Сицилиански вечерни в операта; Хосе Кура като диригент

Операта откри сезона си с концертното изпълнение на "Сицилиански вечерни" - едно припомняне на (не)шедьовъра на Верди, което изпълни залата. Написана в стила на голямата френска опера, в голяма борба с либретиста на Майербер Скриб, която не е завършила изцяло в полза на композитора, "Сицилиански вечерни" пак привлича с драматизма и красотата си, с музикалните идеи и с възможността за вокална изява. От нея се възползваха някои от солистите, сред които на първо място бих поставила баритона Антон Керемидчиев в партията на Монфорте. Може би младият певец бе по-прибран от необходимото за изискванията на италианското пеене, но пък на фона на общото музициране, което бе твърде "изобщо", неговото присъствие балансира изпълнението по отношение на звук, гласови нюанси, динамични находки и много адекватно поведение от гледна точка на драматургията - най-вече в повратните моменти (някъде твърде скалъпени), в които Керемидчиев просто бе намерил правдива вокална мотивация (за което той има и музикалност, и култура) и направи много интересна тази част от операта, в която неговият персонаж доминираше. От останалите трима протагонисти: Весела Златева в партията на Елена бе в общи линии убедителна вокално, с чудесни възможности по отношение на тембъра и артикулацията на музикалния текст. Но някаква интровертност и отчужденост на изпълнението й на моменти сложи отпечатък въру целостта на нейното представяне. В добра гласова форма бе Бойко Цветанов (Ариго), който действително зарадва публиката и в солата си, и в ансамбловите си участия - още малко повече сдържаност в гласовата рефлексия на емоционалното състояние на романтичния герой би била от полза. Като Да Прочида Димитър Станчев можеше да потърси повече ракурси в образа; неговият беше премного фанатик и доста несигурен в ансамблите. Що се отнася до ансамбловото музициране, то търпи най-много критика; диригент на концертното изпълнение бе гостът Иван Ангелов, който може би не е имал достатъчно време за репетиции. Защото цялото беше просто "събрано" без "особени личностни белези", с които да запомним неговото присъствие. Имаше много тягостни моменти (особено в първите две действия) на чисто техническо разминаване между хор, оркестър и солисти - да не говорим за баланса вътре в оркестъра или между оркестъра, хора и солистите. На концертно изпълнение дефектите се чуват и виждат много релефно - няма декори и костюми, няма мизансцен, всичко е оголено до... музика.
Да прави музика с филхармония "България" в София пристигна суперстар-тенорът Хосе Кура. Но тук той дойде като диригент. От неговата страница в Интернет може да се разбере, че Кура е постоянен гост-диригент на реномирания оркестър Sinfonia Varsovia (с артистичен директор Кшищоф Пендерецки) до 2004 г., а отскоро - и на българския оркестър. Предстоят му диригентски изяви в Прага и Будапеща, а през април, 2004 той ще дирижира във Варшавската опера. По-късно ще пее там. Това е една от рецептите може би да бъде привлечен и тук, евентуално в Софийската опера, за да имаме възможност да го видим и чуем на сцената и като певец.
От уеб-сайта на Хосе Кура става ясно още, че той действително държи на дирижирането и работи много в тази насока; че е великолепен фотограф, чийто произведения са предимно социално насочени и правят силно впечатление като произведения на изкуството. В предаването "Метроном" от 25 септември на програма "Христо Ботев"- БНР, където Кура гостува повече от час, той заяви, че успява да съчетае всички свои интереси и дейности с цената на малко сън и много организация.
Жалко, че в залата имаше малко хора, а това се дължеше, според мен, на много високите (за България и за тази публика) цени на билетите. Програмата на знаменития и много атрактивен с присъствието си музикант с филхармония "България" включи "Римски пинии" на Респиги (които той дирижира с удоволствие - последния път в Полша) "Половецки танци" из "Княз Игор" на Бородин и Пета симфония на Чайковски. Началото бе доста обещаващо - пиесата на Респиги прозвуча и с една реализирана транспарентност, и с колорит, който въздейства директно на сетивата, и с добре подготвената кулминация към маршовия финал, където пространството и обемът на звука бяха изградени по един много ефектен начин от диригента. Лично за мен неприятностите дойдоха с руския репертоар. И ако в "Половецките танци", в които доминира изискването за гъвкавост, но и точност в темповите смени при отделните епизоди, както и на щриховите ефекти, които не бяха догледани докрая - неосъщественото все още можеше да се приеме с аргумента на първата среща между оркестъра и диригента или недостига на време, в Пета симфония на Чайковски стана злощастно ясно, че става дума за абсолютно неразбиране или разминаване с този тип драматургия; да не говорим, че на места музиката течеше като реч без препинателни знаци. Разбира се, за съжаление на тази сцена вече са минали и минават такива "диригенти", че напоследък ми се струва, че всяка една претенция от страна на залата вече е девалвирала абсолтно. Може би и затова публиката харесва вече абсолютно всичко!!! Но в случая става дума за световен музикант, който буди реално възхищение - говоря за певеца, естествено. Вижда се също така доколко естет и човек на контекста е той в своите фотографии.
Следователно реалната среща с драматургията и контекста в творбите, към които подхожда като диригент, може би е въпрос на още практика и време. Времето може да ни донесе и среща с него в някоя роля, което засега ми е много по-интересно, много по-провокиращо като преживяване.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо