Пътуване към Йерусалим
в жълто, синьо, зелено
Ако не бъркам нещо, "Пътуване към Йерусалим" е 13-ят игрален филм на Иван Ничев - слава Богу, нищо фатално в числото, дори напротив. Да не говорим, че новият филм се появява пет години след упражнението по темата в "След края на света", който, поне за мен, беше прекалено пълен с реверанси към спонсори, копродуценти и изчислими интереси по света. Но, както се казва, от упражнения глава не боли и винаги има полза, а и в случая предишният филм явно поосвободи режисьора от притеснения за кинаджийското ни безпаричие, позволявайки му да метне встрани тефтера със сметките.
Сега Иван Ничев се връща към себе си - в продуктивно, без съмнение, драматургично съавторство с Юрий Дачев. Тоест, връща се към онова кино, към онзи разказ, към онези герои и вкусови предпочитания, които белязаха цялото му творчество и най-постигнатото в него - от "Звезди в косите, сълзи в очите" (1977), през "Бал на самотните" (1981), "Черните лебеди" (1984), "1952 - Иван и Александра" (1988), "Любовни сънища" (1994) до "Пътуване към Йерусалим".
Добрите филми винаги оставят в съзнанието ни някакъв образ. Той може да е конкретен, буквален; може да е изречение-смисъл, а може и да е някак абстрактно-сетивен. Жълто-синьо-зелен например - като асоциация от ярките цветове на дъгата или на панаирната цветистост. При второто гледане на филма осъзнах, че очертаната от Ничев българска пътечка към Обетованата земя ще остане в съзнанието ми тъкмо с тези "папагалски цветове", не само защото те много съзнателно са нанесени върху изображението на екрана от режисьора и от оператора Георги Николов, а защото определят и произтичат от природата на "Пътуване към Йерусалим".
Можем да наречем тази природа неавтентично-автентична или възкресяваща вечния живец на ретрото, или - по-банално - театрална, заради естетическата подмяна на живота с театъра на живота. При това - не с по-изтънчените му и интелектуални форми, а с онази изначална простонародна стихия на лицедейството, изливаща се от модерните времена насам във вариететните му, кафе-шантански артистизми, които неслучайно по принцип се използват като емблематичен знак за театър - в буквален и в преносен смисъл.
Особено любопитно е как именно тази естетическа природа на филма моделира неговото съдържание. Или по-точно, защо неговото съдържание е интерпретирано с помощта на "жълто-синьо-зелен" творчески подход. Няма съмнение, че в това се крие вид дързост, след като носи двоен риск - било от несправяне със смисловите пластове на или под цветовете, било от възприемане на "цветовата гама" едно към едно от кинозрителите (пък и от ценителите). Но фактът, че ставащото на екрана увлича емоционално в съпреживяване, е красноречив знак, поне според мен, за справяне не само с първия риск, но и с втория, стига отсрещната страна (ценителите имам предвид) да не робува на елитаристки предразсъдъци.
Тук ще отворя една скоба - постмодерните времена ни показаха, че арт е и пипването, умението да забъркаш коктейла, а не само пробивът в интелектуално-неизвестното. Това пък от своя страна е от особена важност за днешното състояние на българското кино, което все още стои разкрачено между предишното си художествено битие и недостатъчно състоялото му се днешно, особено що се отнася до контакта му с рецепиента. Наистина мнозина търсят (не без определен успех) новата му формула в измъчващото съседство със задокеанската ултратехнологична конкуренция за обсебване на зрителите. Докато Иван Ничев по-консервативно залага на своето си кино, отивайки даже и по-нататък - към по-изчистено от "съдържателни" и амбициозни претенции решение. И, по мое мнение, успява да намери една от възможните най-адекватни за днешния ден на киното ни формули за построяване на нов мост към публиката, включително и по-широката и по-непретенциозна. Крайно време беше да видим как един от добрите ни режисьори не си поставя за задача непременно да направи "фестивален" (разбирай сложен и недотам приятен за гледане) филм, което пък, сигурна съм, ще му отвори повече врати към киносалоните и кинофорумите по света, дай боже.
И така, какво ни съобщава в тази своя тринадесета игрална творба Иван Ничев, заедно с целия си творчески екип. Веднага ще отговоря: нищо ново за света. С едно "освен", но за него малко по-късно.
Вече споменах, че "Пътуване към Йерусалим" е своеобразно продължение на "След края на света" с тематичната му насоченост (високо котируема днес - повече от разбираемо) към доказване на човешкото равноправие, независимо от расовата, религиозната или етническата принадлежност, чрез вглеждане в драматичната история на XX век. Предмет на разказа сега е спасяването в нашата страна на две немски деца - еврейчета, бягащи от Хитлер, което се римува с историческия факт на спасяването на българските евреи през Втората световна война. Тоест, стъпва се в известен смисъл на документална основа (пък и според титрите става дума за автентична история), върху която Юрий Дачев и Иван Ничев в качеството им на сценаристи построяват своята приказка за спасението на две малки, сладки, изпаднали в беда немски еврейчета от трима бедни, бродещи артисти, при това илюзионисти.
Очертавайки по този начин параметрите на своята приказка, създателите на филма всъщност се нагърбват с изработването на една съвсем не проста художествена амалгама от исторически контекст, фабулна линеарност и жанрова специфичност. И, според мен, успяват еднакво добре да претопят и трите съставки, извличайки от всяка ценния метал. На територията на интригата за спасяването на децата те доста ловко се справят с опасността да не удържат зрителския интерес, докато нанизват мозаично събитията в нещо като американското road movie. Но го правят не толкова като майстори на фабулния разказ или на съспенса, а чрез умело и адекватно прескачане върху територията на жанровото забавление - любовни перипетии, шансони, илюзионизъм... Последните, от своя страна, а-ха, да прекатурнат колата, и от втория план идва на помощ историческият контекст със зловещите си знаци - орлетата, батковците им и татковците им.
Спретната конструкция, наистина. Но се оказва сполучлива само заради постигнатия добър микс между детайлите на трите й основни компонента, които иначе сами по себе си са доста плоско еднозначни (според жанровите правила) - простащината българска, благородството на немеца, знаковостта изобщо на всички образи и на всичко случващо се и в забавната, и в драматичната плоскост на филмовата събитийност. Смея да мисля, че авторите съзнателно са си поиграли с тази еднозначност, която извън дадената конструкция не би могла да бъде похвална. Както и че са го направили с цел максимално да употребят жанровите уловки за спечелване на зрителя.
Можем да се запитаме обаче - в името на какво? За мен отговорът е в онова споменато по-горе "освен". Защото коктейлът от еднозначности, от исторически знаци и от жанрови пируети в трагикомедийното и във вариететното е забъркан с мярката на архитипното, което покрай най-баналното знание за света, изведено на преден план, неусетно ни внушава, че човешкият живот се разиграва като театър на две сцени, маскирани като една, а всъщност ги дели пропаст. На едната сцена е ходът на историята - политиката, общественото живеене, лицето на човека, очертано като компонент и действащо лице на тази история, политика и обществено живеене. А на другата - същият този човек в собственото му, интимно измерение, който с потребността си от уют, игра, забава, творчество, любов и свобода противоречи изначално на всичко антихуманно в създавания пак от него външен свят. И който в това свое измерение е вид мярка за човешката ни абсурдност.
"Пътуване към Йерусалим" ни предлага да осъзнаем тази абсурдност. Точно както прави това изкуството и в частност театърът от незапомнени времена. А театърът във филмите на Иван Ничев почти винаги е бил едно от най-главните, ако не и главното действащо лице... така че, както се казва, нищо не е случайно.
Остава ми да призная за пореден път, че театърът е немислим без актьорите. И ако по-горе умишлено премълчах коя е основната спойка на добре замислената драматургична конструкция, то е, защото ролята на актьорите точно в този филм се нуждае от специален акцент.
Без Елена Петрова (Зара), Александър Морфов (Дими) и Васил Василев - Зуека (Сами), без тяхното артистично умение, с което вдъхват архитипен живот на знаковите си образи и с което по индивидуално неповторим начин ни забавляват в царството на жанровите форми, нищо от измисленото, конструираното и търсено като внушение от Юрий Дачев и Иван Ничев не би могло да сработи. Както впрочем и без още не едно и две от имената на наистина много добрата ни кинаджийска актьорска школа (Татяна Лолова, Христо Гърбов, Георги Русев, Никола Рударов, Николай Урумов, Васил Димитров, Христо Мутафчиев, Рени Врангова...), помогнали с творческо съпричастие на създателите на филма да пресъздадат на екрана театъра на живота с цветовете на дъгата - в жълто-синьо-зелено...

Искра Димитрова


Искра Димитрова е завършила кинознание във ВГИК, Москва, където е защитила дисертация "Съвременната тема в българското игрално кино" (1975). Дългогодишен редактор в списанията "Филмови новини", "Филм" и "Филм мания". Автор на стотици публикации във всекидневния и специализирания печат. Член на редакционния съвет на "Демократически преглед".
Пътуване към Йерусалим, 2003
България/ Германия
Режисьор - Иван Ничев
Сценарий: Юрий Дачев, Иван Ничев
Оператор - Георги Николов
Музика - Стефан Димитров
В ролите: Елена Петрова, Александър Морфов, Васил Василев-Зуека, Бернд Михаел и др.
Продуценти: Ханс-Вернер Хонерт, Иван Ничев
Разпространява Александра филмс