Европа на разпит
Като удари по Европа, иракската криза предизвика пропуквания, чиито очертания успяваме да различим, но не знаем докъде могат да доведат. Външната политика, която трябваше да е обща, изправи европейските правителства едно срещу друго. Чезне перспективата Англия да влезе в зоната на еврото и да участва в силите за бързо реагиране. Валери Жискар Д'Естен има предпазливостта да придаде една по-скоро наднационална ориентация на своята "конституция". Но какво ли ще остане от проекта, когато бъде орязан от англичани, от шведи, от поляци; след като бъде подложен на атака от недоволните "малки страни"? И - преди всичко - какво ще ни струват тази сресвания и приглаждания? Още един самодеен ремонт с подръчни материали ли? В очакване на какво? Освен това виждаме - внушение от Мадлин Олбрайт и компания1 - как американците се самопоканват в европейската система за вземане на решения, без да става въобще въпрос за реципрочност, и то с безочие, което ни кара да немеем.
Поражението на европейския проект е нещо повече от вероятност - то може би се случва в този момент, а най-различните ръководители (които са вложили толкова много в него, които са присъствали на толкова много заседания, където са взимали толкова много думата) не могат да си признаят, че наблюдават спукването на един умозрителен балон, надуван някога с напразни очаквания.
Най-тревожното нещо (за начинание, в което - дали сме го одобрявали с гласа си или не - ние всички сме ангажирани) е рутинният характер на европейския дебат в отговор на едно радикално предизвикателство.
Издадената американска заповед за действие и подчинение свари Европа във висша степен объркана - и това никой не иска да го признае. Америка се сблъска с една Европа, която смяташе, че е достатъчно само да съществува и да свети, за да се наложи като център на света, тя - вдъхновената лаборатория на една световност по наш образ и подобие, в която американците тъй или иначе накрая ще влязат. Конференцията в Дърбан, кодексът за интелектуалната собственост бяха черновите на един свят а ла Европа, когото смятахме за напълно достижим. Какво остава от него сега? Случилото се ни раздели, може да се каже, на натегачи и импотенти.
Изправени от американците на разпит, професионалистите по Европа2 тутакси заемат позата на разкаяние: "Ние, разбира се, признаваме, че Европа не напредва достатъчно бързо..." Трябва повече! Повече какво? Това, което бе направено, даде ли добри резултати? Да не би отсъствието на Европа да се дължи само на неразпратени овреме от Брюксел последни директиви? Или защото е имало грешки в концепцията? А и защо е това тъпчене на едно място, защо нещата не се придвижват? Разкаяние, което мисли само за разкайването, а си остава в своя one best way, е много изкуствено.

Болестта

Болестта на Европа, проявена по време на настоящата криза, е нейната неспособност да се ситуира в света, да измисли и да приложи каквато и да е стратегия навън. Импровизираният лозунг за "многополюсен свят" си остава един формален отговор, предложен от Европа на американците, а не проект: какви биха били отношенията между различните полюси?3 Неговата несъстоятелност не е случайна - Европа е заета да се организира, да се представя, да се самолюбува; тя се самообожава и поради тази причина не знае нито как да се впише, нито как да се самоопредели. Това го видяхме по повод турската кандидатура, за нея Европа не само се колебае, но няма и критерии да я реши, не знаейки дори дали самата тя е дефинирана културно, или е чисто универсалистка, основен камък на една очаквана световна държава?
Показателно е, че формулата "неидентифициран политически обект" има такъв успех, че този израз, едва прикриващ нищетата си, беше превърнат в девиз, в предписание и дори в ореол - предполагаше се, че Европа ще надмине всичко, което можем да си представим! Неспособна да хвърли светлина върху себе си, неразгадавана загадка, доволна от своята неяснота, Европа (съставена все пак от нации, които имат вековен опит в международните отношения) оглуша за външния свят, чиито опасности и изисквания американците брутално й напомниха.
Основната неопределеност засяга отношенията между Съюза и държавите-членки: федерализъм или не? Въпросът не получи отговор - защото не трябва да се изявяват различията, а и поради по-неясни причини. И наистина, поведенията спрямо Европа са двойствени. Не можем да се откажем от Европа - политическите мъже, които й се противопоставиха, изпитаха това на гърба си,- но и не я искаме изцяло. Затова говоренето в Европа постоянно се разминава с практиките. Съществуваше фамозният метод на зъбчатките, предаващи си движението една на друга, той трябваше да води народите - като безмилостна педагогика, без да могат да избягат натам, накъдето те не искаха да отидат a priori - показвайки им на всеки етап, че няма какво толкова да избират, тъй като изборът вече е направен. Но след Маастрихт вече съществува и методът на афиширането, на изиграването на едно силно намерение за наднационалност, което крие (особено в Европейския парламент) куп компромиси и обърквания, а не изпреварване на национализма.
Неспособността да се вземе решение по основни неща засяга не само федералния или кооперативен характер на Съюза, тя е всеобщо поведение, поведението на една институция, превръщаща себе си в самоцел. Например: е ли Европа средство да се запазят организираните след войната системи на социална солидарност? Или, напротив, е вход към една глобализация на абсолютно свободния обмен, която ще ни накара да ги променим радикално? Говори се и едното, говори се и другото. Малко по малко се плъзгаме от първата идея към втората - много важно: социалдемократическа или либерална, Европа е нашата съдба. Ще се задоволим с това, което ни даде тя.
Функционализмът, предоверяването на взаимната причинно-следствена обвързаност на решенията (такова беше европейското мислене) ни научи да смесваме идеала с примирението: понеже ни липсва необходимият порив да превъзмогнем нациите, изведнъж забелязваме, че тяхното изчезване е предопределено, че то се е случвало необратимо. Но ако това поведение изличава препятствията, то също така ни пропива със срам и разрушава политическата енергия, от която бихме се нуждаели, за да извършим това, за което мечтаем и което все не се получава; като Ахил, бягащ с костенурката, Европа се отдава на неминуем и скорошен федерализъм, постоянно отлаган, постоянно избягван.
Предопределеността, Съдбата те освобождава от желания - на тази мека възглавница почиват доста от европейските убеждения; това е непочтеност, която смятахме за полезна и която доведе до безволие и до парализа.
Тъй като Европа е предопределеност, често смятахме за добре да се държим така, като че ли тя е вече факт, обвързвайки материално народи, които не бяха кой знае колко привлекателни едни за други, действайки, като че ли съвместното съществуване щеше да създаде духа на общността. Възхваляващите този метод не могат да разберат днешната свадлива депресия: нали Европа напредваше? Нали успяхме с еврото? Ала големият пазар, общата валута, регламентациите и постоянният контрол, на които държавите-членки на Съюза се подчиняваха, бяха по-скоро взаимни ограничавания, отколкото израз на единна европейска воля. Създадохме общи материални блага, обща парична единица, единен пазар и даже, в известна степен, една обща територия (правото на заселване), създадохме общ ловен и екологичен патримониум... които са на разположение на предприятията и индивидите от всички страни. Но управлението на тези блага си остава главно негативно: пречим на безотговорните държави (по-точно на тези, които имат прекомерен дефицит) да разпиляват това, което принадлежи на всички (парите), но не го използваме заедно като инструмент - това би предполагало общност от проекти, каквато не съществува. Този негативен път към европейската интеграция беше - от 80-те години насам - изборът на денационализираните технократи, които работиха по "големия пазар" на Жак Делор. Ставаше дума да се възпрепятстват държавите "да правят глупости", като се стесни полето им за действие в икономиката. Това вкарване в рамки трябваше да създаде зони на общ интерес и да подготви конституирането на обща европейска политическа воля. Обаче (като изключим Световната търговска организация, където не става въпрос за арбитриране между европейски нации, а за сблъсък с външния свят) тази воля не се прояви.
Така че днес изпитваме отражението на това дело върху начина на мислене. Псевдопрагматизмът, напредването опипом, възхвалявано като постоянно откровение, превърнаха Европа както в значима сцена за политиците (мястото, където те като че ли играеха големи роли), така и в една нарцистична институция, за която функционирането и това, което бива наричано напредък, се превърнаха в едничките цели. С други думи, може да се каже, че Европа изконсумира много политическа енергия, без да възстанови каквото и да било от нея, без да предизвика мобилизацията, идентификациите, стимулите, чрез които една политическа инстанция може да възпитава гражданите.
Негативната Европа, обърната главно срещу нациите - понеже за нея няма наистина друга цел, освен да се окопае удобно - черпи смисъл от разпространеното чувство, че е неизбежна. За нея то е едновременно голямо удобство, но и голяма опасност - опасността да се намери в безтегловност, далеч от действието и от убедеността, да се намери в областта на "такъв е животът". Това чувство съответства на нуждата от настойничествост, изпитвана от всички европейски политически системи, неспособни да се възправят както срещу културните мутации на периода след 68-ма, така и срещу глобализацията. То има връзка и с желанието на европейските народи да избягат от националното си минало, и с превъзпитателния идеализъм от края на ХХ век. Малкото останало от управленческия прагматизъм в процеса беше заразено със страстта за изкупление, съществуваща без съмнение под чувството за съдбовност, за предопределеност, което благоприятстваше съграждането на Европа по времето на налагането на грубо негативния поглед към историята на континента.4
Жан-Марк Фери изгради теория, осветяваща отвращението на европейците към тяхното минало5. "Конституционният патриотизъм", който Хабермас предлага на Европа, няма - подчертава той - нищо общо със забравата на националното минало, тъкмо обратното, защото страните, които са достойни да влязат в Съюза, поддържат с това минало критични, дори санкциониращи отношения. Европейските народи достигали до "втора история", центрирана "тематично върху следите от политическото зло" с цената на участието на всеки от тях в "един предварителен самокритичен разказ", в "самокритично отношение на народа към собствената си история".6 Подобен скок и такава употреба на това, което го предшества, естествено напомнят старата (и вече отхвърлена) християнска теология на заместването на юдаизма, утежнена с това, че миналото, с което се разделя човек, този път не е неизпълнено, а позорно и че ключовото събитие не е небесният дар, Въплъщението, а едно престъпление и една катастрофа. Както и да се гледа на тази аналогия, идеята за подобно обращение предполага припокриване на разкаянието с добродетелта, нещо, което може да бъде вярно само в религиозен порядък. В политиката, напротив, чувството на отговорност за света и неговото бъдеще - което (според Вебер и според общоприетото) е в основата на всяка моралност - предполага разумно себеуважение. Народ, който вкупом отхвърля миналото си, не би могъл да играе повече историческа роля и би трябвало да се претопи в някой по-достоен политически субект, както впрочем го подсказва и изразът "втора история".
Историческата схема на Фери прави разбираемо състоянието на духовете, което, редом с възхода на технократичното управление, направи възможна негативната Европа, Европа чрез принуждаването на държавите, Европа срещу себе си (срещу това, което бяхме), която се утвърди през последните двайсетина години. Радикалният елемент в неговата утопия показва също по свой начин къде се спъва наложилата се вече Европа. Жан-Марк Фери предлага изход от политиката чрез неутрализацията на националните субекти и перспективата отвъд Европа, за една световна държава, защото той вижда днешна Европа лишена от политическата енергия, която впрочем тя сама е разрушила. Той предлага да вземем позиция по този въпрос.
Избягвайки да си представят подобно бъдеще, тези, които дават други предложения - за реорганизации, за жискаров компромис или за твърдо франко-германско ядро (връщане към началото, което е показателно за чувството за тъпчене на едно място) - не отговарят на притесненията на една Европа, която, вместо да триумфира, се оказва сама, без воля и без опорна точка. Погрешно е да се смята, че нещо голямо може да се направи не с въображение и ентусиазъм, а със злопаметство, със срам, с отнемане на права. Днес е ясно, че нещата трябва да се подхванат другояче.

Задънената улица

Европейският съюз, който обеща толкова много, би трябвало да е загрижен не само за своите институции, но и за положението на народите, зависещи (някои от десетилетия) от неговото управление. След 15 години на "голям пазар" дали Европа е център на икономически динамизъм? Кой би могъл да твърди - изправен пред отказа от гласуване, пред възходите на популизма, на безотговорните микронационализми, пред трудностите при интеграцията на имигрантите, - че се е подобрила възможността на народите на Европа да съществуват като колективи, да изразяват и поддържат проекти? В блестящо демографско положение ли е Европа? Защо толкова много слова за зараждането на нашата мощ бяха така внезапно опровергавани? Това, за което Европа с най-голяма надежда за успех бе кредитирана, беше задачата да научи народите и правителствата на икономическа "дисциплина". Но дори по тази точка успехът въобще не е сигурен: положението на Германия и Франция ни кара дори да поставим под съмнение стратегията за "внос на модернизация". Като че ли илюзията за една от само себе си модернизираща Европа е освободила ангажираните с нея от мисълта за техните системи за социална солидарност или за техните политики по заетостта. Доколкото тези неуспехи са неуспехи на националните държави, значи последните бяха отслабени и разклатени от Европа, която опитът не сочи като "сезам" на модернизацията. Изглежда Европа притежава статута на свещена крава и като че ли сме твърдо решени да не излизаме извън утъпканите пътеки, щом дори не беше предвидена оценка на това, какво тя е струвала и какво е донесла. Тази предшестваща Конвента оценка беше логично да се повери не на "мъдреци", ветерани от институциите, а на националните парламенти - главно те отстъпиха компетенциите, които Съюзът си присвои. Имаме шанс да подновим дискусията за Европа единствено ако не отбягваме не само концептуалните разсъждения, но и размишленията върху равносметката.
Анализът, който европейците си забраняват, ни го поднасят днес Съединените щати: това е критиката на Робърт Кейгън, описващ нашата неспособност да се отстоим срещу външния свят. Според него свръхсилата Европа е само лозунг, лъжлив "търговски етикет", действителната динамика на Европа е динамиката на отказа да пресмяташ: "Ако европейците, пише той, можеха да излязат от своята идеализация на света, те щяха да поставят под съмнение основата на своето начинание."7 Добре е тази присъда да се съпостави с уморения и насилствен оптимизъм на еврокомисаря Мишел Барние:
"Надявам се, пише той, че един ден окончателно ще се установи една обща култура на европейското изграждане, един вид "европеизация" на политическите нрави. И един ден, надявам се, държавите-членки на Съюза ще се сблъскат с абсолютната необходимост да говорят с един-единствен и силен глас върху световната сцена, защото относителната тежест на всяка отделна държава в мащаба на световните залози няма да позволи поддържането на никакви илюзии".8 Тази тъжна изповед потвърждава критиката на Кейгън. Парадоксално е да се разчита на вялите привички и на националните разочарования, за да се появи "един ден" "единна и силна" Европа. Като плод на какво диалектическо чудо да се родят просто така сила и решителност? Кейгън е доста по-убедителен, когато твърди, че в крайна сметка Европа ще бъде такава, каквато я направим. Разчитайки на пасивността и примирението, може да се случи даже така, че дори да не създадем Европа. Че, най-малкото политически, тя да си остане само намерение.
Проблемът е в сливането на волите. Като изключим любовта, сливането предполага собствените воли да бъдат преодолени от една друга воля и да й отстъпят. Когато се опитваме да хитруваме с тази трудност, както правим от трийсет години насам в Европа, рискуваме да се объркаме и да се парализираме. Опитът за създаването на обща воля наистина започна от частични точки на съгласие: не сме ли всички ние, от вси страни, съгласни по свободите, околната среда, чистата храна, срещу дискриминацията...? Тоест, нищо не ни пречи да регламентираме тези въпроси. В действителност ние само записахме известни споразумения между националните воли и предпоставихме, че те са стабилни, постоянно еднозначни и дори окончателни, каквито и да са обстоятелствата, че могат да бъдат откъснати от политическото тяло, с което са свързани... Оттам и трудностите по прилагането, например, на директивите за лова или на Пакта за стабилност.
По този начин не беше измислена общата европейска воля, а беше стеснено пространството на волята и бе разширено пространството на неоспоряемото, в което решенията не могат да бъдат приписани никому, не се отнасят до никакъв предмет. Казва се, че Европа напредва чрез правото. За контраст - начинът, по който американците се осланят на техните институции, показва до каква степен идеята за политическа воля е излиняла сред нас. Една воля не се разпада, защото тя изразява субекта в неговата цялост, по същата причина тя не се наследява, тя се налага, ако го може - ето защо, нека си спомним израза на Дьо Гол, няма федерация без федератор и обединяването на държавите се извършва силом, какъвто бе случаят с Германия и Италия.
Сливането на политическите воли чрез консенсус или чрез институционално обуславяне, чрез постепенното вливане на навици е химера, на която Европа се отдаде, смятайки (с една смесица от прагматизъм и идеология), че с умножаването на частичните сближавания ще се появи центриране и ще се роди нова идентичност. По този начин съществуващите политически субекти само бяха възпрепятствани да осъществят това, което е същината им: да се схващат не само като доставчици на услуги, а като цялости, позволяващи на гражданите си да се впишат във времето и пространството.
Ако приемем, че постъпателното и безболезнено сливане е не стимулираща, а гибелна утопия, не е невъзможно да си представим как някой ден европейските народи ще утвърдят европейско решение, което да бъде наложено на нациите, от които произхождат. Но крачката, която ще трябва да се направи, е толкова решителна (като се имат предвид езиковите, историческите, културните препятствия), че за да бъде сторена, е нужен голям порив, нужно е мощно желание. Това би могло да е само желанието за по-силно и по-значително действие, каквото е революционното обновление на политическите стойности. Една такава промяна не би имала нищо общо с мръснишката представа, че без да забележим, малко по малко, по невнимание, по привичка, сме щели да престанем да сме французи, за да станем европейци. Ако трябва да има европейски народ, той няма да се роди нито от споделена дисциплина, нито от хомогенни регламентации, а от една воля, изградена в действия, които позволяват да се идентифицираме заедно лице в лице със света.
Тоест, общите действия са пътят на Европа, каквато и да е степента на обединеност, която тя трябва да постигне - това е път, който не е заимстван; вместо него бе предпочетено понякога маниакалното уеднаквяване.9 Без съмнение поради обсебеността от "старите демони", която е основата на обикновения европеизъм и поради която за мнозина е невъзможно да си представят, че Европа би могла да бъде създадена, като се тласкат нациите отвъд тях самите. И все пак трябва да констатираме, че в този момент отричането от себе си е в задънена улица, защото то не изразява амбиция, а мечта за почивка, мечта да не съществуваш повече, да излезеш от историята.
Самоотричането се изразява в европейския институционален фетишизъм: да се осланяш преди всичко на друга инстанция, символ на невинност, а не на окаляна история; да бягаш преди всичко другаде, без да знаеш какво ще се прави в тези нови условия. За това свидетелства известната формула от Маастрихтския договор: учредена е обща външна политика и обща политика по сигурността. Почти нонсенс: като че ли може да се учреди действие! Като че ли една институция може да произвежда каквото и да било поради простия факт, че съществува! Почти магичната вяра във високата резултатност от институциите е отказ от вкореняването на колективното действие в плътта и въображението на народите. По този начин произведохме една Европа без тяло, обречена на безкрайни приготовления за силата, за която мечтаят някои; една Европа, на която всичката енергия минава в спогаждания и нареждания. В една Европа, която е измислила нацията, за да внедри демокрацията в нея, в Европа, на която векове наред нациите са същността, европейският проект не успя да се впише като реинтерпретация на тази дълга история, а само като едно утопично отричане, оправдано от войните на ХХ век, като стремеж към тази "втора история", която се оказва днес без никаква връзка с реалната история.

Амбицията

Една Европа, съсредоточена не върху институциите, а върху действието - и която се създава, действайки, - би трябвало първо да поправи пораженията, нанесени от неутрализирането на нациите: едничките места, където проектите могат да придобият смисъл, да се вкоренят в колективното въображение. Това значи да възприеме като правило уважението на политическото достойнство на народите. А това не може да се случи, когато (да помислим само за дискусиите около "забрадката"*) един народ е възпрепятстван от една метанационална юриспруденция да утвърждава принципите, които управляват неговото публично пространство. Европейското право, както и международното право изобщо, е едно "възприето" право, което добива сила само ако националните конституции са го включили в себе си, тоест то не може да е над тях. Което предполага юриспруденциите и европейските решения да бъдат контролирани от националните Конституционни съдилища. Което предполага да се откажем от юридическия централизъм, който се внедри в Европа.
Второто правило за една Европа, загрижена да съгражда, а не да разгражда, би било (след уважението към реално съществуващите политически субекти) даването на приоритет на действието пред институцията.
Институционализацията утвърждава, че първо трябва да сме заедно и да останем заедно, за да можем после евентуално да действаме, ако имаме за това желание и способност. Крайно време е да обърнем този ред на приоритетите, да дадем предимство на нуждата и желанието за действие, включително и там, където европейската интеграция е най-тясна - монетарната област. На паричната общност не съответства сега никаква обща икономическа политика, а правила, които превръщат много европейски държави в парализирани, без свобода на маневриране, те едва успяват да покрият непосредствено задължителните разходи (заплати, обслужване на дълга преди всичко). Реформите, които се искат от тях, биха могли да се "купят" чрез по-висок бюджетен дефицит; тъй като това е станало невъзможно, те могат да се превърнат в ограничаване на правата и увеличаване на безработицата, което естествено не ги прави по-лесни. Тоест, Европа трябва да промени критериите си, за да сложи край на днешната ситуация на поражение. Запазването на идеала, записан в текстовете на една трезва и способна да се адаптира страна, неусетно стана пагубно. Може да се излезе от този догматизъм, като решим, ако това е възможно, на европейско ниво мерките за коопериране и за адаптиране към специфични ситуации. Можем да разхлабим усмирителната риза, да възстановим нещо от свободата на действие на националните правителства, например, както това беше подсказано, изваждайки от пресмятането на бюджетния дефицит разходите за инвестиране - в материалното и в хората (разходи за образование...). Една такава промяна би била решаваща, тъй като ще превърне нарастващата способност за действие (а не прословутата дисциплина) в ядрото на европейското дело.
Европа, която не сполучва днес, е продукт основно на конвергенция между, от една страна, принизяването на националните държави, натоварването им с морална вина, заобикалянето им чрез пазара и индивидуалните права, и, от друга - принизяването на самата политика, овладяна и подчинена на една административна компетентност, групирана извън нея. Тези две тенденции се смесиха у хората, които се виждат начело на Европа, за да създадат съновидението за една власт, откъсната от лошите страсти, концентрат от управленска и човешка мъдрост. Власт без почва, без съотнасяне с някакъв реален политически субект, без въображение, без реактивност, произвеждаща само контрол и уеднаквяване.
За да се излезе от тази логика на подозрителност и стерилност, трябва да гледаме към една Европа на солидарността в амбицията, към една Европа на проектите, а не на регламентациите. Повратът би се изразявал в това да сближим народите като народи, като съвкупност на въображение, на възприемане на света. Никога не е имало европейско обсъждане, в което по една съществена тема да са били сблъскани различни национални виждания; в което народите на Европа да се научат да се познават, да се приемат като подобни и различни, вместо различните идентичности да са по-скоро отричани и изтласквани (въпреки че постоянстват в подмолните си борби на влияние и честолюбие).
Институционализацията беше прокламирана, успоредно на уеднаквяващата принуда, за пътя на тази негативна Европа без тяло, която виждаме днес негодна да схваща действителността. Да градиш институции в Европа, значи да прокламираш това, което би било желателно да бъде, да утвърждаваш единство, което на следващия ден намираш разпукано и ограничено. Една Европа на проектите би показала съвсем различна динамика, тя би взела за отправна точка народите, тяхната способност да се познават и да действат заедно, тя не би предполагала предварително задължението да се претопим в обща маса, което се родее с мазохизма и с илюзията (разслоена на микроскопични регламентации, настървени в безкрайната задача да ни уеднаквят); тя би задействала нашата способност да се ангажираме заедно в дългосрочни проекти, в една африканска политика например, произтичаща от обща етика.10 Искрено поетите ангажименти - които ако и да са ограничителни, но са поети от всички - биха ни европеизирали повече, отколкото многобройните разпореждания, из които се вихрят добри намерения (всъщност ничии) и в които сме изкушени да видим преди всичко отнемане на властта от народа, от който сме част. Те ще ни европеизират, като ни мобилизират, а не като ни учат да се отричаме.
Нека си помислим само, че като ни говорят за изграждането на Европа, в крайна сметка ни оповестяват (дори и да става дума само за предизвестие), че нациите излизат във ваканция. Дали наистина това ще им се отрази укрепващо? Една програма за Европа би открила съвсем други перспективи, защото би ни поставила всички, заедно и поотделно, лице в лице с това, което дължим, което си дължим едни на други, дължим на външния свят, дължим на нашите наследници. Една Европа на проектите и на дълга би изглеждала като възможно лекарство за индивидуалистката деградация на националните демокрации. Вместо да упорства в неутрализирането на демокрациите, които се надява да наследи, европейската институция трябва да се нагърби с ролята да им върне смисъла като отговорността към света.
Когато казваме или пишем, че Европа - такава, каквато я изграждат - омаловажава нациите, това повдига силни и понякога искрени отрицания. Никой нищо въобще не искал да руши, по-скоро е обратното, въпросът бил да се запазят заплашените неща. Няма да спорим по намеренията. Стига ни и това, че тези, които говорят от името на Европа, нямат нищо позитивно за съобщаване, което да засяга нациите, не им отреждат никаква роля - за да стане ясно, че искат да ги заточат някъде, където да ги забравят; за да стане ясно, че техните намерения са извън действителността, извън тялото, извън субстанцията на Европа, част от която твърдят, че са. Мисленето, от което имаме нужда, е мислене в позитивна диалектика между Съюза и нациите за възстановяване на европейската амбиция. Въпросът за амбицията, въпросът за дълга да работим заедно е съдбовният въпрос - както за всяка от нашите страни поотделно, така и за цялото, което те представляват.
В Европа отслабването на нацията, последна фигура на дълга извън частната сфера, излага демокрацията на индивидуалистичната ентропия. Ролята на Европейския съюз трябва да е: да отговори на тази тенденция. Той е мястото, където нациите се изразяват, където те преоткриват своята способност да предизвикват доверие; преоткриват въображението и колективната компетентност. Да бъдат стимулирани чрез участието си в една общност, която въплъщава, организира, групира техните способности и ги насочва - това би превърнало отново тези нации в исторически субекти вместо в елиминирани структури.

Това, което се случва на европейците, ги обърква и смущава: те се оказаха обект на презрение, а имаха навика да се самовъзхваляват. Европейската институция живя твърде дълго сама за себе си, тя се взе за ценност сама по себе си, ценност, която - връщайки народите към популизма - всъщност се обляга на обезценяването на това, което я обкръжава и дори я основополага. Една институция, свикнала да игнорира вътрешните си "други", внезапно е нападната от външен "друг", когото не може да игнорира. Тя се организира, за да "говори с един-единствен глас", но проблемът й не е толкова, че е разделена, колкото че е разделена на натегачи и импотенти. Ще разбере ли тя, ще разберем ли всички ние, че външната некомпетентност, напомнена брутално днес, е директно свързана с презрението към легитимностите, с които Европа разполага, които тя неутрализира и чиято енергия й липсва?

сп. Esprit, юни 2003 г.

Пол Тибо
От френски Христо Буцев

Пол Тибо е философ, дълги години главен редактор на сп. "Еспри", председател на "Юдео-християнски приятелства" (Amities judeo-chretiennes de France, образувание, чията задача е взаимното опознаване и взаимоуважението между християнството и юдаизма).
"Култура" продължава да публикува текстове по бъдещето на Европейския съюз, провокирани от различията в Съюза по Иракската криза, от обсъждането на бъдещата Европейска конституция или реакциите на акцията "31 май", когато Юрген Хабермас и Жак Дерида, Адолф Мушг, Джани Ватимо, Ричард Рорти, Умберто Еко и Фернандо Саватер публикуваха в различни европейски издания своите виждания за бъдещето на обединена Европа (Вж. броеве 27 от 4 юли, 31/32 от 1 август и 33 от 12 септември т.г.).
Днес препечатваме един, непознат за България, поглед върху хода на европейското обединяване. На някои той може да се стори екстравагантен. Други ще бъдат подразнени от яростната критика към "Брюкселския модел" на обединяване на континента. Трети пък сигурно ще обявят за ретроградно или националистично ударението, което авторът слага върху нациите и националните проекти.
Такъв поглед обаче съществува (особено в по-големите държави) и хубаво е, при разсъжденията по бъдещето на Европа, той да бъде отчетен.
К



1 Le Monde от 15 май 2003 г.


2 Le Monde от 29 май 2003 г.







3 Вж. по този повод размишленията на Юбер Ведрин в Le Monde от 22 май 2003 и в Le Figaro от 2 юни.

























































































































































































4 Войните бяха вменени на "национализмите", без да се правят разграничения. Без да се мисли, че от Фердинанд II до Хитлер и Сталин, като се мине през Луи XIV, Наполеон и Вилхелм II, именно империализмите и идеологиите причиниха най-зловещите конфликти. Без, при разглеждането на това войнствено минало, да се види дългото съвместно съществуване върху една малка територия (нещо, което няма аналог другаде) на множество нации и култури в непрестанен обмен помежду си, които са се карали, но не са опитвали никога, до идването на Хитлер, да се унищожат.


5 Виж Jean-Marc Ferry, "La substance ethique de l'Etat postnational", La Qestion de l'Etat europeen, chap. III, Gallimard, 2000.


6 Обратното, Съединените щати (виж Peter Novick, L'Holocauste dans la vie americaine, Pаris, Gallimard, 2000) превръщат изтреблението на евреите от нацистите в елемент от тяхната собствена история, взимайки, може да се каже ретроспективно, жертвите под крилото си. Ако Холокоста разделя света на жертви и виновници, европейците биха се намерили от лошата страна, а американците - откъм добрата.









































































































7 Robert Kagan, La puissance et la faiblesse, Paris, Plon, 2003.















8 Le Monde от 27 май 2003 г.














































































































9 Кой може да обясни защо френското правителство да не може да фиксира ДДС за ресторантите или за ремонтните работи? Кой може да обясни защо се подготвя европейска директива за шума?




























































































































































































10 Нека отбележим, че за общата етика това, което си дължим едни на други като европейци или като човешки същества, хартите и декларациите за права не казват нищо.













* (бел. пр.) Авторът има предвид споровете във Франция може ли момичетата-мюсюлманки да ходят забрадени в държавните училища.