Художници/живопис
При първото разглеждане на изложбата "10х5х3" нарочно не се спирах на кураторските текстове. Исках да разбера дали визуалният "материал" е достатъчен, за да прочета през него мисълта, заложена във всеки един проект. За моя радост, при повечето успях. Второто гледане включваше вече и четене, което допълни първоначалните и додаде нови впечатления.
Ясно се разграничиха два основни подхода към съвременната българска живопис. При единия акцентът е върху създателите й, като промените се търсят и извеждат чрез измененията в статута и самосъзнанието на художниците. При другия се разглежда самата живопис - като един вид самоорганизираща се материя, в която текат стихийни процеси, почти неподлежащи на осмисляне.
"Арт геймъри" на Мария Василева и "Съмнението в живописта е бъдещето на живописта" на Свилен Стефанов са проектите, които представят първата посока, до голяма степен взаимно се допълват и според мен са сред най-качествените в изложбата. За десетина години обществените промени се отразиха драстично върху българския художник: той бе смъкнат от пиедестала и запокитен в безтегловност, а изкуството за него се превърна от мисия в игра. Иронията и самоиронията, освен всичко друго, са средствата, с които той запазва своето достойнство. И Мария Василева развива тезата си чрез гигантските играчки на Венцислав Занков, размазаните огледални образи на Богдан Пенев, картините с обрязването на Расим, заимстваните видеокадри на Красимир Терзиев, състезателните житейски отрязъци на Самуил Стоянов.
Свилен Стефанов отбелязва нарушаването на традиционните изразни средства в живописта, имплантирането в нея на визии и стратегии от видео, фото, театър и т.н. И свързва тези явления с новото съзнание на живописеца, "който сякаш е забравил, че е такъв". Размиването на границите кураторът представя чрез живописните "татуировки" на Петер Цанев, сериозно-веселите ковьорчета на Красимир Добрев, фундаменталните въпроси към банални футболни сцени на Йоан Кирилов, плоските лаконични образни преподреждания на Николай Петков, ожесточените спортисти на Антон Терзиев.
Вторият подход - към живописта като самостоятелна необятна материя - е предизвикал разнообразни, най-вече като качество, проекти. Като се започне от "Различия" на Димитър Грозданов, който се задоволява да отбележи "острата противоречивост" и да представи "калейдоскопичността" на съвременната българска живопис. Едва ли е необходим специален кураторски проект, за да се констатират всеизвестни неща. И те да се представят с точно тези пет художника, а не с други 5, 50, 500 или колкото са понастоящем българските живописци. Подобни размисли предизвика у мен и проектът на Ружа Маринска. В "Крилата" на образа" тя отбелязва, че "художникът продължава да кръжи около образа". Така е, а и винаги е интересно "преображението на видимото в пространството на картината" - не само в съвременното българско изкуство. В "Рисунъчна живопис" Весела Христова-Радоева събира картини от графици и заявява, че тя не дели художниците по вида на изкуството, което правят. Но и никой друг отдавна вече не ги дели... Мисля си, че в подобни случаи просто изказаното намерение: "харесвам тези художници и искам да ви ги представя", би дало на зрителя много по-точен ключ и към творбите, и към възгледите на куратора.
Останалите проекти се съсредоточават върху определен дял, насока или средство на живописта. И точно тази конкретност, независимо доколко ясно е заявена в концепциите, е допринесла за качествените експозиции на Искра Траянова (концентрирала се върху "информела"), Румен Серафимов (спрял се на материалната тъкан на живописта), Филип Зидаров (интересуващ се от разказа/сюжета), Светла Петкова (от експресивния подход), Светлана Куюмджиева (от играта с реалността при младите художници). Тези проекти прокарват важни пътеки в съвременната ни живопис и тя поне не изглежда толкова страховито необхватна.
Между другото, в два от текстовете се споменава критиката - с критичен тон: не успява да се справи със съвременното изкуство, противоречи си, не дава ясни критерии за оценка и т.н. Това за мен е много любопитно явление. Първо, защото заставайки срещу критиката, двамата всъщност се противопоставят на самите себе си (кураторите в изложбата са членове на секция "Критика" при СБХ). Второ, защото забравят, че кураторският проект поначало е вид критическа рефлексия (дори ако кураторът не е критик). Трето, защото ми се струва крайно непрофесионално да използваш проекта си, за да прикриваш своята зад някаква обща неувереност или за да се презастраховаш срещу евентуално нехаресване.
Аз обаче харесах изложбата - като цяло. Със сигурност тя е най-смисленото начинание в областта на съвременното изкуство, което СБХ е инициирал и организирал досега.

Диана Попова

Диана Попова е изкуствовед, критик и куратор. Понастоящем работи на свободна практика.