Константин Стоилов -
от дневника до обелката


В Деня на независимостта БНТ се отсрами с филм, посветен на 150-aта годишнина от рождението на д-р Константин Стоилов - един от най-личните и противоречиви български държавници (рождената му дата впрочем е днес - 23 септември).
Между "Д-р Стоилов пуши пури" (авторски текст) и "Той беше един от нашите най-видни държавни мъже. Освен това, което у нас е рядко, беше добър човек" (Петко Каравелов) близо час минава неусетно. Рамкиран от счупена настолна рамка, снимките под която се сменят, филмът "Похвално слово за българския консерватизъм" е демократична и любопитна интерпретация на зората на българската държавност.
Роден в Пловдив, възпитаник на цариградския "Робърт колеж" и на Хайделберг, доктор по право на университета в Лайпциг, християнин, масон и консерватор, който с течение на времето става умерен либерал, Константин Стоилов е фундаментален ерудит, бляскав юрист, честен политик, принципен прагматик. Изобщо става дума за екзотичен (и днес у нас) екземпляр от "строителите на съвременна България", проумял овреме (покрай грешките си с руското влияние у нас и суспендирането на Търновската конституция), че "вносът на идеи е опасна работа".
Именно д-р Стоилов е избран да иде в Русия, за да покани Александър Батенберг за княз, както и - в Европа (като член на делегацията) в търсене на нов след неговата абдикация през август 1886. За кандидатурата на Фердинанд е скептичен: "Не е подготвен за княз, но е роден княз". Убеден монархист, той служи почтено на княза, който обаче се оказва злопаметен и параноичен. Нещо повече - заради неговото "не", Стоилов, в битността си на премиер, не разрешава на Стамболов (в чието първо правителство е бил министър на правосъдието) да замине в чужбина да се лекува. До края на живота си той се чувства гузен за проявената слабост - през 1895 Стамболов е убит насред София. Нещо повече, според някои Стоилов си отива на 48 не само заради влошеното си здраве (има астма, преживял е удар), а и защото не може да преживее угризенията.
Въпреки че е подиграван заради лоялността си към княза, а в. "Свобода" го нарича "велик блюдолизец", след като на прием Фердинанд подминава министрите му, Стоилов го шокира с оставка на кабинета и повече не стъпва в двореца. От филма разбрах, че този бил единственият повод, когато видели сдържания до високомерност политик да се смее - на събиране на правителството, ден след оставката, на първата ВЕЦ, построена по време на мандата му: "Князът искаше да ме ритне, ама аз го ритнах".
Да обемеш безпристрастно-атрактивно еуфоричния период на първоначалното капиталистическо, политическо, държавническо натрупване в България през мащабно-инициативната фигура на д-р Стоилов и недооценените му от съвременниците политически маньоври (залагането му на просвещение и търговия в Македония например) не е лесна работа - доказва го патосът в повечето от филмите, посветени на темата преди и след 1989. Но за Светослав Овчаров това време изглежда далеч по-обозримо от настоящето - посветил му е документалните филми "Коста Паница - черти от живота и времето му" (1986), "Стефан Стамболов - съзидателят и съсипателят" (1991), "Фердинанд Български" (1995), "Щрихи към портрета на Народното събрание, 120 години по-късно" (1999), както и историческите изследвания "Кой уби Стамболова?" (1991) и "Лисицата и лъвът - Фердинанд I на фона на българската психологическа и политическа действителност" (1994).
Овчаров прекатури клишираните представи - не само за епохата, а и за параметрите на документалното кино. Чрез математизираната му художествена концепция строгите архиви се интимизират, напускат статиката на документа и се впускат в ритъм, близък до игралното кино.
"Похвално слово за българския консерватизъм" е сътворен в подобен ключ: фотоси се редуват с възстановки (безсловесни, изчистени, изящни), факсимилета се одухотворяват от графики, портрети се редят като дуелни крачки (особено находчиво този подход е използван за отношенията Стоилов - Фердинанд или Стоилов - Стамболов), безстрастни факти се обагрят от пикантерии (цилиндърът като компенсация на ниския му ръст), лаконизъм изопва словесните къдри... Архивният материал е така филигранно организиран и моделиран, че миналото се проектира в настоящето с гибелна обреченост. И все пак най-любопитната находка на филма е в музикално-звуковата партитура: зад дикторския текст (Стоян Алексиев) или зад Моцартовата музика пулсира конгломерат от звуци, езици, шумове - пъстрият контрапункт на официалната история, онова, което бучи, скърца, трещи, кукурига, цвили или просто крещи и се нарича българска народопсихология в поредния цивилизационен транс...

Геновева Димитрова



От пръв
поглед


Похвално слово за българския консерватизъм, документален, 2003, сценарист и режисьор - Светослав Овчаров, оператор - Огнян Калайджиев, художник - Пролет Георгиева, продуцент - "Про филм". Филмът е реализиран със съдействието на НФЦ, Главно управление на архивите и БНТ.
Излъчен на 22 септември 2003 по Канал 1