По-лесно ли е
да се свири на флейта


Дебютното представление на Антон Угринов "Вернисаж" от Вацлав Хавел демонстрира видимо пристрастие към сценичната пародия. В продължение на час поведението и разбиранията на семейството Михал (Владимир Карамазов) и Вера (Александра Василева) е показано като напълно тъпоумно, а те - като истеричави слуги на фалшиво благополучие. Всичко това в контраст с недоумяващото присъствие и достойно мълчание на Бедржих (Иван Юруков) е еднозначно, ясно заявено в първия фрагмент от действието. И така до края. Не стана ясно какво налага упоритото повторение на няколкото хиперболизирани характерологични жеста в поведението на персонажите, какви са тези буквално безвкусни (а не обозначени като безвкусни) хора и кога живеят, какво ни засяга Хавеловото разбиране за личния избор и истината сега и чие именно благополучие се пародира, защото колкото и всеотдайно актьорите да го представят, би трябвало в крайна сметка поне да се оформи ясен образ на пародийния тип поведение и на драматургичните фигури в цялото на спектакъла. Нечетливостта на режисьорските разбирания за текста в спектакъла по-скоро отваря ред проблеми по отношение на обучението по режисура.
Видимо пародията се налага като доминиращо средство за изказване на отношение към определен феномен и като проява на чувство за хумор както по сцените, така и в различен тип телевизионни шоу-програми. По принцип пародиращият набира "капитал" и авторитет благодарение на умелото преобразуване на оценностени, добили престижност "жестове" на поведение, показвайки ги в друга ценностна перспектива. Толкова по-интересна, забавна, ефектна и ефективна е пародията, колкото по-интересна е тази перспектива. Така че въпросът не е толкова защо един режисьор е избрал пародията като основен изказ, а как го използва в цялото на спектакъла, който той трябва да структурира. С други думи в случая дебютът на Угринов ме интересува като провокация на въпроса за уменията, с които режисьорите, завършили НАТФИЗ, се изправят пред "клавиатурата" на сцената и доколко имат необходимия им минимален "пакет" от знания, отложени от дългогодишното развитие на театралното изкуство, които да им помагат да изразят онзи живот и свят, който ги вълнува. Или да ги накара да търсят друг израз. Не се ли хващат за пародията например повече интуитивно, като най-близо до настроенията им средство, защото инак също би трябвало да се познават различни техники за нейното "ползване"?
Структурирането на спектакловото цяло в пространството на сцената изисква множество познания при създаването на многозначна символна система, а не еднозначна експликация на няколко поведенски характеристики. Съдейки по следващите създания на начинаещите режисьори по сцените, те твърде често се оказват в ситуацията на Розенкранц и Гилденстерн, които някоя пиеса, сценарий или занимаващ ги проблем може като Хамлет да попита защо смятат, че по-лесно да се свири на тях, отколкото на флейта. Да не говорим за публиката. Защото в крайна сметка сцената е "инструментът", чрез който режисьорът се занимава с човека на своето време и въпросът е именно "как свири" на този инструмент. И ако допуснем, че не на него са се научили да свирят, то на какъв умеят? Все по-актуален и настойчив ще става този въпрос при режисьорската оскъдица в нашия театър.
Особено в началото на започващия сезон.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата