Кой доведе царя в България
или конструиране на образа на виновника

"Ваше Величество,
[...] Такава дискусия е немислима без Вашето лично участие като безспорна историческа личност, доказан патриот и демократ и човек с неоспорими международни контакти и опит. На България е необходимо общонационално усилие и личност, която да го олицетвори.
Смятайте настоящето обръщение като призив и покана за Ваше посещение в страната в удобно за Вас време." [...]


Това е част от писмото на стоте и един известни интелектуалци, изпратено до Величеството в края на 1995 и публикувано през ноември същата година във в. "Корона". И ако днес го напомням, то е заради новата фаза, в която навлизат отношенията между Симеон и населението.
Ако доскоро доминантното питане беше: "Как така царят ни излъга?", днес вече е актуален друг въпрос: "А кой точно ни го доведе?". Тоест, след безплодните многомесечни вопли заради измамените очаквания, идва ред на нещо, приличащо на по-рационално действие - трябва да се произведе образ на "виновника", на този, който, без да ни пита, изневиделица ни е докарал това природно бедствие. Дали е природно бедствие, е друг въпрос, но че не е изневиделица, е факт. Както е факт, че в цялата тази история, започнала непосредствено след ноември 1989 (а може би и преди това), е невъзможно да бъде персонифициран въпросният виновник; нито е възможно той да бъде сведен до 3-4 имена, избирателно подреждани в зависимост от конюнктурните политически предпочитания.
Появата на Симеон Сакскобургготски беше подготвяна дълго и старателно и за нея принос имат всички - от всевъзможните големи и малки политически сили (тук може би изключение правят само земеделците на Анастасия Мозер), през синдикатите, през множество журналисти и пр. публични фигури, през цитираните по-горе интелектуалци (организирани, както се разбра, от конституционния съдия Георги Марков) до не малка част от населението. Нека само си спомним истеричното всенародно посрещане през 1996 на Орлов мост, разбира се, с хляб и сол; както и онзи безумен влак, движещ се с 20 км в час из родината, от чиито прозорци Негово Величество помахваше с ръка на подтичващите след влака възторжени поданици.
Къде по-тайно, къде по-явно, в продължение на 12 години, чак до април 2001, в Мадрид се влачеше делегация след делегация за поредната челобитня*. И всичко това поради една-едничка причина - да се присвои и употреби (естествено не за всенародни цели) ресурсът на монарха - и символическият, и реалният. Пък после каквото ще да става. И то взе, че стана. Само че не така, както го мислеха селските тарикати, а иначе явни и тайни парламентьори. С две думи, не те него, той тях преметна. Употреби ги, за да се върне по най-легален начин в държавата България, след което ги изрита, прати ги в глуха защита. Като междувременно им съобщи, че не е прилично да се месят в царските дела.
Трябва да си или изключително глупав, или изключително нагъл, за да допуснеш, че някой, пък бил той и цар, ще ти предостави току-така "капитала" си и спокойно ще наблюдава какви ги вършиш с него. Логиката предполага обратното. Тя обаче, както обикновено, не се е оказала най-предпочитаното занимание в реализацията на горния сюжет. Тази констатация, макар и печална, вероятно ще се наложи да бъде преглътната. За съжаление, от всички.

Копринка Червенкова

* Разпространена форма на общуване с руските царе. От страна на просителя тя се свежда до яростно и дълго удряне на челото о земята, а от страна на царя - до снизходително наблюдение на този сюблимен акт.