Неуморимият експериментатор
Ако трябва да бъда точна, Георги Дюлгеров си е един велик експериментатор. Но поради инфлация на думата "велик", поставяна пред щяло и нещяло, пред знайни и анонимни лица, прибягнах до по-скромното определение в заглавието на опита ми да се докосна до кинофеномена Георги Дюлгеров.
По навик експериментаторът в киното се асоциира с нещо извън правилата, нарушаващо и несъобразяващо се с всички известни модели и структури. Но известно е също, че резултатът невинаги е правопропорционален на дързостта в разрушаването на познатото и правилата. Тогава произведението завинаги или поне за известно време си остава поле за догадки и съмнения относно мислите, обединяващи иновацията. Несравнимо по-бляскав и благоприятен случай е, когато експериментът получи успех и признание в своето време и място и не чака потомците да го тълкуват. Какъв е критерият за успешен или по-малко успешен експеримент, не мога да кажа със сигурност. А може би мярката е неустановимо подвижна и непостоянна. Вероятно всякo реално и естетическо време си има свои критерии.
На кинорежисьора Дюлгеров не може да му се отрекат постоянство и успех и в двете посоки експериментаторска страст. Без да се съобразява дали филмът веднага ще намери своята многобройна и благодарна публика, или ще чака по-попътни ветрове да бъде възприет и оценен.
"Мера срещу мера", "Авантаж", "Лагерът", дебютната му новела "Изпит" и др. са повече от ярко доказателство за мощта на филмовия образ, когато всичко познато е загърбено и новият синтез се превръща в своеобразен естетически законотворец. Но на принципи, които не подлежат на еднозначна имитация и подражание, за да се получи веднъж вече постигнатият резултат. Това отлично го знае самият режисьор и никога не е посягал да се самоповтаря или самоцитира в новите си сюжети. А да не се ползваш от вече откритото, е изнурителна, трудна, но благородна и отплащаща се работа. Винаги да търси и открива неизпробвани драматургични и стилови комбинации и фигури, е кредото на режисьора. Но така или иначе, Дюлгеров го прави упорито и твърдоглаво не година, две или три, а вече 35 години. Без да се притеснява, че може да му се наруши ореолът на признат и успешен творец.
Вероятно младите колеги ще попитат какво им е експерименталното на "Мера срещу мера" или "Авантаж", след като всички - не само изкушени в професията - ги възприемат и разбират в цялата им нетрадиционност и сложност. Оригиналността във всички елементи не се оказва препятствие за възприятията на зрителите. "Фолклорният" човек Дилбер Танас (Руси Чанев) и Петела (пак Руси Чанев), колкото и необичайни и независими да са от каноните, гарантиращи лесна смилаемост, се оказаха очаквани и узнаваеми за въображението на голяма част на публиката. Спонтанното и безизкусно дете на природата, комитата в гениалната интерпретация на Чанев и Дюлгеров се оказа онази най-скъпоценна микрочастица, която очовечава кървавата епопея. Как, а не само какво, е най-важният въпрос в "Мерата", на който и актьорът, и режисьорът търсят отговора. Как и по какъв начин простодушното селянче иска и може да се равнява с колосите на македонското освободително движение? Как неосъзнатият природен порив на натурата му за съучастие към чуждата съдба се превръща зримо пред очите ни във високо организирана енергия, превзела духа и чувствата му? Независимо че не всичко му е ясно в стратегията и мислите на тези дивни за него мъже, тръгнали да мрат за свобода. Ала щом тези къде-къде по-умни и просветени от него мъже казват, че така трябва - значи трябва. Той тръгва, запленен от тях - от външността им, от словата им, от смелата авантюра, без детската му душа да подозира измамността на видимия образ и непредсказуемостта на света, в който е попаднал. Всичко това никак, ама никак не напомня за целенасочения и осъзнат популярен образ на герой - участник в историческа мисия.
Когато делото се изражда и рухва, рухва и Дилбер Танас - ляга да умира в пряк и метафоричен смисъл. Той е и рожба, и жертва на това, което го е създало, дало е смисъл и щастие на съществуването му и го убива морално и духовно. Мирозданието, което съществува в него единно и хармонично, е нарушено безвъзвратно. Историята и борбата са го прегазили, без да оставят никакви илюзии за изстрадалата му душа и тяло. Така машината на историята повлича и смила най-доверчивите си и предани деца, макар да им е обещала романтична и високохуманна цел. Историята е видяна и преживяна посредством подема, екзалтацията и после отчаянието на героя.
Метод уж изпитан, но използван от Дюлгеров необичайно диалектично и многопластово, отчитайки спецификата на т.нар национален характер и особеностите на балканския пейзаж. Дилбер Танас и "Мера според мера" са емблематични за творчеството на Дюлгеров и съдържат в най-концентриран вид концепцията му за човека и времето, за взаимодействието на индивидуалното и общественото, за историята като място неуютно и безпощадно, но единствено.
В образа на Петела ("Авантаж") създателите му ни представят друг не по-малко оригинален вариант на природния човек, надарен със силна интуиция и разнокалибрени умения, но обречен да обитава среда, неспособна до поеме и оползотвори "бесовете", които го разпъват. Тогава природата му го принуждава да лицедейства. И той като талантливия притежава много лица и животи, и той може и успява да бъде всякакъв в зависимост от ситуацията, участниците и зрителите. За полуграмотния, но силно интуитивен крадец, това е единственият възможен начин да се реализира. Да бъде някой, който същевременно не е. Личността му е като подвижен пясък - измамно цялостна, но всеки момент може да потегли и потъне в бездната на неуправляемото нищо. Вероятно в друго време и на друго място "заложбите" му биха могли да направят от него творец, актьори или гениален импровизатор. Но никой не може да избира времето и мястото си на раждане, затова Петела краде и мами гениално и безкористно, ако кражбата може да мине за артистична дейност.
Дюлгеров се интересува от хора, които са изключение от нормата, от особената нагласа на психиката и душата, обричащи я на гранични състояния. Според неговата драматургия само човекът, поставен на границата между възможното и невъзможното, между морално допустимото и непозволеното, е в състояние да прояви същинското, непрестореното в себе си - било то с положителен, или с отрицателен знак.
Съвременните герои от "Трампа", "Черната лястовица", "Лагерът", "Акатамус" носят своята изключителност като че ли размита в ежедневието, но чувстват шумовете му няколко степени по-ярко и наситено. Една от неразгаданите режисьорски тайни на Георги Дюлгеров е как успява в рамките на несюжетното свободно боравене с разказа (в повечето случаи умишлено деструктуриран) да придаде остър драматизъм на случващото се. Как успява от нестройните и разнопосочни ходове на реалността да изгради нова силно конфликтна филмова материя?
Специфична филмова визия, в която доминиращо звучене трябва да има документалността, усещането, че измислицата и фантазията са подчинени на автентичност и неподправеност. Киноезикът е ярък, изразителен, въздействащ, и заедно с това носи чеховски подтекст и многозначителност. Два като че ли абсолютно несъвместими начина на естетическа намеса и филмов строеж. Неговият свят се помества на границата между конструираната реалност и усещането за свободно дихание на житейския й аналог.
От една страна, Дюлгеров прилага документализъм, несъбуждащ съмнение в правдивостта, и върху него виртуозно наслагва игра, въображение и импровизация.
Тази невероятна симбиоза дава резултат, и то какъв, в телевизионната поредица за историята на музиката в България, която като високо естетическо постижение вся смут в телевизионните редици и не само не видя екран, но и режисьорът дори не получи възможност да я довърши. Дюлгеров успя да заснеме само четири новели, в които на друго ниво от спиралата търси синтеза между документалното и игралното.
Очертавайки с документи, звуци и двойни персонажи характерното за навлизането на европейската музикална култура в страната ни, той концентрира и извежда за главни герои архетипи на опоненти, първопроходци или възторжени имитатори на културните процеси. В пъстра галерия от типове от началото на XX век най-ярко се откроява образът на вечния завистник (актьорът Асен Кисимов), готов на всякакви подлости само и само да омаловажи постиженията на конкурента, печелещ овациите на провинциалния градец. И отново сме свидетели на автора да пречупи нравите, времето и музиката през човешката индивидуалност, да долови вечното в антагонизма на нашенските Моцарт и Салиери.
Илюстрация на същия негов принцип е и "БГ (Невероятни разкази за един съвременен българин)" - най-рискованият експеримент на режисьора (съвместно със Светослав Овчаров). Текстовете, диалозите, общуването на актьорите (облечени в костюми от епохата на Алеко) са изцяло реално съществуващи литературни текстове. Документалната основа е разиграна с неочакваните за подобен вид кино средства - костюмно зрелище. Но визията е по-агресивна и впечатляваща, засенчвайки, а някъде и елиминирайки това, което чуваме и трябва да следим като динамика на колажа. Получил се е един странен хибрид на научноизследователско кино, в който неустрашимият експериментатор Дюлгеров търси нови пътища и взаимовръзки между документа и зрелището.
Често процесът на търсене минава през невинаги проходими терени и е по-съществен от резултата. В този смисъл и "БГ", и "Пясъчен часовник" съдържат хрумвания и неназовими стилистични проби, които предоставят на творческото въображение ориентири към примамливото неизвестно. Дали това е така, ще документират бъдещите филми на Дюлгеров. Но факт е, че филмовата му биография дотук органично приляга на неговия дързък естетически и житейски характер.

Искра Божинова


Искра Божинова е кинокритик, автор на множество текстове в специализирания и всекидневния печат. Дългогодишен редактор в сп. "Филмови новини" (1967 - 1979) и в СИФ "Бояна" (1979 - 1992). Препопадавател по драматургия в ЮЗУ, Благоевград.
Георги Дюлгеров на 60