На театър през 60-те

Четиринайсет години след промяната говоренето за миналото и за хората от миналото в България остава в сферите на заклинанията, в черно-бялата гама. То или се митологизира и носталгично се възвеличава, или се охулва и тотално се отрича. А, както е известно, такъв подход към миналото твърде много опростява нещата, банализира ги. Нещо повече, неспособността ни да се вгледаме в миналото нюансирано и адекватно обрича и настоящето, прави ни зависими и комплексирани. Като тази неадекватност по отношение на миналото в България засяга както случилото се в живота, така и в културата. Иначе казано - тя засяга самите основания на човешкото.
И ако в опитите да обясним миналото до голяма степен се провалихме и днес близо 80% от българските граждани с топлота и носталгия си спомнят тодорживковското безвремие и мечтаят за "човека от народа" и социализма, когато почти всичко било безплатно, то в областта на културата нещата като че ли са малко по-перспективни. Не че мрънкането за това какви добри творци сме имали не са силни, не че не върви една рекомунизация на ценностите, и все пак свръхидеологизацията на културата от миналото е категорично отречена. В този смисъл начинанието на фондация "Идея за театър" да се опита да види историята на българския театър през тоталитаризма, документално да очертае дебатите, скандалите, примерите за идеологическа критика, забраните са част от възстановяването на образа на миналото, който - пак ще повторя - ни е много нужен. Защото никоя бивша социалистическа страна, струва ми се, не може да мине без нещо като музей на паметта - само така и негативите, и доброто могат да бъдат употребени в полза на настоящето. И само така на късата памет ще се сложи край.
В настоящия брой на "Гестус" насочването към 60-те години само по себе си е значещо и похвално. Защото описанието на българските 60-те може да каже много - може да каже защо не сме като другите бивши социалистически страни, може да натрапи българските интереси от това време и да ги сравни с европейските. Беглата статистика сочи, че през 60-те години в Европа в областта на драмата доминират имена като Бекет, Стопард, Ейкбърн, Пинтър, Йонеско, Олби, Шафър. Припомнянето им (дори не сравнението) е достатъчно, за да открои разрива и в класата, и в проблематиката. Докато българските театрални 60-те, за които говори алманахът, се свързват с текстове и имена като: "Импровизация" на Валери Петров и Радой Ралин, "Грешката на Авел" на Емил Манов, "Поетът и планината" на Иван Теофилов, "Небе и земя" на Климент Цачев, "Ние сме на 25" на Недялко Йорданов.
Разбира се, поставени до европейските текстове, погледнати откъм контекста на европейските тенденции в писането и техниката, те изглеждат доста нелепи, направо нескопосни. Но целта на изданието не е тази. То се опитва без патос, а с документалистика да покаже новото, което тези пиеси са донесли в рамките на скованата от идеологии българска литература през този период. Стреми се да покаже навлизането на тъгата, нещастието, заставането срещу задължителния оптимизъм. С други думи, тези пиеси се очертават като мъничките стъпки, правени в една бетонирана култура.
Пак ще кажа, от днешна гледна точка трудно разбираемо е какво толкова им е новото и революционното на тези текстове, че са предизвиквали скандали. Нещо повече, някои от тях изглеждат направо слаби. Неслучайно - колкото и тъжно да е това - днес никой театър не се насочва към тях, защото е съмнително, че те биха представлявали интерес за някого. Но пак ще го кажа - ценността на алманаха е, че връща аурата на тези текстове, че чрез скандалите, вихрили се около тях и чрез спомените на участниците и свидетелите показва как в общия идеологически контекст те все пак са били пробиви. И вторично снабдява с авторитет авторите им, някои от които доволно компрометирали се във времето.
Затова и бих казала, че този брой на "Гестус" е крачка към нормализацията в отношенията на миналото и настоящето. И може би тъкмо в това е ползата от помненето. Помненето задава параметрите на една мъничко по-достойна биография на българската култура. Без излишен патос и напомпване, но коректна и по-лицеприятна.

Амелия Личева







Думи
с/у думи



Гестус.
Театрален алманах.
Издание на Фондация Идея за театър.
София, 2003.