Две журналистики,
без едната можем


Четвъртък, 25 септември, предаването "Вън от рая" на Канал 3, водеща е Лили Маринкова. Темата е "злобата на деня" - интервюто в "Монитор" с Иван Тодоров-Доктора, прочул се напоследък с това, че беше неуспешно взривен на бул. "Цариградско шосе". Интервюто е с предизвикателното заглавие "Върхушката в МВР организира контрабандата", негов автор е Зоя Димитрова. В студиото на "Вън от рая" освен нея и водещата са Румен Данов - бивш съветник на президента Желю Желев по националната сигурност, и Пламен Даракчиев - бивш заместник-председател на КТ "Подкрепа", а в момента един от ръководителите на Гражданския комитет "14 декември". "Злобата на деня" е съсредоточена в "злобата на прехода" - контрабандните канали, които са язвата на българската демокрация и партийна система вече почти 14 години. По разбираеми причини основен участник в разговора е авторката на интервюто - и то не толкова с изведените от "Доктора" твърдения, нападки и обвинения, колкото с описанието на неговата личност. Богат, информиран, друга (висша) класа - Зоя Димитрова не дава описание, а почти апологетизира: проличава си, че е впечатлена от човека, допуснал я до себе си, че е склонна не просто да му вярва, но дори да го величае. И на този превъзхитен тон/фон - Лили Маринкова - хладна, отчуждена, аналитична: в нейно лице българската журналистика има ярък пример на изнамерения от Виктор Шкловски термин "остранение", тоест такова отношение към обекта на изследване, при което той някак неочаквано се явява в нова светлина, непозната дотогава. Реч на пресекулки, сякаш думите се задъхват, уморени от това да питат за едно и също, паузи на най-изненадващи места, нетривиални ракурси на въпросите и в същото време неуплашени да засягат и най-щекотливи проблеми - всичко, познато ни от "Неделя 150" Лили Маринкова като своя запазена марка пренася и във "Вън от рая". И въпреки мизерния декор и, доколкото знам, окаяното техническо състояние на Канал 3, предаването е интересно, грабващо вниманието, любопитно. Да не говорим за това, че то е едно от малкото в българския ефир, което търси други, стран(ич)ни гледни точки, не да се хлъзга по така разпространеното и елементарно в своята "находчивост" интервюиране на политици. Въобще "Вън от рая" е свидетелство колко важна е личността на журналиста при оформянето на едно телевизионно предаване, че дали то ще е гледаемо или не зависи преди всичко и най-вече от неговия водещ, от никой и нищо друг/о. Не техниката, личността е важна.
Това е причината Зоя Димитрова и нейната възхита от интервюирания "Доктор" да блесне така силно, чак дразнещо. Видя се, че при нея няма никакво "остранение", че склонноста е към симпатизиране на обекта на разследване, че тази симпатия се пренася с неуморимо постоянство към всеки пореден "проговорил" пред журналистическия диктофон. Сякаш съгласието за това задължително трябва да се заплати с безрезервното приемане на неговата гледна точка, със склонността всичко, което той казва, да се представя като чиста монета. Няма критично отношение, няма съмнение, няма неудобни въпроси - всичко върви в семплото русло на една журналистика, която, така да се каже, просто дава думата, не търси истината. Убеждението е почти по аристотеловски: "Нека чуем и другата страна и тогава вероятно ще открием истината някъде по средата". Което обаче в повечето време не се случва, само дето в качеството им на авторитети и герои ни се представят хора, чието място в най-добрия за тях случай е на подсъдимата скамейка, а не в петзвезден хотел в Милано. (Същият порок, прочее, личи в документалната книга на Светослава Тадаръкова за Иво Карамански, както и в простоватото признание на Тошо Тошев, главен редактор на в. "Труд": "моя милост е журналист, а това означава, че имам общи дела и с президента, и с който се случи бандит".) Такава журналистика се разтапя, разтваря, разлага в идеята си за това, че тя е единствено и само посредник, че нормативните необходимости на обществото не са нейна работа и дело; но изповядването на това верую я изхвърля извън борда на стойностната журналистика, праща я при жълтите, търсещи евтина сензация издания. А такава "журналистика", убеден съм, никому вече не е нужна: без нея не само можем, без нея просто ще поумнеем.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин