина" (412-3). Луканов никъде не е "Андрей". Той е интимизиран само на едно място, при това в негова реплика към автора, а не обратно:
"Познавам го Тошо - прекъсва обясненията Луканов, а на мен, искам да го прикрия, но ми става приятно - това е все пак самият Луканов!" (33)
Особено явление в книгата е отрицателният интимитет. Той не обозначава по-голяма дистанция. Изразява се в кулоарен зевзеклък, любимата му реторична поза е фамилиарната безцеремонност на много вътрешния човек. Муравей Радев "си пада малко подлец" (37). "Бай" Александър Сталийски е постигнал "забележими успехи в унищожаването на водката по българските земи" (414). Понякога чувството за салонна съпринадлежност прехвърля дори своята мярка и се разразява в глуми и обиди на външен вид, отгоре на всичко към хора, които, независимо от кусурите си, не могат вече нищо да му направят. Все едно да биеш сакат човек:
"Виденов ходеше с момчешка прическа - късичко, небрежно, кичур встрани, вместо с гребен, понякога с пръсти", [но] "още през първия ден на Дондуков 1 алабросът му избуя. ... Това си бе истински алаброс, лъскав и лепнат да разкрива челото, фабрична марка си бе. Дело на пъргава комсомолка или пък на ветеранка от класовите борби. Но дело научно, с отговорност и майсторлък." (421-2)
Авторовата суетност се реализира впрочем не само на политическа, но и на икономическа основа. Тошев държи да покаже, че е богат. Той пие системно "Джак Даниълс", ходи на почивка по Нил, край Червено море и в Кайро, проявява готовност да купи апартамент край морето по 500 лева квадратния метър, а в дома му гостите сядат в кресла на Бато - на читателя дивак пък му се обяснява в бележка под линия, че става дума за "Бато Миладинович, архитект и търговец на бутикови италиански мебели" (340). Разбира се, собственикът на креслата не крие миналото си с "очуканата лада", но то му служи за благодатен контраст с настоящето и още му дига адреналина. Вярно, тук-таме пробва да имитира състрадание към по-безимотните, но то се получава разсеяно и неискрено, пълно с охранена метафорика, и някак дори пак самохвално:
"От три дни с Рени сме в Слънчев ден. ... Комплексът отдавна не е оазис за червени или за други партийни жреци. Но колкото и да е тъжно да се признае, той пак е оазис за тези, които имат камили да стигнат до него. ... Така е на север и юг, и по останалите посоки, където лицата на хората са по-маловажни от портфейлите им. Това е голямата правда сега. За обикновените хора и обикновените им портфейли голямата правда е малката." (116)
Тук метафората служи за утешение на бедния и безкамилен читател. Тя му дава естетизиран калъп за хала му - колкото да подсмръкне с нажален нос и да се отправи към кофите за боклук, но поуспокоен от мисълта, че някой извисен сърцевед му е бръкнал в душата ей тъй надълбоко и го е разбрал изотвътре. Силата на Тошев определено не е в състраданието. Но пък и той не прекалява с него, попретупва го при първа възможност, може би за да не призове пак случайно бога на бедността, и се отправя към по-приятни теми. Или за пореден път се похвалва нещо, за да възстанови нарушеното равновесие. Ето един пример (става дума за Георги Григоров, I секретар на ГК на БКП в София около промените, представен от Тошев като работлив и честен човек):
"Няколко месеца след тези събития [на 14 декември 1989 г.] Гошо изчезна, не съм го виждал почти оттогава. ... Не зная да го споменават между забогателите хора, което, отвсякъде погледнато, си е жалко. През тези години поне веднъж да ми бе позвънил!" (32)
Особен влог в борбата с времето и в личното безсмъртие е метафоричният пласт в книгата, с който тук-таме влязохме в досег. Той е наистина левчевски, пряко е повлиян от прозата на "Убий българина!" и "Ти си следващият" или от ръката на самия Левчев, който членува в антуража около Тошев, наречен в случая "клуб на гениите" - освен изброените двама, там са Антон Дончев, Иван Гранитски, Дончо Цончев и Стефан Цанев. Клубът поддържа гъст вътрешен кръговрат от взаимни похвали и услуги и свято вярва в помпозната метафора като висш смисъл на литературата. Оттам и Тошев. За него прословутите танкове от репликата на Петър Младенов са "като скалпели за цезаровото сечение на демокрацията" (35). След избирането на Любен Беров за премиер в края на 1992 г. "СДС захърка в най-тежкия политически махмурлук, познат по българските земи. Две години щяха да са му нужни, за да втаса зелето на новия син домакин. На Иван. Чак при епохата Жан щеше да кипне резливият сок на разбуждането" (420). За предстоящите общински избори "БСП си мисли, че е в подем, и отсега се маже с пропаганден зехтин като пехливаните. СДС вехне като зарязана употребена мома, но в София, столицата на реститутите, телесата й все още хващат око" (117).
Тази метафорика, утаена в самодостатъчни оазиси между злободневното слово, е всъщност саморекламна. Тя не дава нова информация за обекта си, а казва "виж на какво съм способен". В този си план тя е високомерна, аналогична е на социално-икономическото неравенство, в което Тошев се е вградил леко и несъстрадателно сред печелившия лагер. Аналогична е и на кръга от литератори около него.
Любопитно е желанието на Тошев да се обгражда точно с хора, които са имали напълно завършен мироглед и стил още около смъртта на Людмила Живкова. Това издава у него източно-класичен вкус към държавните и литературни структури, мечта за принадлежност към кръг от избраници, които управляват и учат стоящото безкрайно надолу под тях простолюдие. Нагласата му пречи да види, че антуражът около него отдавна се е изписал и е годен да се хареса с посланията си само на носталгични кръгове във властта и пенсионерските клубове, а за младите и средни поколения е чужд, ням и даже не в час. Или може би вижда това, но просто не се съмнява в нормативната мощ на медиата си. В настоящата книга той не казва кое е "лъжа". Той казва: "Аз казвам кое е лъжа."
В бр.2 на сп. "Съвременник" от тази година четем "писмо" на Любомир Левчев до автора на "Лъжата" - един апотеоз на безсрамието, което Левчев не от вчера практикува. Там романът на Тошев "Страх" е наречен "мост между две епохи", "Лъжата" пък е наречена "странен подарък от бъдещето", сравнена е с колумбов меч и византийска мозайка, приписано й е безразсъдно дръзновение. Да оставим настрана лошия резонанс между напомпаните словеса, които съвкупом рисуват върху лицето на Тошев очертанията на някакво естетско НЛО, хвърлило в искрометен ужас и блян мореходеца Левчев миг преди да го глътне Бермудският триъгълник. Но си и мисля, че никак не е за възхищение развоят, който претърпява творческата и обществена кариера на този някогашен административен лидер на литературната ни сцена. Вярно е, той има и добри произведения. Вярно е, има автори, на които е оказвал съдействие тук и там по нишите на бюрократичното своеволие през социализма. Но за тези дребни ползи е платена скъпа цена - достойнството на българската литература. Заради него и такива като него тя е свикнала не да мисли и говори, а да живурка, да съществува по милост и споразумение, по членски книжки, издания и награди, все в ролята на дребен кулоарен храненик около някой диктатор или кърджалийски главатар. При това със странна вяра в безсмъртието на следите, които формалните знаци и статистическите данни оставят след себе си.
В синхрон с цялото това вероизповедание Тошо Тошев не на едно място изразява пренебрежително отношение към нормалните хора, сякаш са зомбита, годни за всичко, освен за мозъчна дейност:
"Преди Десети ноември в България никой не мислеше да стачкува. И не само защото държавните профсъюзи бяха партийният бодигард за това, а преди всичко защото народът си бе така вдъхновен, така отдаден на голямата правда, че го избиваше само на песни и удоволствия. Живееше си този народ в единна кръвоносна система с братския Съветски съюз, а братските партии бяха лекарският екип, който следеше за тромби и левкоцити в системата, за бъбречна недостатъчност и чернодробни ензими." (51-2)
Цитатът е съзнателно спекулативен и лъжлив. От него едва ли не излиза, че социализмът е бил наложен "отдолу", а не "отгоре", че властта в ония години е нямала нищо против стачките и разномислието, но хората са предпочитали да си живеят в някакъв овчи рай и не им е пукало за свободите, които са им били предоставени. Подобно високомерие съм забелязал обикновено у хора с дълъг стаж на комсомолски или партийни апаратчици. Те развиват едни особени душевни мазоли, защото отрано свикват да гледат на хората като на бройки, които трябва да насочиш в това или онова направление, или като на глина, от която да изваеш каквато си искаш форма. Ако Тошев наистина вярва в това, което казва по-горе, значи много малко е научил досега за света около себе си.
През годините често съм се чудил на какво се дължи надменността на новозабогателите хора - на радостния шок от чудото или на нерви заради несигурния характер на капиталите им. Вероятно ги има и от двата вида. А Тошев е някак си вътрешно парадоксален, както много неща и хора у нас. Той, управителят на влиятелна частна медиа, на елемент от "четвъртата власт", се хвали в книгата си с познанства и връзки из кулоарите на останалите, "истинските" три власти, спрямо които би трябвало да се изживява като опозиция. Странна форма на частник, който се самоизживява като държавник и се е обградил с одушевени емблеми на социалистическата държавност, отрицателката на частната практика. Явно метафората "четвърта власт", която означава борба с държавата за каузата на свободното слово, се тълкува от мнозина у нас аматьорски буквално - като някакъв вид ново министерство, при това особено влиятелно и печелившо.
От много места в книгата на Тошо Тошев извличаме извода, че едрите медийни фигури, също както и фигурите на едрия бизнес, сенчест или не, често изпълняват функции на неформални посредници между политиците от различни партии. Това ги прави влиятелни, особено в контекста на слабата държавна власт. Но оттук на свой ред следва, че не само линията на политическия живот у нас, но и линията на публичната сфера минава много високо над главите на хората. Тошев презира читателите. Книгата няма друг възможен адресат, освен колегите във властта и най-безпросветната част от населението, която би копняла да се докосне за момент до тези светци и светини държавниците. Към тях явно е адресиран и обяснителният апарат, който учи читателя сякаш той е туземец, че "Брежнев" значи "Леонид Илич Брежнев", "Чирков" - "д-р Александър Чирков", а "Хайтов" - "Николай Хайтов". И че Богомил Райнов е "автор на шпионски романи с главен герой Емил Боев" (353). Може би с присъщата си скромност авторът смята, че точно неговата книга ще остане Библията на Новото време и че бъдещите българи ще бъдат принудени да черпят общата си култура само от нея. И затова е организирал благодетелски по страниците й малко уводно знание.
Въобще, в странно уводна форма ни поднасят нещата и двете книги, които разглеждам. Има, наистина, разлики в характера на филтрите им - Тошев прекалява в обясняването, а Томов в необясняването. Но и двамата кандидатстват за ранг на неомитолози, уверени, че с апаратно-чиновническия си опит са натрупали тайно познание, недостъпно за масовия българин. И че последният междувременно е лапал мухите и нищо не е видял. Не са се движили в достатъчно добро общество.

Владимир Трендафилов


Д-р Владимир Трендафилов (1955) е автор на теоретичните книги "Неизличимият образ в огледалото" и "През седмица в литературния аквариум", както и на поетическите сбирки "Четирите фокуса" и "Смъртният танц на фокусника". Превеждал е Тед Хюз, Силвия Плат и др. Съвместно с Александър Шурбанов е съставител на обширно представяне на преводната рецепция на английската литература у нас.
Александър Томов, Четвъртата власт. Ч. I-III.
Ст. Загора: Кота, 2002-3;
Тошо Тошев, Лъжата Жан, Иван и другите.
София: Труд,
2003.