Какво и как представят учебниците (по хуманитарните дисциплини)? Дали публикуваните в тях текстове се обръщат право към учениците, при това на проницаем за възрастта им научен език? Или авторите им ги пишат с едва ли не хабилитационна амбиция?
И още: какво да правят вкоренените в настоящето ученици с неадаптирани към съвременността литературни образци, идещи от XIX и началото на XX век; с какво по-точно ги засягат те?
Но най-вече: какво трябва да бъде съотношението между нужния за образованието консерватизъм и целебната му модернизация?
Днес в държавата няма общ ценностен ред, благодарение на който да дадем бърз отговор на тези неприятни въпроси. Ясно е обаче, че учебниците рядко предразполагат учениците към емоционални и интелектуални вложения в учебната работа. (Вж. "Кратък размисъл на смутен родител на 11-класничка" от Стефан Попов, бр.6 от 15 февруари 2002.)
В настоящия момент българското училище не толкова творчески "вменява" знания - кандидатските изпити за следваща степен на образование предизвикват сериозен износ на учебно съдържание по посока скрития пазар на образователни услуги. Оттук до корупцията крачката е незначителна. (Вж. в миналия брой статията "Отношенията в съвременното българско училище" от Румен Петров.) И не мога да скрия подозрението си, че една от причините за всичко това е кръвосмешението между бедността на учебникарските автори и финансовите претенции на издателите... Учебникът не е единствено ценност, но не е и просто стока! Образованието е социален хоризонт, не просто диплома!
В този брой пак говорим за букварите (вж. и "Около буквара", разговор с доц. Розалина Новачкова и доц. Нели Иванова, бр.5 от 8 февруари 2002) и вече действително трябва да проявим мъдрост и състрадание. Вестник "Култура" е готов за разисквания, в които учители, родители, академични изследователи и издатели да вземат отношение по повдигнатите в статията на проф. Радева въпроси. Да заострим вниманието към фрапантните "учебници", почвайки тъкмо от букварите... Мълчанието след изложените досега факти ще бъде крайно обезпокоително.

Марин Бодаков