С моллите не става
Когато през лятото на 1999 г. стотици хиляди ирански студенти излязоха на улицата, те демонстрираха не само за свобода, демокрация и човешки права. Не, те направиха нещо невиждано и нечувано за едно протестно движение - носеха плакати с образа на президента, който беше на власт. Онези, които вече привиждаха началото на революция, разтъркваха очи пред гледката на това странно проправителствено бунтовничество. Още преди четири години реакционните сили в Иран спираха вестници, организираха нападения и убийства на писатели, но студентите продължаваха да се надяват, че президентът Мохамад Хатами е способен и желае да осъществи целите, за които през 1997 г. го бяха избрали 70% от иранците. А именно, постепенната, но твърда - и най-вече мирна - промяна на Ислямската република. Това беше проектът на Втория чордад, наречен така на името на деня на президентските избори. Студентите, които демонстрираха през изминалите седмици*, бяха загубили вярата си в този проект. Сега те искаха свалянето на президента.

През 1997 г. изборът на Хатами беше пълна изненада. Напълно неизвестният теолог беше допуснат в кандидатската листа благодарение най-вече на това, че нямаше шансове. В неговата победа намери отдушник напрежението на едно общество, което за 18 години революция, война, икономическа криза, изолация и репресии беше загубило всякаква надежда за по-добър живот под властта на управляващия клир. Но не само великолепната победа на постоянно усмихващия се Хатами разтърси до дъно системата на властта в Ислямската република. Фактически събитието беше, че за първи път след началото на революцията от 1979 г. мнозинството от населението, цели 88% отидоха до избирателните урни. Иранците бяха преоткрили възможността да се намесват в политиката. След студентските протести от юли 1999 г., които обхванаха цялата страна, самата динамика на едно политически високоосъзнато общество промени целия живот. Последва разцвет в изкуството и литературата, всяка седмица се появяваше нов вестник, който беше скъсал с табутата на Ислямската република, хората се тълпяха на дискусиите из цялата страна. От уста на уста се предаваше желанието за разделянето на държавата от религията, за преосмисляне на най-новата иранска история и нейните престъпления. Парламентарните избори в началото на 2000 г. се превърнаха в ужас за управляващия елит.
Четири месеца по-късно, през април 2000 г. настъпи краят на техеранската пролет. С един замах иранското правосъдие закри всички важни реформистки вестници, забрани публичните събрания и арестува много интелектуалци. Пазителите на съществуващия ред дръпнаха шалтера. Наистина, те не можеха да изтикат реформаторите от политическата система, но резигнацията се разпространи. Това ясно се прояви още на вторите местни избори миналата година. Понеже само консерваторите можеха да мобилизират привържениците си, участието в изборите, особено в големите градове като Техеран и Исфахан спадна на 10%, а резултатът беше, че сега в почти всички местни парламенти в Иран преобладават противници на реформата.
Твърде късно президентът Хатами се опита, миналия декември, още веднъж да обърне кормилото, като най-сетне внесе в парламента двата най-важни законопроекта в своя мандат. Според тях изборните институции трябва да имат повече власт спрямо религиозно легитимираното управление, а Надзорният съвет** трябва да загуби правото си да предопределя изборния резултат, като посочва кандидатите. Заедно двете начинания можеха да разкъсат circulus vitiosus*** на иранската конституция. Благодарение на една единствена по рода си в света правна еквилибристика конституцията осигурява на народа правото на свободни избори, но същевременно чрез контролните си инстанции и клерикалното презастраховане, чрез надзорните, помирителните и експертните си съвети елиминира възможността за някаква базисна промяна.
Можеше да се очаква, че Надзорният съвет ще блокира законопроекта, привържениците на Хатами обаче не очакваха, че президентът толкова покорно ще приеме най-тежкото си поражение. Практически неспособен за действие, той изпадна до ролята на неделния проповедник, тъй че дори студентите се възпламениха срещу някогашното олицетворение на надеждите си.
Населението гледа благосклонно на протестите, но засега не може да се реши да ги подкрепи активно. Политически то е толкова омаломощено, че много, ако не и повечето хора, с които през тези дни може да се говори в Техеран, приветстват дори натиска на Съединените щати. Едва ли има иранец, който да симпатизира на Джордж У. Буш и само малцина са забравили, че американците бяха тези, които през 1953 г. свалиха демократичното правителство на Мосадък и дариха Иран с насилническото управление на Мохамад Реза Пахлави. Чисто отчаяние е това, което днес тласка много иранци в обятията на официалния заклет враг. Те вярват, че вече само намеса отвън може да спаси страната. За общество, което непрекъснато с големи жертви се е опитвало само да определя съдбините на страната си - като се почне от Тютюневото въстание през 1890 г., мине се през конституционната революция 1905-1906 г., Движението за независимост на Мосадък и се стигне до революцията от 1979 г. - разпространяващият се копнеж за малко свобода под закрилата на Америка, е капитулация, присъда - която не би могла да бъде по-унищожителна - над почти четвъртвековната Ислямска република.
А Европа? Ах, Европа! През 1997 г. тя стори добре, като подаде ръка за сътрудничество на реформаторите, когато започна да ги обзема съмнение в американците. Дори голяма част от иранската опозиция в изгнание и даже Бил Клинтън и Мадлин Олбрайт към края на мандатите си стигнаха до убеждението, че населението на Иран, а с него и европейците, с основание се доверяват на реформаторските процеси.
Но сега президентът Хатами на практика е лишен от власт, малкото политически свободи, които успя да прокара, са премахнати, докато консерваторите все по-безсрамно консолидират властта си. Ако нещата продължат да се развиват по този начин, през 2004 г. те отново ще завоюват парламента и президентствто. А през това време социалните проблеми като наркоманията, проституцията, СПИН и бедността се разрастват експлозивно.
Такава е ситуацията в Иран през лятото на 2003 г. Единствено европейската дипломация продължава да се прави, че вярва, че политическата пролет в Техеран е помрачена само временно. Втвърдената политика на правителството на Буш спрямо Иран тя следва дотолкова, доколкото се настоява Техеран да разкрие атомната си програма и да бъде така добър да подкрепи мирния процес в Близкия Изток. Но дори британският външен министър Джак Стро, който в иракската криза е твърдо на страната на Вашингтон, възкликва "God forbid" (Бог не дава), ако трябва да се упражни натиск с цел политическа промяна, ако дори само се помисли за принудителни икономически мерки, ако става дума да се похвали студентското движение или пък да се разкритикува последната вълна от арести, даже само да се промълвят думите "regime change". Стро говори за "бавен напредък", а в германското канцлерство миналата седмица отново пледираха за любимото занимание на немците - "многостранен диалог". Няма причини да се прекрати диалогът с правителството в Техеран. Винаги е добре да се говори с опозицията (!). Само че най-после трябва да се разбере, че иранското правителство заедно с наистина впечатляващо храбрите депутати едва ли са нещо повече от опозиция, снабдена с отличителните знаци на държавната власт и с ограничени административни правомощия.
В случая с Иран застрашава да се повтори това, което вече стана в Ирак. Американците упражняват натиск, само че твърде грубо, негъвкаво и на погрешното място. Много европейци се съгласяват с тях, а иначе гледат просто да успокояват. Пример за неуместен натиск на погрешно място е патакламата около ядреното оръжие на Иран. Разбира се, атомната програма дава повод за загриженост. Но първо, тя е всичко друго, но не и нова или пък точно сега неотложно актуална. Второ, едва ли можем да се сърдим на една държава, че се стреми да има атомна бомба, след като е дебната от агресивно до враждебно настроени държави, разполагащи с ядрено оръжие, след като в историята си неколкократно е била нападана и след като години наред се е застъпвала за безядрена зона в Близкия Изток. И трето, налице са всички признаци, че Техеран ще подпише нужните допълнителни протоколи към Договора за забрана на атомното оръжие, ако Западът е готов да поеме предвидените в протокола ответни ангажименти. Управляващият елит е достатъчно прагматичен, за да се остави да бъде склонен да се откаже и от без това неголямата си подкрепа за Хамас и Хизбула.
Също като в конфликта с Ирак, истинското предизвикателство за европейската дипломация е да накара Вашингтон да обещае и освобождение, независимо от първостепенните аргументи (оръжия за масово унищожение, тероризъм) и от предполагаемите мотиви (петрол, власт). Но колкото и да бие на очи аргументът, колкото и прибързано да е обещанието - въпреки че като цяло случилото се в Ирак е повече от отрезвяващо, то продължава да бъде надежда за много иранци. В момента демократизирането на Ирак, освен по улиците, в къщите и парламента на страната, е тема само във Вашингтон. Както и в навечерието на Иракската война, Европа неволно се превръща в пазител на статуквото, което е всичко друго, но не и достойно за запазване.
А при това брюкселската дипломация може точно през тези седмици да постигне повече, отколкото съответства на реалната мощ на Европа. От една страна нарастващият натиск на населението, а от друга натискът на САЩ, който в Иран се възприема по-скоро преувеличено, все повече изнервят отговорните фактори в Техеран. И това проличава в действията им. И в коментарите на консервативната преса, и в петъчните проповеди се усеща страхът от приближаването на края на господството им както никога досега от установяването на Ислямската република. Те се вторачват във всяка подробност в изявленията на Европа, за да открият да не би да има признаци, че Брюксел ще последва иранската политика на Вашингтон. За разлика от Съединените щати Европа сега се радва на нов авторитет, дори на респект, именно сред консервативните кръгове и това е не на последно място заради критичното й поведение спрямо Америка. Подобно нещо не е повод за гордост, но то дава основа, от която може да се влияе на консерваторите и да им се даде да разберат, че втори път Европа няма безучастно да гледа как се унищожават всички наченки на демократизацията отвътре.
Освен това Европа би могла да спечели САЩ (които самите не знаят какво точно да правят с Ислямската република) за обща, реалистична политика спрямо Иран, за която се застъпват и някои политици от правителството на Буш. Политика, която се съобразява с реалностите в Иран, за да ги промени. Нито военната инвазия може да бъде някакъв вариант, нито пък умните опозиционери от Лос Анжелос със съмнителните им сателитни програми си струват парите, които Вашингтон изсипва в джобовете им.
Опозицията е в Иран - по улиците, в университетите, в теологичните академии, опозицията е в парламента, който скоро с мнозинство отправи един драматичен апел към революционния водач Хаменей: "да изпие чашата с отровата" и да се извини на народа, за да разчисти пътя към политическа свобода. Вярно е, че парламентът няма реална власт. Но колко по-драстично от избраните представители на иранския народ да се изрази тогава опозицията? Западът не би могъл да подкрепи директно различните обществени слоеве, които искат промяна в страната, дори само заради това, че те рядко са организирани като партии. Но е напълно възможно небиещият на очи, но доказал се инструментариум на западната дипломация, който освен със стимули, разполага и с икономически и политически принуди, да се приложи целенасочено и първостепенно към въпроса за демократизацията, а не както досега, само към проблема за атомното оръжие или за отделни случаи на нарушаване на човешките права.
Който днес постфактум се прави на умник и казва, че от самото начало е било наивно да се залага на реформаторския процес в Иран, пропуска да види, че точно този процес предизвика ясното оформяне на демократично съзнание у населението на Иран. Ако се взрем по-добре, ще видим, че в Иран вече не са необходими реформистки вестници, защото всеки знае всичко и никое позорно петно на иранската политика не остава скрито. Системата на Ислямската република вече не разполага с никаква, нито морална, нито дори шиитско-религиозна легитимност и е редуцирана до голия си скелет - чистата воля за оцеляване на един сравнително малък елит. Приема я само едно малцинство, което се изхранва от нейното господство.
"Да поставиш един човек в позицията на абсолютна власт е ерес спрямо Бога и оскърбление за достойнството на хората", само преди няколко дни с тези думи 250 интелектуалци, правителствени политици и теолози публично заклеймиха теокрацията в Иран. Кога в историята на Ислямската република пред широката общественост са били произнасяни искания, така както ги поставят студентите, интелектуалците, депутатите, а също и все повече духовници в Кум? След шест години реформи възможността да се живее по друг начин стана осезаема. Това е както успех на Движението на втория чордад, така и сянката на неговата смърт. Вече не става дума само за ограничени реформи в една теократична система. Вече става дума за друга, демократична система, независимо дали тя ще носи прилагателното "ислямска" в името си или не.
Външният министър на Германия Фишер с право говори за "големия демократичен потенциал" на Иран. Само че сега европейци и американци би трябвало заедно да подкрепят активно този демократичен потенциал, а не едните да залагат на "многостранен диалог" и търговски спогодби, а другите на военен натиск и на "хайверната опозиция". Заедно с палестино-израелския конфликт Иран би могъл да предложи по-широко и дори обещаващо по-голям успех поле за завръщането към обща западна политика.

в. Ди цайт, бр. 27 от 26.06.2003

Навид Кермани
От немски Ирина Илиева

Навид Кермани (р. 1967 г.) е публицист и ислямовед. В момента е стипендиант на Берлинския "Висеншафтсколег". Автор е на "Иран. Революцията на децата" (2001 г.) и "Красивият нов Ориент. Дописки за градове и войни (2003 г.)



















* Текстът е писан по повод студентските демонстрации, които вече "традиционно" стават всяка година в началото на юни, но сега протекоха особено бурно. (бел. прев.)
















































** Надзорният съвет е орган от висши духовници, които контролират дали законодателните актове отговарят на религиозните норми на шериата. (бел. прев.)


*** (лат.) порочен кръг