Цвят за уши, музика за очи
Насладата от хубавия джаз е като да отпиеш глътка горещ шоколад. Ако трябва да опиша цялостното присъствие и гласа на Карен Бернод, би следвало да я сравня с чаша горещ шоколад. Пламенният й темперамент е подкрепен от великолепен глас, ту топъл и дълбок с кадифената плътност, ту с по-рязък тембър, напомнящ горчивия вкус на какаов оттенък, а очароващите височини са подобни на облаци от пухкава сметана.
Отличните вокални умения и превъзходната й техника бяха аплодирани от над трихилядната публика на концерта й в зала 1 на НДК по случай втория рожден ден на Джаз FM - радио и Деня на София. За подгряваща група беше поканена група "Те".
Карен Белнод е родена в Бруклин, Ню Йорк. Първоначално започва да пее в местен госпъл хор, по-късно завършва музикалния отдел на New Paltz University. Известна е у нас като вокалистка на група "Инкогнито", участвала е в проекта "No time like the future" от 1999 г., а също и в два албума с Пол Саймън, както и в неговия проект "Cape Man" заедно с Марк Антъни и Рубен Блейдс. Записвала е с Ру-Пол, Утни Хюстън, Лутер Вандрос и Стефани Майлс. За своя първи солов албум "Some Othaness 4 U"написва девет оригинални парчета, които аранжира сама. Групата, с която се представи, се състои само от мъже - перкусии, синтезатор, китара, бас-китара и забележителния беквокалист Нейджу, който успя да вдигне публиката на крака със страстното си изпълнение на хита "Get up! I'm a sex machine"; към тях се присъединиха и двама български джазмени на тромпет и саксофон. Музиката, която създава Бернод, е категоризирана от критиката като нюсоул - определение, което тя самата не счита за характерно. В нея се преплитат влияния от джаза на 30-те, 40-те и 50-те години, фънк, блус, ритъм енд блус, афро - елегантна смесица, която самата певица определя като соул. Стремежът й е да сътвори звук, който да настройва хората на нова духовна вълна, в която да може да се долови цялото богатство на емоциите. Карен е личност, която не крие таящите се в нея чувствителност и ранимост, а, напротив, съумява да живее в опиянението на своите страсти.
Уникалният глас на певицата притежава широк регистър, който тя владее до съвършенство. Често изпълнението й е изпъстрено с ярки импровизации, разкриващи богатството на гласови нюанси, които изненадват с тембровата си обагреност. Синхронът между нея и инструменталистите е удивителен. Контактът с публиката е непосредствен и артистичен, често се води диалог, разказва се някоя забавна история, задава се въпрос, подканят се присъстващите да пеят. Публиката бе очарована от усилието й да си припомни трудното име на "голямата катедрала", която бе разгледала в София - а именно "Александър Невски", и определено бе щедра към певицата. На сцената Карен Бернод е магнетична, излъчва веселие и наслада, пластична и игрива, тя танцува и жестикулира през цялото време. Залата се наелектризира при изпълнението на оригиналната й песен "Subway" и пееше и ръкопляскаше заедно с нея. Разбира се, същият успех има и хитът на "Инкогнито"- "More Of Myself". Всеки, които не е бил в залата, би могъл с право да съжалява за пропуснатата възможност да се докосне до изкуството на тази дама.


- Идвате в България от концерт с една от най-големите джаз-диви в момента - Шака Кан. Какво е да музицираш с артист от такава величина?
- Наистина голямо удоволствие. През цялото време имах чувството, че се рея някъде сред облаците в небесата... Много си допадаме, а и аз се възхищавам от начина, по които прави музика. Надявам се и да се допълваме.
- Какво е вашето собствено музикално лице?
- Надявам се то да има отчетливи черти, да се запомня. Слушам музика от целия свят, но не се опитвам да я повтарям, искам да изразя същността си и това да се откроява ясно, но да е разбираемо за хората. Ето защо пея на много езици и черпя вдъхновение от различни източници. Бих желала в музиката ми да се долавя освен всичко друго и един тънък аромат на африкански ритми и мелодии. Някаква приглушена екзотика, която да напомня за себе си, но да не се натрапва. Искам, когато човек слуша моята музика, да се чувства удобно - все едно закусва в леглото особено вкусно кексче и пие топло какао.
- Каква е разликата между суперзвездите и наистина добрите, но не чак толкова популярни изпълнители?
- Парите!!!
- Не сте ли твърде категорична?!
- Не. Твърдо са парите. Парите са единствената разлика. В момента музикалната индустрия е нещо наистина почти чудовищно - влага пари, за да ги възвърне с големи печалби. Освен това, за да си суперзвезда, са необходими много неща, които стоят вън от изкуството. За тях се грижат цели екипи и колкото по-добри и повече са те - толкава по-добре. Такива са имиджмейкърите, хората от рекламните отдели и не на последно място мениджърите и продуцентите.
- Прието е за джаза да се мисли като за по-елитарен тип музика.
- Дори и да не ми се иска да призная наистина джазът в момента е по-скоро елитарна музика, отколкото популярна. Въпреки това считам, че той има широка аудитория. Просто е необходимо новите поколения да чуят тази музика, да я почувстват, за да я разберат и обикнат. В Америка днес се забелязва едно известно пренебрежение към джаза от страна на по-младото поколение, то сякаш не го цени. Пазарът у нас сега е изгладнял твърде много за онази "изкуствено направена" музика, която не трае особено дълго и лесно отмира. Струва ми се в Европа все още не е съвсем същото. Тук джазът се цени повече и някак си му се радвате по различен начин. Това е много хубаво и затова напоследък често правя концерти отвъд океана. Джазът не е "трудна" музика, към нея всеки би имал път, ако се вслуша в нея.
- Къде откривате своята роля в този процес?
- Своята роля, както и на изпълнителите като мен, виждам в умението да показваме и изразяваме добре този вид музика. Младите хора трябва да знаят, че ние сме това, което сме, заради начина, по които тази музика се е развивала през 30-те и 40-те, през 70-те, за да се достигне до нас. Смятам, че чрез концертите си съм и един вид популяризатор на джаза.
- Струва ми се в Европа разбирането за това какво е джаз е по-широко, отколкото американското.
- Навярно сте прав. Моята музика се опира на онова, което се е правило в джаза. Възприемам своята музика преди всичко като соул, в който присъстват елементи както от класическия джаз, така и от други музикални жанрове. Определенията обаче винаги са несъвършени.
- Кои са музикантите, които най-вече харесвате и кои са повлияли на вашия естетически мироглед?
- Ах! Трябва да си призная греховете... от по-старите, обичам да си открадвам по нещо. Страшно много обичам Сара Воон, Ела Фицджералд и Нина Саймон. От по-съвременните много харесвам, разбира се, Шака Кан, Арета Франклин, Натали Кол. От мъжете най-вече ми допада Кени Джи.
- Откривате ли разлика и в какво точно е тя между европейския и американския джаз?
- Честно казано, питала съм се и дори сама на себе си не успявам категорично да отговоря. Граници днес не съществуват, а това е правило отдавна и в музиката. Така че не откривам някакви съществени различия между европейския и американския джаз. Различията по-скоро се носят от отделните изпълнители и техните търсения и експерименти, между начина им на музициране. Разликите не са генерални, а по-скоро личностни.
- Мислите ли, че джазът е истинското, автентично музикално лице на Америка?
- Напълно вярно. Джазът е уникалният принос на американците към световното музикално наследство, той изразява душевността и мислите им, възникнал е от обикновените хора и е намерил път към сърцата на всички.
- Накъде според вас ще отиде в развитието си съвременният джаз?
- За мен съвременният джаз в еволюцията си започна да се превръща в нещо друго, различно от предишното си състояние. Как ще се развие - нямам и представа - и на мен ми е интересно. Старият джаз ще си остане един и същ. Съвременният е това, което направи от него Кени Джи; след него идва всичко ново. Мога да очаквам всичко.
- Не смятате ли, че търсенията на съвременната художествена музика, наследила класическата и експериментите в джаза, в един момент се оказва, че се допълват.
- При експериментите всичко е позволено. Аз смятам, че човек никога не бива да си поставя граници още повече в своето изкуство. Нормално е различните жанрове музика да си взаимодействат, процесът обаче винаги е двупосочен.
- Слушате ли и обичате ли класическа музика?
- Да, разбира се, и много я обичам. Тя ме успокоява и хармонизира. Представете си една хубава обстановка - лежиш си в хола на канапето, отпускаш се с чаша вино в ръка на нежната светлина от свещи - в тези мигове най-подходяща е класическата музика. Аз слушам постоянно Бах и Чайковски - защото най-много обичам тяхното творчество, понякога Хайдн. Понякога човек обича една музика и не може да обясни защо, но чувства, че това е самата истина.
- Знаете ли, когато си мисля за разликата между класическата музика и джаза, я откривам в това, че класическата музика е твърде драматична и метафизически напрегната, докато джазът е музика на приятното и радостта на надеждата, дали и за вас е така?
- Изненадвате ме. Наистина е така. Джазът е музика на живота на жизнерадостта, тя утвърждава хубавите емоции в живота. И това е може би най-голямата й отлика от другите типове музика и най-характерната й черта. Джазът е музика за хората, които умеят да живеят свободно, без натрапени ограничения. Моята майка например ме учеше много да се усмихвам. И сега аз много обичам да се усмихвам и още повече да се смея. На това ме учи и джазът.
- Тогава радостта ли е вашето жизнено кредо, щастието ли е това, на което ни учи музиката?
- Музиката ни прави не само по-щастливи, но и по-дълбоки. В този свят, където има твърде много бедни и нещастни хора, мисля, че музиката е едно от средствата да се научим да бъдем щастливи. Аз искам музиката ми да е като удобна възглавничка, на която човек да може да се облегне в най-трудните си моменти и да почерпи сила от нея.
- В едно ваше интервю казвате, че музиката е благословение. Защо? Чувствате ли се благословена?
- Как да не съм. Аз не работя, аз се забавлявам. Пеенето е моят начин да се чувствам щастлива и пълноценна. Бих искала всички да се чувстват толкова доволни, колкото съм аз от своята работа.
- Искам да ви помоля да се опишете с една мелодия или песен, която ви изразява напълно духовно и емоционално, една мелодия, която обичате - вашата мелодия.
- Никой не ме е питал такова нещо. Това е една прекрасна песен на Пати Лабел, сигурно сте я чували, тя се казва "The Music is My Life" - "Музиката е моят живот" - това сякаш е лайттемата на моя живот. В стиховете се казва, че трябва да продължаваме да обичаме и живеем.
- Гледах запис на един ваш концерт и страшно се впечатлих от начина, по който танцувате - сякаш рисувахте музиката.
- Ах, така ли?! Колко мило, за мен танцуването не представлява усилие. Танцуването е все едно да пееш с тялото си; толкова е просто и естествено - едното е свързано с другото и взаимно се допълват.
- Какво според вас е уникалното в музиката измежду останалите изкуства? Ето сега се намираме в изискана обстановка, покрай красиви картини на голи тела...
- Музиката е единственият универсален език, които прави от множеството различни хора едно цяло, тя ни сплотява и вдъхновява за живот, кара ни да вярваме, че е възможно да бъдем щастливи и покрай нея ние наистина сме такива. Това, което кара хората да обичат музиката, е фактът, че тя някак инстинктивно ни помага да съществуваме. Знаете ли, музиката е цвят за уши, цветовете са музика за очите. Музиката е пъстра и изкушаваща като някакво съблазнително сладкишче, на което просто не може да се устои.
- Знам, че обичате ярките цветове. Какво е за вас цветът?
- Всеки цвят има своя енергия, има свое настроение, покрай различните багри мога да изпадна в най-различни настроения. Обичам ярките цветове, тъй като те са наситени с радост и динамика, от тях просто чувстваш как струи живот. Богатството на материята е цветът й. Нещата не са разделени едно от друго: музика и цветове - те се допълват, както сетивата: очи, уши, вкус.
- Сега вече не мога да не ви попитам за храната, явно сте и изтънчен гастроном?
- Как отгатнахте? Смятам, че и храненето е един вид музика. И тъй като съм влюбена в радостта, най-много обичам най-веселата кухня на земята - италианската - всичките там симфонии от паста - пици, лазани, спагети, морски дарове... многоцветни сладкиши... Ах, да не пропусна и виното, червеното вино, то е превъзходно и така загадъчно...
- Какво е вашето послание?
- Много простичко, но и най-трудното за осъществяване - да живеем в мир със себе си и с останалите и да се научим да се радваме на всеки ден от живота.

Разговора води Петър Пламенов


Петър Пламенов (1978) е завършил Националната гимназия за древни езици и култури "Св. Константин Кирил - Философ", магистър е по литературознание. Завършва образованието си в СУ "Св. Климент Охридски", специалност "Културология". Член е на българския хайку клуб.
Разговор с
Карен Бернод



Къде са трудностите?/ Би останало диамантеното чудо/ със стеничка - непрекъснато/ шлифована/ от грешките на инкогнитото/ И прекъснатият диалог/ прoдължава пак и пак и пак...
Смехопис Еди Бурауи